9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
гр. София, 25.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1154 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д., в качеството на [фирма], [населено място], срещу решение №226 от 24.01.2017г. по т. д.№1936/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. С него е потвърдено решение от 01.02.2016г. по т. д. №558/2015г. на СГС, ТО, VІ – 13 състав, с което са отхвърлени предявените от Д. Д. Д., в качеството на [фирма], [населено място], срещу [фирма], [населено място], искове с правно основание чл.55 ал.1 предл. 2 от ЗЗД и чл. 55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за заплащане на сума в размер 28 250 лв. – дадена по договор за финансов лизинг №002369-001/04.07.2006г. поради неосъществено основание и сума в размер на 1500 лв. – направени разноски за връщане на автомобил „О.“, марка „З.“ по договор за финансов лизинг № 002369-001/04.07.2006 г.
Касационната жалбоподателка твърди, че решението е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Поддържа, че въззивният съд неправилно е споделил изводите на първоинстанционния, че договорът за финансов лизинг не представлява договор за отложено плащане, а договор за лизинг. Счита, че от съдържанието на самия договор с погасителен план с главници и лихви по тях и ясни клаузи за прехвърляне на собствеността след изплащане, следва, че същият е договор за продажба на отложено плащане. Излага оплаквания, че от съдилищата изобщо не е коментиран фактът, че при платена повече от 80% от стойността на актива, отнемането и особено продажбата му изцяло противоречи на добросъвестността, морала и добрите търговски практики. Счита, че ответникът не е имал право да развали договора към 20.10.2010г. на никакви основания, с известие или без, поради факта,че сумата, дължима към момента на уведомлението, е била 1950 евро, което е по – малко от 20% от главницата. Твърди, че въззивният съд не е допуснал оспорване на уведомление изх.№1749/24.11.2010г. по реда на чл.193 от ГПК, като документ с невярно съдържание /неверен документ/, с презумпцията, че като частен документ уведомлението не обвързва съда с материална доказателствена сила. Поддържа, че неправилно искането й за представяне на оригинала на уведомлението по реда на чл.183 от ГПК е отхвърлено с аргумента, че е представено официално заверено копие по реда на чл.32 от ЗА. Прави оплаквания, че съдът незаконосъобразно е кредитирал показанията на свидетел извън процедурата по чл.194 от ГПК, оспорени и съответно недопустими по чл.164.2 от ГПК.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Допустим ли е отказ на въззивния съд по искане за събиране на доказателства по реда на чл.266 ал.3 от ГПК, представено по реда на чл.260 т.6 от ГПК? 2.Допустим ли е отказ на съда по изрично искане да бъде представен оригинал на оспорен документ по реда на чл.183 от ГПК? 3.Допустимо ли е заверено от адвокат пълномощник по делото по реда на чл.32 от Закона за адвокатурата копие от частен документ, надлежно оспорен в срок, да замести оригинала и да предотврати изключването му в смисъла на чл.183 от ГПК? 4.Допустим ли е отказ на съда по искане за производство за проверка истинността на решаващ за изхода на делото документ по реда на чл.193 от ГПК и във връзка с ТР №5/2012г. на ОСГТК на ВКС с твърдението, че частните документи нямат обвързваща доказателствена сила за съда, въпреки, че с този документ впоследствие съдът мотивира решението по съдебния спор? 5. Допустимо ли е развалянето на договор с финансова институция по реда на чл.87 ал.1 от ЗЗД, като се предпоставя материалноправно обстоятелство за задължение по договор, на липсата на процесуално годни доказателства за писмено уведомяване и покана за доброволно изпълнение? 6.Допустимо ли е налагане едностранно от търговеца на плащания на разходи по връщане на актива, фактически неизвършени и при липса на законови или договорни основания? 7.Допустими ли са по делото свидетелски показания, извън процедурата по чл.194 от ГПК, оспорени и съответно недопустими по чл.164 ал.2 от ГПК? 8. Какъв вид е договорът за финансов лизинг, дали е прехвърлителна сделка на отложено плащане по смисъла на чл.205 -206 от ЗЗД или договор за лизинг по смисъла на чл.342 и сл. от ТЗ, когато по него се изпълнява погасителен план, водещ до изплащане на стойността на обекта на договора с лихви и е предвидено прехвърляне на собствеността, включително и съгласно счетоводните сметки, представляващи правни действия, несъвместими с природата на наемните отношения, уредени в чл.228 -239 от ЗЗД. Изразява ли договорът общата воля на страните да реализират целта му – прехвърляне на собствеността на обекта на договора и съзнанието им на продавач и купувач по смисъла на чл.20 от ЗЗД? Докога в българската правна доктрина ще се допуска, при сключване на договор за финансов лизинг с погасителен план, лизинговите дружества да се представят за продавачи по смисъла на ЗЗД, а после чрез погрешно наименования договор, да се ползват от правата на наемодатели, на основание на нормите за лизинга в ТЗ? 9.Допустимо ли разваляне на договор по чл.87 от ЗЗД при платена повече от 80% от цената? Твърди, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д.№1724/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение по гр.д.№1295/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение по гр.д.№378/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК. Поддържа, че вторият въпрос е решен в противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №362 от 01.07.2010г. по гр.д.№536/10г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. Твърди, че третият въпрос е решен в противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение по гр.д.№668/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. По отношение на петия въпрос твърди, че съдът се е отклонил от задължителните указания в т.18 ТР№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на четвърти и осми въпрос поддържа, че допускането на касационно обжалване по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По останалите въпроси не посочва допълнителни предпоставки за достъп до касация.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва касационната жалба. Поддържа,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като поставените от жалбоподателката въпроси са некоректно зададени, абстрактни, неконкретизирани, както и не са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Подробни съображения излага в отговора на касационната жалба, като претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 04.07.2006г. страните са сключили договор за лизинг с №002369-001/04.07.2006 г., по силата на който [фирма], [населено място], със сегашно наименование [фирма], [населено място], е поел задължението да придобие собствеността върху лек автомобил „О.“, модел „З.“, на цена 16 508, 76 евро и да го достави на лизингополучателя за ползване, а лизингополучателят [фирма], [населено място], е поел задължението да заплати първоначална вноска в размер на 1 650,88 евро и 60 ежемесечни вноски по изготвен погасителен план. Приел е за установено, че лизингополучателят не е изплатил всички уговорени вноски по договора от 04.07.2006г., както и, че автомобилът е върнат на лизингодателя чрез служител на [фирма], [населено място], на 07.12.2010г., след което този автомобил е продаден от лизингодателя на трето лице. Изложил е съображения, че договорът за лизинг е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка, като за него са приложими разпоредбите на чл. 228 – 239 от ЗЗД. Въз основа на това е приел, че плащайки лизингови вноски в размер на 28 250 лв., ищцата всъщност е плащала за това, че е ползвала посочен от нея автомобил, който ответникът е придобил в собственост. При положение, че ползването в разстояние на четири години на процесния автомобил не се отрича от лизингополучателя, въззивният съд е стигнал до извод, че дадената на лизингодателя парична сума не е при хипотеза на неосъществено основание. Кредитирал е като писмено доказателство уведомление изх.№1749/24.11.2010г., с което жалбоподателката е уведомена, че дължи на [фирма] сума в размер на 1 952,57 евро по договор за лизинг №002369-001/04.07.2006г., както и че при неплащане на сумата в тридневен срок от получаване на уведомлението лизингодателят прекратява договора. Приел е за установено, че уведомлението е получено на 26.11.2010г. лично от ищцата. Съдът е счел, че при липса на събрани доказателства, установяващи обратното, соченото уведомление следва да бъде ценено като истински документ, приобщен към доказателствения материал при липса на процесуални нарушения. Въз основа на приетата по делото неоспорена счетоводна експертиза, е установил че след м. 07.2010г. е налице неплащане от страна на лизингополучателя на вноските по процесния договор, посочени в погасителния план, поради което договорът е валидно прекратен с получаване на уведомлението от страна на лизингополучателя и изтичане на предоставения срок за доброволно изпълнение. Счел е за неоснователни възраженията на жалбоподателката, че докладът на първоинстанционния съд е непълен, тъй като не е открито производство по чл.193 от ГПК относно уведомление изх.№1749/24.11.2010г. Изложил е мотиви, че документът е частен и не обвързва съда с материална доказателствена сила, поради което по отношение на този документ не следва да бъде откривано специално производство за проверка на неговата вярност. Посочил е, че непредставянето на обсъжданото по – горе уведомление в оригинал не съставлява процесуално нарушение, тъй като представеното по делото копие е заверено от адвокат, поради което има силата на официално заверен препис – чл. 32 от Закона за адвокатурата. Отделно от това, ищецът не твърди, че такъв документ изобщо не е съставен и не съществува. Поради изложеното е приел, че договорът е бил развален от страна на лизингодателя, което не поражда право на лизингополучателя да иска връщане на платените по договора лизингови вноски и направените разноски за връщане на автомобила.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три правни въпроса са свързани с твърденията на касационната жалбоподателка, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил искането й за представяне на оригинал на документ по реда на чл.183 от ГПК с мотиви, че е представено официално заверено копие по реда на чл.32 от ЗА, а въззивният съд неправилно е отхвърлил направеното от нея във въззивната жалба доказателствено искане по реда на чл.266 ал.3 от ГПК да бъде представен оригиналът на документа. Първият въпрос е свързан с правилността на извършената от въззивния съд преценка по доказателствените искания на страните. В постановеното от него определение по чл.267 от ГПК въззивният съд е направил извод, че тъй като представеното от ответното дружество с отговора на исковата молба уведомление съставлява частен документ и не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, то не са налице предпоставки за откриване на производство по оспорването му по реда на чл.193 от ГПК. В проведеното на 18.10.2016г. съдебно заседание въззивният съд е оставил без уважение и останалите доказателствени искания във въззивната жалба поради неотносимост и поради това, че са обусловени от искането за откриване на производство по оспорване на документа. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.266 ал.3 от ГПК. Преценката на въззивния съд за това, че дадено доказателство не е от значение за установяване на правно релевантните факти, не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Правилността на констатациите на въззивния съд относно процесуалните действия на първоинстанционния съд и относимостта на доказателствените искания касае правилността на постановеното въззивно решение.
Вторият поставен процесуален въпрос не е съобразен с фактите по делото. Действително всяка от страните може да поиска другата страна да бъде задължена да представи оригинала на представен от нея в препис документ, без да сочи причини и основания за това. В случая обаче искането на ищцата да бъде представен оригиналът на уведомление изх.№1749/24.11.2010г. е направено във връзка с искане за откриване на производство по оспорване на документа и с искане за назначаване на експертиза на този документ. Същевременно обаче в преклузивния срок по чл.193 ал.1 от ГПК ищцата не е оспорила авторството на уведомлението, а факта, че то й е връчено преди предявяването на иска. При тези данни съдът е преценил, че не са налице предпоставки за откриване на производство по оспорване на уведомлението, съставляващо частен диспозитивен документ и съответно е оставил без уважение, като неотносимо искането за назначаване на експертиза и представяне на документа в оригинал. Именно поради обвързаността на искането по чл.183 от ГПК с искането за назначаване на експертиза в конкретния случай, поставеният общо процесуалноправен въпрос за приложението на чл.183 от ГПК не се явява обуславящ за изхода на спора.
Третият процесуалноправен въпрос е свързан с предмета на спора, тъй като в мотивите на обжалваното въззивно решение, съставът на САС е приел,че непредставянето на уведомлението в оригинал, не съставлява процесуално нарушение, тъй като представеното по делото копие е заверено от адвокат, поради което съгласно чл.32 от ЗА има силата на официално заверен препис. Този извод на въззивния съд е в отклонение от задължителната за съдилищата практика, формирана с цитираното от касационната жалбоподателка решение по гр.д.№668/2011г. на ВКС, ІV г.о., в което се приема, че заместването на оригинала на документа с официално заверен препис по чл.32 от ЗА в хипотезата на чл.183 от ГПК е възможно единствено тогава, когато между страните в процеса няма спор относно съществуването на документа в правния мир. Макар и този извод на съда да противоречи на задължителната практика на ВКС, той не е единствено обуславящ за преценката на съда да остави без уважение искането по чл.183 от ГПК. В постановеното от него определение по доказателствата съдът се е позовал на неотносимост на искането поради неговата обвързаност с искането за графологична експертиза. Поради това допускането до касационно обжалване по поставения въпрос не би довело до различен изход на производството.
Четвъртият правен въпрос в изложението по чл.294 ал.3 т.1 от ГПК също е обуславящ за изхода на спора доколкото въззивният съд е изразил становище, че относно истинността на частните документи не се открива производство по оспорване, доколкото същите не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. Този извод на съда обаче е в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, формирана с постановените по реда на чл.290 от ГПК Решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о., Решение №478 от 22.07.2010г. по гр.д. №943/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., както и с Решение № 44 от 13.05.2014г. по т. д. №4696/2013 г., на ВКС, ТК, I т. о., в които се приема, че оспорването по реда на чл.193 от ГПК на верността на документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на документа и затова влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на официалните документи. Що се касае до частните свидетелствуващи документи, съдът ги преценява по вътрешно убеждение, съобразно данните по делото, като не е обвързан от тяхната материална доказателствена сила. Следва да се отбележи,че тъй като в случая се касае за частен диспозитивен документ, той не удостоверява определени факти, поради което изобщо не може да се оспорва верността му, а само неговата автентичност.
Обуславящ за изхода на спора е и осмият въпрос относно характера на договора за финансов лизинг, но по отношение на него също не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По поставения въпрос е налице задължителна практика на ВКС, формирана с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 102 от 03.08.2010г. по гр. д. №897/2009г. на ВКС, ТК, IІ т. о. В същото се приема, че за разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент – поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент – придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването – лизингови вноски. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя. С него лизингодателят, финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като си осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на лизингово възнаграждение, плащано чрез отделни лизингови вноски на определени интервали от време. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя. При оперативния лизинг не е налице мандатен елемент – поръчката на лизингополучателя за придобиване на вещ от трето лице. При него стойността на вещта не се покрива изцяло от лизинговите вноски, плащани през установения в договора срок, и лизингодателят има интерес от остатъчната стойност на вещта, като разчита на възможността за продажбата му или за повторното му предоставяне за ползване от друг лизингополучател.
Наличието на задължителна практика по значимите за делото правни въпроси, с което въззивното решение е съобразено, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по отношение на четвърти и осми въпрос в изложението, доколкото с постановените по чл.290 от ГПК решения на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми.
Петият и шестият въпрос са обусловени от оплакванията на касационната жалбоподателка за липса на годни доказателства за уведомяването й за изявлението на лизингодателя за разваляне на договора за лизинг и за липса на законови и договорни основания за развалянето на процесния договор. Преценката на съда относно това, че представените по делото доказателства установяват достигането на изявлението за развалянето на договора до знанието на жалбоподателката и че са налице предпоставките на чл.87 от ЗЗД за разваляне на сключения между страните договор, е въпрос на интерпретация на събраните по делото доказателства и не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби, а може да бъде проверявана само след евентуално допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
Седмият въпрос също не предполага тълкуване на процесуално правна норма, предвид това, че отговорът му се съдържа в самата му формулировка, а именно допустими ли са свидетелски показания, недопустими по смисъла на чл.164 ал.2 от ГПК. Въпросът е свързан с оплакване за процесуално нарушение, изразяващо се в кредитиране на недопустими според жалбоподателката свидетелски показания, а по тези оплаквания съдът може да се произнесе само след евентуално допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
По въпроса за начина на определяне на понятието „значителност или незначителност” с оглед интереса на кредитора са дадени задължителни разяснения с ППВС №3/29.03.1973г., съгласно които преценката за това дали частичното неизпълнение е незначително в сравнение с интересите на кредитора следва да се извърши не с оглед субективното отношение на последния към интереса му и към неизпълнената част от задължението на длъжника, а от обективните дадености. Приложението на критериите на постановлението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което и последният поставен от жалбоподателката въпрос е свързан с правилността на обжалваното решение, а няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изхода на спора на ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1280,35 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №226 от 24.01.2017г. по т. д.№1936/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОСЪЖДА Д. Д. Д., в качеството на [фирма], ЕИК128044345, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], офис №6, да заплати на [фирма],[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1280,35 лева /хиляда двеста и осемдесет лева и тридесет и пет стотинки/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.