6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
гр. София, 13.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2015 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 и чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото М. И. П. и по частна касационна жалба на ответника Ц. К. К. срещу решение № 331/22.12.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 427/2015 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) обезсилено е решение № 365/13.07.2015 г. по гр. дело № 147/2015 г. на Плевенския окръжен съд (ПОС) – в частта, с която е уважен искът по чл. 69 от СК за установяване, че ответникът е баща на малолетното дете на страните К. Ц. К. (към момента на завеждане на иска с имена К. И. П.), и в частта, с която първоинстанционният съд служебно се е произнесъл по въпросите по чл. 70, във вр. с чл. 59 от СК относно упражняването на родителските права, режима на лични отношения и издръжката на детето, и е прекратено производството по делото в тези му части; 2) отменено е определение № 1488/15.10.2015 г., постановено по същото първоинстанционно дело – в частта, с която е оставена без уважение молба на ответника за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по чл. 78, ал. 6 от ГПК и вместо това е постановена отмяна на първоинстанционното решение в тази част, с която ответникът е осъден да заплати в полза на ПОС държавна такса от 144 лв. върху издръжката; 3) потвърдено е същото определение № 1488/15.10.2015 г. – в останалата част, с която е оставена без разглеждане молбата на ответника за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по чл. 78, ал. 1 и 2 от ГПК, и е потвърдено първоинстанционното решение в тази част, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата, направените разноски в размер 330 лв.
С касационната жалба на ищцата се обжалва въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено частично (освен относно разноските) и е прекратено производството по делото. С частната касационна жалба на ответника се обжалва въззивното решение в частта, имаща характера на определение, с която са потвърдени частично първоинстанционното определение № 1488/15.10.2015 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, и първоинстанционното решение в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 330 лв.
Двете жалби са подадени от процесуално легитимирани за това лица, в указания от въззивния съд срок, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната от ищцата част от въззивно решение, а в частната касационна жалба (предвид и приложението към нея, имащо характера и на уточнение на жалбата) се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваната от ответника част от въззивно решение относно разноските по делото.
В отговора на касационната жалба на ищцата, ответникът излага становище и доводи за неоснователност на жалбата, както и че няма основание за допускане на касационното обжалване по тази жалба. Ищцата не е подала в срока за това отговор на частната касационна жалба на ответника.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) При безспорно установен биологичен произход на детето от бащата чрез Д.-експертиза, ако в хода на производството по предявения иск по чл. 69 от СК бащата извърши припознаване на детето, налице ли е правен интерес за майката и детето от продължаване на производството по делото за установяване на биологичния произход със съдебно решение или липсва правен интерес поради извършеното припознаване; 2) от кой момент актът на припознаване проявява правните си последици – от самото му извършване с подаване на декларацията от припознаващия или след изтичането на тримесечния срок от уведомяването на другия родител за извършването му, в случай, че в този срок то не е оспорено; и 3) ако в хода на съдебното производство по иск по чл. 69 от СК се извърши припознаване, следва ли производството да бъде спряно до изтичане на тримесечния срок за оспорване на припознаването или съдебното производство следва да приключи, без да има отношение към акта на припознаване, респ. – майката, инициирала съдебното производство, задължена ли е да поиска спиране на същото, за да извърши оспорване на припознаването, или това се предполага от самия факт, че не е направено искане за прекратяване на делото. Жалбоподателката-ищца навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че по тях няма практика на ВКС.
За да постанови решението си в обжалваната от ищцата част, въззивният съд е установил, че след депозирането на Д.-експертизата по делото ответникът е представил пред първоинстанционния съд, подадена от него в общината, декларация по чл. 64 и чл. 65 от СК с вх. № 49-96/08.06.2015 г., с която е припознал детето. При така установените обстоятелства по делото, апелативният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което окръжният съд се е произнесъл по съществото на правния спор, е недопустимо, тъй като за ищцата е отпаднал правният интерес от воденето на иска по чл. 69 от СК. В тази връзка съдът е изложил съображения, че титулът за произход на детето, основан на припознаването, е пречка да се търси друг произход, докато не бъде съборен този произход. Прието е и че с подаването от ответника на декларацията по чл. 64 и чл. 65 от СК, припознаването е проявило своето ретроактивно действие и детето вече има титул за произход от бащата, след който момент за ищцата не е налице правен интерес от иска по чл. 69 от СК, което го прави недопустим.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ищцата.
Еднозначно разрешение на първия изведен от нея въпрос е дадено от законодателя с напълно ясната разпоредба на чл. 71 от СК, съгласно която, иск за установяване на произход не може да се предяви, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с презумпцията по чл. 61 от СК или с припознаване, като двата иска могат да бъдат съединени. След като тази императивна процесуалноправна норма установява категорична забрана за предявяването, респ. – и за разглеждането и произнасянето от съда по иск за установяване на произход (какъвто е искът по чл. 69 от СК), когато произходът на детето е установен с припознаване и не е оборен по исков ред (респ. – не е предявен съединен иск за неговото оборване – изреч. 2 на чл. 71 от СК), като по този начин законът установява извършеното и налично припознаване като абсолютна процесуална пречка (абсолютна отрицателна процесуална предпоставка) за воденето и разглеждането на иска по чл. 69 от СК, за която съдът следи служебно; и след като в случая обжалваното въззивно решение е съобразено с тази категорична процесуална забрана за разглеждането на предявения по делото иск по чл. 69 от СК, то няма основание касационното обжалване да се допуска по този първи въпрос, изведен от ищцата, ясен и еднозначен отговор на който е даден с цитираната императивна процесуалноправна норма. Т.е. – този правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в същия смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Няма основание да се допуска касационното обжалване и по другите два въпроса, изведени от ищцата, тъй като в случая те и тяхното разрешаване са без никакво значение за процесуалната допустимост на предявения от нея иск по чл. 69 от СК, респ. – без значение са за изхода на делото. Ищцата нито е оспорила в тримесечния срок и по реда на чл. 66, ал. 1, изреч. 1 от СК, извършеното от ответника припознаване, нито във връзка с това е искала, и съдът не е постановявал спиране на производството по делото. Напротив – във въззивното производство е представено и прието ново удостоверение за раждане на детето, съгласно което извършеното от ответника припознаване е вписано в акта за раждане на детето – по реда на чл. 66, ал. 1, изреч. 2 от СК, т.е. – при липса на оспорване от страна на ищцата в срока и по реда на изречение първо. При това положение и предвид изложеното във връзка с първия въпрос, дори и касационната инстанция да допусне касационното обжалване по тези два въпроса (втория и третия), то това по никакъв начин не би могло да се отрази на процесуалната недопустимост на предявения иск по чл. 69 от СК съгласно цитираната по-горе разпоредба на чл. 71 от СК, респ. – по никакъв начин не би променило крайния резултат, постановен от въззивната инстанция с обезсилването на първоинстанционното решение и прекратяването на производството по делото. Т.е. – в случая вторият и третият правни въпроси, изведени от ищцата, не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в същия смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК към частната касационна жалба на ответника, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният правен въпрос: допустимо ли е съединяването за разглеждане в едно въззивно производство на частна жалба срещу определение, с което е оставена без разглеждане молба за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, ведно с въззивна жалба срещу същото първоинстанционно решение. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Наред с това ответникът поддържа, че касационното обжалване на атакуваната от него част от въззивното решение относно разноските по делото следва да се допусне, предвид оплакванията му за процесуална недопустимост на тази част, т.е. – позовава се на хипотезата, визирана в т. 1, изр. 4 – in fine от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Апелативният съд съгласно чл. 213 от ГПК е съединил за общо разглеждане подадените от ответника, въззивна жалба срещу първоинстанционното решение и частна жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 1488/15.10.2015 г. на първоинстанционния съд, и се е произнесъл по тях с обжалваното въззивно решение (цитирано по-горе). За да постанови решението си в обжалваната от ответника част, имаща характера на определение, въззивният съд е приел следното: На първо място е намерил е, че независимо, че с въззивното решение производството по делото се прекратява поради недопустимост на иска, направените и претендирани от ищцата разноски в размер 330 лв. следва да се поемат от ответника по аргумент от чл. 78, ал. 2 от ГПК, тъй като с поведението си той е дал повод за завеждане на делото и е оспорил иска, и следва да понесе разноските, като санкция за неоснователно предизвикания правен спор. На следващо място, макар и също по съображения, различни от тези на първоинстанционния съд (че не е представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК), апелативният съд също е намерил за процесуално недопустима молбата на ответника по чл. 248 от ГПК в частта ? за изменение на тази част от първоинстанционното решение относно разноските по чл. 78, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, с която той е осъден да заплати на ищцата сумата 330 лв. В тази връзка въззивният съд е приел, че недопустимостта на тази част от молбата по чл. 248 от ГПК произтича от това, че отговорността на страните за разноски се решава с оглед тяхното поведение и крайния изход на делото – при разглеждане на въззивната жалба по същество. По така изложените съображения, апелативният съд е приел, че както определение № 1488/15.10.2015 г., така и първоинстанционното решение са правилни като краен резултат в тези техни части и ги е потвърдил в същите части.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване и по частната касационна жалба на ответника.
Доводите на ответника за недопустимост се свеждат до това, че след като въззивният съд не е споделил мотивите на първата инстанция за частичната недопустимост на молбата му по чл. 248 от ГПК и „привидно отменил“ – според ответника – в тази част определение № 1488/15.10.2015 г., апелативният съд е следвало да върне делото на първата инстанция за произнасяне по тази част от молбата, а вместо това „се произнесъл по въпрос, с който не е сезиран“ и „като първа инстанция“.
Настоящият съдебен състав намира, че цитираните по-горе мотиви на въззивния съд относно разноските по делото са в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, която неизменно също приема, че съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК отговорността на страните за разноските по делото (включително – направените пред долустоящата съдебна инстанция) зависи – обусловена е от крайния изход на делото, както и от поведението на страните – в хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Именно поради това, съгласно изричната разпоредба на чл. 81 от ГПК, и горестоящата съдебна инстанция следва да се произнесе по исканията на страните за разноските с крайния си акт по делото, като ако тя постановява промяна на крайния резултат по делото (както в случая) следва задължително да се произнесе и относно разноските, направени пред долната инстанция, дори когато крайният акт на последната не е изрично обжалван в тази му част, респ. – независимо дали е налице или не частна жалба, подадена по реда на чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. С оглед на това, няма процесуална пречка (като в повечето случаи това дори е наложително) въззивният съд да съедини съгласно чл. 213 от ГПК за общо разглеждане въззивна жалба (една или повече) срещу първоинстанционното решение и частна жалба (една или повече) срещу постановено по реда на чл. 248 от ГПК определение на първоинстанционния съд, дори когато с последното молбата за изменение или за допълване на същото първоинстанционно решение е оставена без разглеждане. Няма и процесуална пречка въззивният съд да потвърди и двата акта на първата инстанция (решението в частта за разноските и определението по чл. 248 от ГПК), след като те съвпадат като краен резултат с приетото от въззивния съд по приложението на разпоредбите на чл. 78 от ГПК, респ. – и относно процесуалната допустимост на молбата по чл. 248 от ГПК.
От изложеното е видно, че нито изведеният от ответника процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в същия смисъл, както вече беше посочено, са и т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), нито наведените от него доводи сочат на вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо в обжалваната част относно разноските по делото, имаща характера на определение (в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 1, изр. 4 – in fine от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените и от двете страни по делото, основания за това.
Не е налице основание и за присъждане на претендираните от страните разноски за настоящото производство пред касационната съдебна инстанция. Предвид недопускането на касационното обжалване по касационната жалба на ищцата, на последната не следва да се присъждат направените разноски за внесената държавна такса по жалбата и за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на жалбата и на изложението към нея. Предвид недопускането на касационното обжалване по частната касационна жалба на ответника, на последния също не следва да се присъждат направените разноски за внесената държавна такса по жалбата. На ответника не следва да се присъждат и разноски за адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба на ищцата, тъй като той не е доказал да е направил такива разноски – с представения с отговора, договор за правна защита и съдействие нито е уговорено адвокатско възнаграждение, нито е удостоверено заплащането на такова (в този смисъл са и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 331/22.12.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 427/2015 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.