4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
[населено място], 20.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №4387 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №3795 от 22.05.2013г. по в.гр.д. №12986/2012г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Г състав. С него е потвърдено решение ІІ-78-196/09.07.2012г. по гр.д. №7814/12г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 78 състав, в обжалваната му част, в която е признато за установено на основание чл.415 ал.1 от ГПК, че [фирма], [населено място], дължи на [фирма] сумата от 17 151,60 лева, наемна цена за ползване на багер за периода от 01.01.2010г. до 31.10.2010г. по договор за наем от 02.09.2009г. и анекс към него от 02.03.2010г. и по фактури №208/13.12.2010г. и №198/30.06.2010г., както и ответникът е осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 1342,40 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. Касаторът поддържа,че представеният по делото анекс №1 към договора от 02.09.2009г. е сключен след изтичане на срока на договора, и тъй като няма самостоятелно значение на нов договор, той не поражда правни последици за страните по делото. Наред с това твърди, че въззивната инстанция неправилно е пропуснала да обсъди обстоятелството, че в процесния договор за наем, отдадената под наем вещ е индивидуализирана като „собствен на дружеството, лизингов багер”, като по този начин не е изяснено дали багерът е собственост на наемодателя или на трето лице – лизингодател и съответно към него се прилагат разпоредбите за сублизинг по смисъла на чл.346 от ТЗ.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона: Правилно и законосъобразно ли е възприемането на представения по делото анекс №1 за действителен и релевантен към предмета на делото, след като безспорно е установено,че е сключен 30 календарни дни след изтичане срока на действие на основния договор? Счита ли се за действителен анекс към договор, който е бил прекратен към момента на сключване на анекса и има ли самостоятелно правно значение този анекс, след като основното правоотношение вече е прекратено? Дали представеният по делото договор за наем от 02.09.2009г. има характеристиките на договор за сублизинг и длъжен ли е бил съдът да изследва това обстоятелство и да мотивира изводите си в решението?
Ответникът [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото е съществувало наемно правоотношение по договор за наем от 02.09.2009г. и анекс към него от 02.03.2010г. Приел е, че ирелевантно за валидността на договора за наем е дали наемодателят е собственик на отдадената под наем вещ – багер и на какво основание осъществява владение върху него и го отдава под наем. Посочил е в мотивите, че издадените от наемодателя фактури не са подписани от управителя на дружеството – наемател [фирма], но са отразени в счетоводството на това дружество и по тях са извършени частични плащания, поради което е счел, че е налице потвърждаване на отразеното във фактурите съдържание по реда на чл.301 от ТЗ.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първият поставен от касатора въпрос не съставлява правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като не е свързан с тълкуване и прилагане на конкретна правна норма, а е относим към преценката на събраните по делото доказателства. Следва да се отбележи,че той не е коректно формулиран, защото нито първоинстанционният, нито въззивният съд са приели за установено от събраните по делото доказателства, че анекс №1 към договора за наем от 02.09.2009г. е сключен 30 дни след изтичането на срока на договора.
Вторият въпрос не е обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд не е излагал съображения за това дали анекс към договор, сключен след изтичането на срока на този договор, има самостоятелно правно значение. Съдът е приел, че анекс №1 от 02.03.2010г. е сключен в шестмесечния срок на действие на договора за наем от 02.09.2009г. и с него са изменени валидно клаузите на договора. Преценката на съда относно уговорената продължителност на срока на договора от 02.09.2009г. и относно датата, на която този срок изтича, е на база на тълкуването на клаузите на договора за наем, което не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договора, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Въпросът дали договорът от 02.09.2009г. има характеристиките на договор за сублизинг също е относим към преценката на отделните договорни клаузи и събраните по делото доказателствата. Следва да се отбележи,че отговорът на този въпрос не е обусловен от изясняването на правното основание, на което [фирма] държи процесната вещ и я отдава за ползване. Следователно за характеризирането на процесния договор като договор за сублизинг или договор за наем, определящо ще бъде постигнатото между страните съгласие относно съществените елементи на договора, а не това дали наемодателят е собственик на отдадената под наем движима вещ или я държи на основание договор за лизинг. В настоящата хипотеза въззивният съд е обсъдил клаузите на процесния договор и е преценил, че той има съществените характеристики на договора за наем. При това положение е безпредметно да се изследва дали наемодателят е собственик на отдадената под наем вещ или я държи на друго основание, доколкото това не се отразява на валидността на наемното правоотношение. Правните изводи на съда се основават на тълкуване на клаузите на конкретния договор, а не на принципно тълкуване на правните норми, уреждащи договора за наем и договора за сублизинг. Поради това поставеният от касатора въпрос е от значение единствено за правилността на обжалваното решение, която може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
При липсата на основната предпоставка за касационния контрол по чл.280 ал.1 от ГПК, не следва да се обсъждат поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3795 от 22.05.2013г. по в.гр.д. №12986/2012г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Г състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.