1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
София, 11.06.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 476 по описа за 2018 г., взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Н. Т., чрез адв. Е. С. от АК-Стара Загора, срещу въззивно решение № 346/27.10.2017 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по въззивно гр. д. № 1277/2017 г.
Касаторът излага доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира направените по делото разноски.
Насрещната страна не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Старозагорският окръжен съд, като отменил в обжалваната му част решението на първостепенния Старозагорски районен съд, е осъдил Р. Н. Т. да заплати на А. С. С. сумата в размер на 5 400 лева – неплатена наемна цена за периода от 01.05.2013 г. до 27.04.2016 г., за апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ведно с принадлежащото му мазе и гараж, находящи се в [населено място], [улица], по силата на договор за наем от 12.04.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.04.2016 г. до окончателното плащане. Ответникът е осъден да заплати на ищцата сторените по делото съдебни разноски.
За да постанови този резултат, съдът установил, че между ищцата А. С. и ответника Р. Т. е сключен безсрочен договор за наем на собствения на С. недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място], [улица], заедно с принадлежащото към апартамента мазе и гараж, находящ се в [населено място], [улица]. Наемателят – ответник се задължил да заплаща месечен наем в размер на 150 лева, платим до 15-то число на всеки месец. От датата на сключване на наемния договор до момента, към който е постановено въззивното решение, ответникът не изпълнявал задължението си да заплаща уговорената сума. Наемодателят отправил едноседмично предизвестие за прекратяване на договора, като поискала заплащане на сумата 5 400 лева, дължима за периода от 01.05.2013 г. до датата на подаване на исковата молба.
Въззивният съд констатирал, че оригиналът на наемния договор не бил представен по делото, поради което и на основание чл. 183 ГПК приложеният от ищцата С. препис бил изключен от доказателствата по делото. Съдът установил наличие на наемно правоотношение между страните и неговите съществени елементи след съвкупна преценка на обясненията на Т., дадени по прокурорска преписка № 6037/2013 г. на РП Стара Загора, а също и признанието на неизгодни за него факти, направено в съдебното производство. В допълнение, окръжният съд кредитирал показанията на свидетелите, тъй като дадените от тях сведения кореспондирали помежду си и не се опровергавали от останалия доказателствен материал, събран по делото.
Доводите на ответника за симулативност на процесния договор са отхвърлени като недоказани.
Предвид всичко изложено, Старозагорският окръжен съд формирал извод за основателност на предявения иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: допустимо ли е, при забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК, да се изслушват свидетелски показания във въззивното производство, при условие че обстоятелствата, за установяването на които се сочат свидетели, не са узнати от жалбоподателката след постановяване на първоинстанционното решение, а са предмет на доклада по чл. 146 ГПК, направен от първата инстанция; допустимо ли е събиране на гласни доказателства от въззивната инстанция по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, при направено за първи път такова надлежно, конкретно и обосновано искане едва с въззивната жалба и без в нея конкретно да е посочено процесуалното нарушение на първоинстанционния съд, осуетило събирането на доказателства; правилно и законосъобразно ли е приложена разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК във връзка с допускането от въззивния съд на гласни доказателства, за които не са били допуснати нарушения по събирането им от първоинстанционния съд, когато представянето на тези доказателства във въззивния съд, въпреки преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК, касае произнасянето му по съществото на спора и са обусловили извода му на решаващ съд относно размера на наемната цена; допустим ли е разпит на свидетели за установяване на писмено съглашение (размер на наемна цена), в което страната (ищца/респ.-въззивница), поискала разпита на свидетелите, е участвала и при положение, че другата страна (ответник/респ.-въззиваем) не е дала изрично съгласие за разпит на свидетели (чл. 164, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК).
Въпросите са нетонсими към постановеното от съда. Свидетели са допуснати за установяване размера на наемния договор, защото въззивният съд е изключил като доказателствено средство представеният с исковата молба писмен договор за наем, на осн. чл. 183 ГПК, т.е., приемайки, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение щом не го е сторил сам и съответно, че следва да се съберат доказателства във връзка с наемното правоотношение. Друг е въпросът, дали въззивният съд е имал основание да приложи чл. 183 ГПК, но и без гласните доказателства, събрани от втората инстанция, договорното правоотношение и размера на наемната цена са установени. Съдът е посочил, че сам ответникът по иска, сега касатор, не оспорва размера на наема и наличието на наемно правоотношение; самият ответник е представил с отговора последна страница на договор за наем, а и в пледоарията си изразява желание да освободи имотите и заявява, че тази претенция е основателна; в приложената по делото пр. преписка № 6037/2013г. на РП – Стара Загора, в сведение от ответника от 21.01.2014г. /л. 28/, същият е заявил, че живее на адрес: [населено място], . „Ц. К.“ № 34, съгласно договор за наем с ищцата, като ползва мазето и гаража, намиращ се на адрес: [населено място], ул. „П. М. К.“ № 53. Съдът изложил съображения, че обясненията на страните в хода на процеса, както и по прокурорската преписка са годно доказателствено средство, като имат характера на признание, тъй като съдържат неизгодни за издателя си факти. Съдът изрично е посочил, че е направил своите фактически заключения въз основата на признанието на страната, което е допълнително подкрепено и от свидетелските показания.
Следващият правен въпрос, поставен в изложението към касационната жалба е задължен ли е въззивният съд, предвид разпоредбата на чл. 12 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или несъществуването на спорното наемно правоотношение и задължен ли е да извърши обстоен анализ на всички доказателства по делото, релевантни за спорното право, включително и такива, притежаващи материална доказателствена сила на извънсъдебно признание за факт, неизгоден за страната, която го е направила (липса на договор за наем), съдържащ се в прокурорска преписка, приложена по делото от гражданския съд.
Въпросът е принципно относим към постановеното от съда, но не се установява поддържаното противоречие. Основен довод на ответника е, че делото срещу него е заведено от нелегитимна страна, тъй като отдадените под наем апартамент и гараж са съсобствени между ищцата и майка й, а няма данни в договора последната да е упълномощавала дъщеря си да сключи договор от тяхно име, като съсобственици, с ответника – наемател. Известно е, че за валидността на договора за наем е без значение дали наемодателят е собственик на предоставената вещ. Облигационното отношение е между отдаващият под наем и наемащият; правно основание да търси наемна цена от наемателя е именно наемодателя и е без значение дали и как той е уредил отношенията си с действителния собственик – това са отношения между тях. Съдът има задължение да обсъжда само относимите доводи и възражения на страните, както и допустимите и относими доказателствени средства.
Твърдението на Т., че писменият договор за наем е съставен от А. С., за да позволи за пред майка й присъствието на ответника в апартамента, е останало недоказано и съдът го е посочил.
В изложението към касационната жалба се излага още, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК следва да бъде допуснато до касационно обжалване, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображения, различни от посочените не са изложени, а и съдът служебно не установява наличие на нарушение, обуславящо допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 346/27.10.2017 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по в. гр. д. № 1277/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: