5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
София, 09.07.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети юни през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1274/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение от 29.04.2011 г. на Софийски градски съд, ІV-В отделение, постановено по в. гр. д. № 10945/2010 г. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение от 28.07.2010 г. по гр. д. № 33337/2008 г. на Софийски районен съд дружеството – касатор е осъдено да заплати на [фирма] сумата 15 000 лв., на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 29.10.2008 г. до окончателното плащане, сумата 648.15 лв. – лихви за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода 16.07.2008 г. – 28.10.2008 г., и сумата 1 595.21 лв. – разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В жалбата се излагат касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане въззивното решение да бъде отменено като неправилно, а искът – отхвърлен със законните последици. К. се позовава на нарушения на процесуалния закон при допускането, обсъждането и преценката на доказателствата, разпределянето на доказателствената тежест и установяването на релевантните за спора факти; на нарушения на материалния закон – чл.55, ал.1 ЗЗД, чл.20 ЗЗД, чл.301 и чл.305 ЗЗД, и на необоснованост на изводите на въззивния съд за възникнало между страните договорно правоотношение и за извършено по повод на него плащане на претендираната с главния иск парична сума.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поддържани по отношение на следните въпроси : 1. Има ли характер на писмен договор данъчна фактура и представлява ли същата доказателство за съществуването на сключен договор в случай, че е подписана от лице без представителна власт, което не е упълномощено да подписва фактури от името на търговското дружество, по която фактура е върнато плащането; 2. Чия е доказателствената тежест за установяване съществуването на договорни отношения между страните и съдържанието на договора; 3. Имат ли доказателствена стойност данъчна фактура и платежно нареждане за извършено плащане по банков път, без да е налице документ за заверяване на банковата сметка на кредитора. За доказване на допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са представени решения и определения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и чл.288 ГПК, както и решения на Софийски районен съд, Пловдивски районен съд и Софийски градски съд.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище по жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил исковете, след като е приел, че във връзка с постигната между страните договореност ищецът [фирма] е превел на ответника [фирма] сумата 15 000 лв. за закупуване и доставка на лек автомобил и че преведената сума подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, ведно с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД, поради неизпълнение на задължението за доставяне на автомобила и отпадане на основанието за задържането й от ответника. За да обоснове изводите си за възникване на договорно правоотношение между страните и за извършено по повод на него плащане на спорната сума, решаващият състав на Софийски градски съд се е позовал на представените по делото писмени доказателства – двустранно подписана данъчна фактура № 233/15.02.2008 г. на стойност 15 000 лв. с включен ДДС, издадена от [фирма] с вписано основание „закупуване на автомобил „Мерцедес В. 412 cdi” – 2002, по договор от 29.08.2007 г.”, и платежно нареждане от 15.02.2008 г. за преведени по банков път от [фирма] на [фирма], въз основа на фактура № 233/15.02.2008 г., 15 000 лв. След преценка на писмените доказателства и на показанията на свидетелката Б. – съставител на фактурата, въззивният състав е счел за недоказано възражението на ответната страна, че фактурата е подписана от лице без представителна власт и без знанието и съгласието на управителя на ответното дружество. За недоказани са счетени и твърденията на ответника, че поради противопоставяне на постигнатите уговорки от страна на управителя на [фирма] преведената с платежното нареждане от 15.02.2008 г. парична сума е върната на ищцовото дружество срещу разписка от 16.02.2008 г. Като е съобразил приетите за установени факти, отсъствието на доказателства за закупуване и доставяне на автомобила и отправената до ответника нотариална покана за връщане на преведената за целта сума, въззивният съд е направил извод за основателност на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД и на съединения с него акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на делото, поради което не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът е поставен некоректно и не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. Въззивният съд е основал решаващите си изводи по предмета на спора на данъчната фактура, след като е преценил, че тя е подписана от представители на двете страни и че данните в съдържанието й позволяват да бъде разглеждана като доказателство за постигнато между страните съгласие дружеството – ищец да преведе сумата 15 000 лв. срещу поето от дружеството – ответник задължение за закупуване и доставка на лек автомобил. Преценката за действителните отношения между страните не е ограничена до съдържанието на фактурата, а е съобразена и с останалите доказателства по делото, имащи значение за установяване на причините, послужили като основание за превод на сумата 15 000 лв. Анализът на доказателствата е мотивирал въззивния съд да приеме, че фактурата е подписана със знанието и съгласието на управителя на [фирма] и че не е доказано преведената на 15.02.2008 г. парична сума да е върната на ищеца. При така възприетото разрешение въпросът „съставлява ли доказателство за сключен договор данъчна фактура, подписана от лице без представителна власт, по която е върнато плащането”, насочва към несъгласие на касатора с доказателствените и фактически изводи на въззивната инстанция, а не към релевантното за достъпа до касация общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за преценката на доказателствата, са извън приложното поле на касационното обжалване и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване. Несъответствието на поставения въпрос с изискването на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на представената с изложението съдебна практика във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, свързан с доказателствената тежест за установяване съществуването на договорни отношения между страните и съдържанието на договора. Въпросът е значим за изхода на делото, но няма доказателства да е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС. Цитираното в изложението решение № 42/13.08.2010 г. по гр. д. № 121/2009 г. на ВКС, І г. о., е абсолютно неотносимо към предмета на настоящото дело, тъй като е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по материалноправния въпрос за разграничението между кооперативна и общинска собственост и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото. Неотносимо е и второто посочено решение – решение № 410/19.07.2010 г. по гр. д. № 389/2009 г. на ВКС, І г. о., в което е разгледан въпросът за тежестта на доказване в производството по иск с правно основание чл.7 ЗВСВОНИ на обстоятелството, че решението за продажба на държавен имот по реда на НПЖДЖФПНС е утвърдено от зам. министър при условията на заместване на министъра на финансите. По приложението на чл.154, ал.1 ГПК, аналогичен на чл.127, ал.1 ГПК /отм./, съществува трайно установена практика на ВКС, според която доказателствената тежест по всяко дело се разпределя в зависимост от конкретните правнорелевантни факти при съблюдаване на общото правило, че всяка от страните трябва да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. От това правило е изхождал и въззивният съд, който е уважил предявените осъдителни искове, след като е приел за доказани твърденията в исковата молба, че ответникът – касатор е получил сумата 15 000 лв. с уговорката да закупи и достави на ищеца лек автомобил и че като последица от неизпълнението на тази уговорка дължи връщане на сумата поради отпадане на основанието за получаването й. Доказателствената тежест е разпределена в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва достъпа до касация на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а дали фактическите и правни изводи на въззивния съд са обосновани и законосъобразни, е въпрос на правилност на обжалваното решение. При наличие на задължителна практика по приложението на чл.154, ал.1 ГПК въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване на другото поддържано основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, подкрепено с решение по гр. д. № 7846/2010 г. на Пловдивски районен съд.
Извън очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационното обжалване е третият въпрос в изложението. Изводът на въззивния съд за реално получаване на сумата 15 000 лв. от дружеството – касатор произтича от неоспореното преводно нареждане, което удостоверява по безспорен начин заверяването на сметката на [фирма] на датата 15.02.2008 г. с преведените от [фирма], въз основа на фактура № 233/15.02.2008 г., 15 000 лв. Фактът на получаване на преведената сума не е оспорван от касатора, нещо повече – с отговора на исковата молба той е навел твърдение, че е върнал получената сума на ищеца срещу разписка от 16.02.2008 г. При така направеното признание въпросът за липсата на документ, доказващ заверяването на банковата сметка на кредитора с отразената във фактурата и в преводното нареждане сума, противоречи на заявената от самия касатор защитна позиция и няма как да бъде счетен за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК освобождава настоящия състав от задължение да обсъжда наличието на поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да с допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение по в. гр. д. № 10945/2010 г.
С молба от 16.01.2012 г. касаторът е поискал спиране на изпълнението на въззивното решение на основание чл.282, ал.2 ГПК, но не е внесъл дължимото за целта обезпечение, за чийто размер е уведомен надлежно чрез процесуалния си представител по делото още на 19.01.2012 г. Поради това искането за спиране следва да се остави без уважение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд, ІV-В отделение, решение от 29.04.2011 г. по в. гр. д. № 10945/2010 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] – [населено място], за спиране на изпълнението на въззивното решение на основание чл.282, ал.2 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :