О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 531
Гр. С., 28.08.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
търговско дело № 999/2017 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния му представител юрк. Д., и съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място], общ. Б., Г. С. Т. и Б. И. С., чрез процесуалния им представител – адв. П. П., срещу решение № 2374/12.12.2016 г. по т.д.№ 2764/2016 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
Касаторът – ищец [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение на Окръжен съд – Благоевград, 10 състав от 22.02.2016 г.по гр.д. 284/2013 г., е отхвърлен предявеният от [фирма] установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. 535 от ТЗ, вр. чл. 483 от ТЗ срещу ответника В. С. С. относно вземания на ищеца по два броя записи на заповед от 18.02.2010 г. в общ размер на 44 129,50 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.03.2013 г. до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. по гр.д. № 603/2013 г. по описа на БРС, 3 състав.
Касаторите – ответници обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на субективно и обективно съединените искове, предявени против тях от [фирма] на основание чл. 422 ГПК, вр. 535 от ТЗ, вр. чл. 483 от ТЗ за установяване вземанията на ищеца по два броя записи на заповед от 18.02.2010 г. в общ размер на 44 129,50 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.03.2013 г. до окончателното плащане.
В жалбата на ищеца се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват се изведените във въззивното решение правни изводи, касаещи пасивната легитимация на авалиста В. С., като се твърди, че той се е задължил по записа на заповед, въпреки че не е положил параф върху ценната книга, а е изписал само трите си имена. Възивният съд не е отчел обстоятелството, че не съществуват правила относно начина на подписване на лицата – с име или с параф, и в този смисъл неправилно е приел, че В. С. няма качество на авалист. Съдът неправилно е възприел терминологичния смисъл на понятието „подпис”, като е приел, че в него е вложено смислово значение на параф, без да съобрази задължителната съдебна практика в тази насока и определението на понятието, дадено в Българския тълковен речник. По тези съображения се моли решението в обжалваната отхвърлителна част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът против този ответник да бъде уважен, ведно с разноските за въззивното и касационното производство.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на ищеца допускането на касационно обжалване се основава на конкретно формулиран въпрос, разрешен от съда в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Против касационната жалба не е постъпил писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК от ответника по нея – В. С. С..
В жалбата на ответниците се излагат касационните основания по чл. 281 т. 3 ГПК – неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на решението в обжалваната от тях част. Поддържа се, че те не дължат претендираните от ищеца суми, тъй като записите на заповед са предявени за плащане след изтичане на едногодишния срок от издаването им. Освен това, записите на заповед са издадени от един от двамата управители на дружеството, а именно В. С., който го е задължил, без за това да е било взето решение от съдружниците, и следва да се счита, че менителничните ефекти са издадени от лице без представителна власт и правомощие да поема такова задължение от името на дружеството – издател. Липсата на валидна воля при издаването на записите на заповед ги прави недействителни и като такива същите не са породили правни последици. По тези и други подробно изложени съображения се моли възивното решение в обжалваната от ответниците част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Допускане на касационната жалба до разглеждане се претендира на всички основания, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
[фирма] в срока по чл.287 ал.1 ГПК изразява становище, че ответниците не са представили изложение по смисъла на чл.284 ал.3 т.1 ГПК, което да отговаря на изискванията на закона.
Върховният касационен съд, ТК, ІІ-ро отделение, за да се произнесе в рамките на производството по чл.288 ГПК, съобрази следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в указания в закона преклузивен срок, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
І. По касационната жалба на [фирма].
За да отхвърли иска срещу отв. В. С. С., въззивният съд е изложил аргументи, че с нормата на чл. 484 от ТЗ е предвидена форма за менителничното поръчителство – същото следва да е отразено върху менителницата, като се изразява с думите „като поръчител” или с друг равнозначен израз и трябва да се подпише от поръчителя. Предвид наличието на форма за поръчителство по запис на заповед и при безспорно установения по делото факт, че мястото, предвидено за подпис от авалиста В. С. е празно, съдът е приел, че той не е положил подписа си върху ефектите за задължаването му като поръчител по тях, а се е подписал единствено като представител на издателя – [фирма], поради което е заключил, че този ответник не е легитимиран да отговаря по предявените искове като авалист.
Настоящият съдебен състав, с оглед задължителните разяснения, дадени в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на които касаторът се позовава, за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от ищеца част.
В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, [фирма] поставя следния въпрос: Допустимо ли е авалистът по запис на заповед да подпише ценната книга чрез ръкописно полагане на трите си имена и съществуват ли правила относно начина на подписване на лицата – с името или с параф? Може ли съдът да приеме, че авалист не е подписал запис на заповед въз основа на аргумента, че се е подписал само с ръкописно полагане на трите си имена, а в същото време останалите авалисти са се подписали с ръкописно полагане на трите си имена и параф?, като разрешен в противоречие с практиката на ВКС – Решение N 78/17.07.2009 г. по т.д. N 29/2009 г. по описа на ВКС, І ТО.
Въпросът не е обусловил решаващата правораздавателна воля на съда, с оглед приетото от него, че мястото, на което В. С. е следвало да положи подпис в качеството си на авалист по записите на заповед, е празно. Освен това, в посоченото и приложено решение на ВКС, ТК, І ТО по чл.290 ГПК съдът не е разрешил идентичен правен въпрос /касационно обжалване е било допуснато за правната същност на разписката като документ, обективиращ предаването на вещи, когато характер на разписка има нередовен и недействителен запис на заповед/, различна е била и фактическата обстановка, при която ВКС е постановил решението си.
ІІ. По касационната жалба на [фирма], Г. С. Т. и Б. И. С..
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на посочените ответници се съдържат единствено оплаквания, представляващи касационни основания по чл.281 т.3 ГПК и стоящи извън предмета на производството по чл. 288 ГПК, съобразно изричното тълкуване на закона в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не и правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Респективно, с посочените в изложението и приложени съдебни актове (определение N 541 от 12.08.2013 г. по т.д. № 905/2012 г. по описа на ВКС, ІІ т.о.; решение N 155/07.11.2013 г. по т.д. N 664/2012 г. на ВКС, І т.о.; решение N 1/01.03.2010 г. по т. д. N 520/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение N 859 от 03.12.2010 г. по ч.т.д. 911/2010 г. на ВКС; решение N 69/05.07.2016 г. по т.д. N 81/2015 г. на ВКС, I ТО; решение N 171 от 01.12.2015 г. по т. д. N 3028/2014г. на ВКС, І т.о.) касаторите обосновават неправилност на въззивното решение, а не наличие на предпоставки за допускането му до касация. С оглед съобразяване и спазване принципа на диспозитивното начало в процеса, касационният съд няма правомощия сам да извежда правните въпроси от значение за крайния резултат по спора, в какъвто смисъл отново са указанията в т.1 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
По изложените съображения, въззивното решение в обжалваната от ответниците част също не следва да се допуска до касационна проверка.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ решение № 2374 от 12.12.2016 г. по т.д.№ 2764/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, 6 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: