О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 533
София, 11.06.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 814 по описа за 2018 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Х. М., чрез адв. С. Х. С., срещу въззивно решение № 226/20.11.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 540/2017 г. Не е ясно посочено, но съдът, тълкувайки съдържанието на касационната жалба и поисканото в нея ВКС „да постанови решение, с което да измени обжалваното решение на П., като постанови решение, с което да уважи предявените искове в пълен размер“, приема, че жалбата е срещу решението на апелативния съд в частта, с която е отхвърлен искът на М. против П. за сумата над 9 000 лв. до предявеният размер от 50 000 лв., ведно с лихвата, считано от 20.12.2014 г., както и съдебноделоводните разноски.
Насрещната страна П. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, е осъдил П. да заплати на А. М. обезщетение за причинени му неимуществени вреди от незаконно обвинение, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в размер на 9 000 лв., ведно с лихвата, която има компенсаторен характер, считано от 20.12.2014 г. до окончателното издължаване, както и 436 лв. съдебноделоводни разноски. Отхвърлил е претенцията до пълния предявен размер от 50 000 лв., ведно с компенсаторната лихва.
За да постанови този резултат, съдът установил, че на 16.06.2004 г. М. е разпитан в качеството на свидетел по сл.д. № 406/2003 г., а на 05.12.2005 г. е привлечен като обвиняем по делото, разпитан е като такъв и му е наложена е мярка за неотклонение парична гаранция от 1 000 лв.. След това е привличан като обвиняем още два пъти – на 05.03.2009 г. и на 11.02.2010 г., няколко пъти разследването е приключвано и изготвян обвинителен акт, който е внасян в съда, но съдебното производство е прекратявано и делото е връщано на СРП за отстраняване на съществени процесуални нарушения в досъдебното производство, като с присъда, постановена на 04.12.2014г., влязла в сила на 20.12.2014 г. е признат за невиновен в това, че за времето от 19.02.2001 г. до 28.02.2001 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като длъжностно лице – управител и едноличен собственик на капитала на [фирма], в кръга на службата си, е съставил официални документи – данъчни фактури, в които е удостоверил неверни обстоятелства относно извършени доставки към „Л. – 95“, Е. на 240 000 бр. „гел лубрикант“ на обща стойност 581 760 лв., от които ДДС в размер на 96 960 лв., с цел да бъдат използвани тези документи като доказателство за посочените обстоятелства. След повдигане на обвинението с М. настъпила съществена промяна – станал агресивен, започнал да пие, защото по този начин намирал успокоение, нервничил, карал се с приятелката си Д. П., както и с майка си и приятели и познати, което му поведение станало причина за раздялата им. Не можел да спи през нощта, трудно се концентрирал и това се отразило на възможностите му да си намери работа, довело от своя страна до финансови проблеми; чувствал се безизходица, затворил се в себе си и ограничил социалните контакти; бил силно притеснен за изхода на делото и за това, че може да попадне в затвора, което за него било мъчително, защото страдал от клаустрофобия. Съдът приел, че всички описани негативни здравословни, психически и емоцонални промени са в пряка причинноследствена връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление. Съдът намерил, че липсва безспорно установена пряка причинноследсвена връзка между прекъсване на образованието на М. в Германия и завръщането в България, защото повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление и присъствието му не е задължително. На 28.01.2006 г. М. претърпял тежко пътнотранспортно произшествие с тежки здравословни последици (черепно-мозъчна травма с последваща кома, ретроградна амнезия, оперативни интервенции, продължили около три месеца и последващ дълъг период на възстановяване с употреба на медикаменти за лечение на психиатрически разстройства). Това се е отразило не само на соматичното състояние на ищеца, но и на психиката му, рефлектирайки на емоционално-подведенческата и мотивационна сфера на живота му, перспективите на бъдещето и изживяваните чувства на унилост, отчаяние и безпомощност, свързани с физическите страдания. Спрямо М. е образувано и друго наказателно производство, по което му е наложено административно наказание, като съдът приел, че и двете посочени събития са допринесли за настъпване на преживените от ищеца негативни психичесски състояния, без да може да бъде точно диференцирано влиянието на всяко едно от тях. Установено е също така, че има наложено административно наказание „глоба“ в размер на 500 лв. с решение № 160/13.09.2007г. по нохд на ПРС, влязло в сила на 01.10.2007 г., за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК.
Съдът приел, че не са налице обстоятелства за приложение на чл. 5 ЗОДОВ, какъвто довод е направил ответника по иска, който и сам не е посочил конкретни фактически твърдения.
Съдът определил размера на обезщетението, като преценил реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, характерът на повдигнатото обвинение по чл. 311, ал. 1, т. 1 НК, в т.ч. предвижданото наказание за него (лишаване от свобода до 5 г.), продължителността на периода, през който спрямо М. са извършвани действия и са постановявани актове – 9 г., взетата спрямо него мярка за процесуална принуда, претърпяното в същия период тежко пътнотранспортно произшествие, отразило се на физическото и на психическото му здраве, наложеното му административно наказание, краткият период на пълното възстановяване след приключване на наказателното дело – около година, наложилото се в обществото разбиране за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съществуващите обществено икономически условия на живот в страната.
Съдът е присъдил и лихва върху главницата, считано от 20.12.2014 г. до окончателното издължаване, която има компенсаторен характер.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че съдилищата определят различни размери на обезщетение и в обжалваното решение той е определен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 344/24.11.2014 г. на ВКС IV г.о. по гр.д. № 2378/2014 г., по което е присъдено обезщетение в размер на 110 00 лв., решение № 15/27.01.2014 г. на ВКС IV г.о. по гр.д. № 3246, по което е присъдено обезщетение в размер на 30 000 лв., по гр.д. № 6268/2015 г. ВКС е присъдил обезщетение в размер на 100 000 лв. По аналогичен казус, предявен от съпроцесника на М. в наказателния процес, ВКС приел с определение № 1105/23.11.2017 г., постановено по гр.д. № 2816/2017 г., че вредите от наказателното производство следва да бъдат компенсирани със сумата от 20 000 лв.
Въззивният съд, в съответствие с ППВС № 4/1986 г., както и принципните разрешения в съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и в частност по искове по чл. 2 ЗОДОВ, е определил размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди по справедливост, отчитайки онези обективно установени обстоятелства, имащи отношение към вида и характера на страданията, тяхната продължителност и интензивност. Не се установява противоречие с разрешенията при сходни случаи. Цитираните съдебни решения разглеждат казуси, при които значимите обстоятелства не са идентични, вкл. и спрямо лицето, което е било незаконно обвинено, ведно с М.. Още повече, по настоящото дело е установено, че неимуществените увреждания са съпричинени още и от образувано друго наказателно производство, по което на М. е наложено административно наказание, от сериозното пътнотранспорто произшествие и от тежките здравословни последици.
Касаторът обосновава и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с „необходимостта да се изясни какъв е обхватът на доказването от страна на ищците, претендиращи неимуществени вреди и доказателствените средства, при прилагането на ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД“, като е повдигнал и конкретни правни въпроси: какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост“; какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в критерия за справедливост; какви стъпки включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, попадащи в критерия за справедливост;
Не е ясно в каква връзка е поставен процесуалноправният въпрос за обхвата на доказването и доказателствените средства „при прилагането на ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД“, а и е несъмнено, че по всяко едно дело на доказване подлежат релевантните за спора факти и обстоятелства и връзките между тях – чл. 153 ГПК, а тежестта на доказване се определя по правилата на чл. 154 ГПК. Другите правни въпроси са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, като обобщени и уточнени, те се заключават в това какви обстоятелства са от значение и съдът трябва да обсъди при преценката за размера на паричното обезщетение за вреди, причинени от незаконно обвинение. Така изяснен въпросът е включен в предмета на спора и е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сам и касаторът не излага съображения защо повдигнатите от него въпроси са от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, като следва да се посочи, че е налице многобройна и непротиворечива практика на Върховния касационен съд . Сам касаторът не твърди, че съдебната практика е неправилна или, че е налице такава промяна в общественоикономическите условия, налагащи промяна на общоприетото тълкуване на правната норма. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че действията на ответника са противоправни и отговорността му за причинените вреди. Справедливият размера на паричното обезщетение на неимуществено увреждане се извлича от обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко подължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. С оглед на това, във всеки конкретен случай, в зависимост от конкретните обстоятелства, личността на увредения, стандарта на живот в страната, се определя парична равностойност на неимущественото увреждане, както е сторил и въззивният съд в обжалваното решение. В хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ съдебната практика е извела като значими обстоятелства още тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 226/20.11.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 540/2017 г. в частта, с която е искът на А. Х. М. против П. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 9 000 лв. до предявеният размер от 50 000 лв., ведно с лихвата, считано от 20.12.2014 г., както и съдебноделоводните разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: