5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
София, 11.06.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на трети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 262 по описа за 2018 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от К. (К., Комисията), представлявана от председателя си П. Г., чрез К. Г. – началник отдел „Правен“, против въззивно решение № 174/02.10.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр.д. № 417/2017 г., в частта, с която е осъдил К. да заплати на Г. И. П., обезщетение от 30 000 лева за неимуществени вреди, претърпени поради незаконно водено против него производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), ведно със законната лихва, считано от 27.03.2013 г., а на С. П. да заплати 6 000 обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради незаконно водено против нея производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм), заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.03.2013 г. до окончателното плащане.
Касаторът излага доводи за неправилност на обжалваното въззивно решениe. Иска неговата отмяна и отхвърляне на претенциите, като моли за присъждане на съдебните разноски по делото.
Насрещните страни Г. П. и С. П., чрез адвокат В. С. от АК-П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват касационната жалба, като твърдят, че липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване. Адвокат В. С. моли за Претендират разноски за инстанцията.определяне размер на адвокатско възнаграждение и присъждане по чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Пловдивският апелативен съд приел за установено, че с влязло в сила решение № 340/13.07.2012 г. на Пловдивския апелативен съд е отхвърлено мотивираното искане на К. за отнемане от Г. П. и С. П. в полза на Държавата на посоченото в искането недвижимо имущество. Съдебното производство против двамата ищци, във връзка с внесеното мотивирано искане срещу тях, продължило от 27.07.2010 г. до 27.03.2010 г. (20 месеца) и се развило пред три съдебни инстанции, а общата продължителност на воденото против ищеца Г. П. производство ЗОПДИППД (отм.), правозащитната дейност на К., заедно с предхождащата я административна дейност, надвишавало 3 години – от 17.03.2010 г. – 27.03.2013 г. Съдът намерил, че в резултат на това на ищците са причинени неимуществени вреди и размерът им определил при отчитане на следните обстоятелства: по отношение на Г. П. – повече от 3 години продължителност на производството по ЗОДПИППД (отм.), проведени множество съдебни заседания на три съдебни инстанции, извършвани с негово участие множество процесуални-следствени действия, допуснати обезпечителни мерки за обезпечение на бъдещия иск на К., пет години продължителност на проверявания период, през които били събирани доказателства за приходите и разходите на П., както и на неговата съпруга; висока стойност на претендираното за отнемане от него в полза на Държавата недвижимо имущество; широка медийна разгласа на воденото производство.
Спрямо ищцата С. П. като релевантни са преценени следните конкретни обстоятелства: внасяне в съда на мотивирано искане за отнемане от нея в полза на Държавата само на един недвижим имот – самостоятелен обект от сграда, продължителност на производството 20 месеца, съществени негативни промени в начина й на живот, прекратяване на търговската дейност, преживяване на психически и емоционални страдания. Въззивната инстанция намерила за недоказана причинната връзка между воденото против нея производство и психичното й заболяване, при което приела, че такава връзка липсвала.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: какъв е начинът за определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и следва ли въззивният съд отново да обсъжда всички доказателства, които първоинстанционният съд вече е обсъдил във връзка с постановяване на своето решение, особено ако последното се различава от първоинстанционното решение; обезщетението за различни по вид неимуществени вреди, което се претендира на едно и също основание, но произхожда от различни по вид от медицинска гледна точка неимуществени вреди, следва ли да води до общо определяне на дължимото обезщетение или съдът следва да определи обезщетение за всяка вреда поотделно?
По отношение на поставените въпроси се поддържа противоречие със съдебната практика и значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Въпросът, свързан с тълкуването на чл. 52 ЗЗД е принципно значим, но не се установява поддържаното несъответнствие с цитираната съдебна практика. Нещо повече, сам касаторът и не излага конкретни съображения по какъв начин според него въззивният съд е нарушил материалноправната норма, която го задължава да определи размера на обезщетението „по справедливост“. Втората част от въпроса е процесуалноправна и също не се установява поддържаното противоречие с посочената съдебна практика. Въззивният съд е изложил изключително подробни, ясни мотиви, като се е съобразил със задължителните указания по ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно обема на въззивната проверка – само в рамките на въззивните оплаквания, служебно – единствено по приложението на императивна материалноправна норма, когато закон изрично задължава съда, относно валидността на първоинстанционното решение и допустимостта му в обжалваната му част. Когато във въззивната жалба няма оплаквания относно възприетата от първостепенния съд фактическа обстановка, въззивният съд не я установява наново, съответно не обсъжда събраните доказателства и доводите на страните, направени в първа инстанция във връзка с това. В случая П. изрично е възпроизвел релевантните факти относно които няма спор, въведен по надлежен ред пред въззива, така както са установени от първата инстанция по делото; установил е сам спорните пред него факти, като сам е обсъдил релевантните и допустими доказателствени средства във връзка с тях.
Вторият правен въпрос е също относим към постановеното от съда, но не се установява поддържаното противоречие с решение № 183/26.06.2015 г. по т.д. № 3518/2013 г. на Второ ТО на ВКС, а напротив напълно е в съответствие с него.
Касационната жалба е подадена на 13.11.2017 г., при действие на чл. 280, ал. 1 ГПК в редакцията след изм. ДВ бр. 68/2017 г., което значи, че съдебна практика на съдилища, извън Върховния касационен съд, не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота, касаторът е представил решение № 601/07.04.2015 г. по гр.д. № 3378/2014 г. на РС Бургас и решение № 4895/04.07.2014 г. по гр.д. № 6884/2014 г. на СГС, без данни, че съдебните актове са влезли в сила, поради което те не съставляват и съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, редакцията до изм. ДВ бр. 86/2017 г. – така изрично ТР 1/2009 г. на ОСГТК.
От друга страна, по поставения правен въпрос има многобройна и непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд, изцяло съобразена от въззивния съд по делото.
Решение № 164/30.06.2016 г. по гр.д. № 5255/2015 г. на ВКС разглежда хипотеза на повече от един деликт, за всеки от които се определя поотделно обезщетение и казусът няма нищо общо с хипотеза на един деликт, от който се твърди настъпване на неимуществени вреди от различен вид, в който случай обезщетението е общо, а различните проявления на неимуществено увреждане, продължителност и интензитет на различните страдания, са от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливия общ размер на паричното обезщетение.
Както стана ясно, по всички поставени от касатора правни въпроси има съдебна практика, включително задължителна и тя неотклонно се споделя от съставите на Върховния касационен съд. Касаторът само бланкетно се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касация са депозирали отговор, изготвен от техния процесуален представител адв. В. С., който, видно от представения по делото договор, е извършил услугата безплатно.
Предвид резултата и с оглед направеното искане, на него следва да бъде определено адвокатско възнаграждение от съда, който, съобразно чл. 38, ал. 2 ЗА да бъде изплатен от касатора. Съдебният състав, като взе предвид извършената работа и вида на делото, осъжда К. да заплати на адв. С. адвокатско възнаграждение в размер на 1070 лв. за процесуално представителство на Г. П. и 500 лв. за процесуално представителство на С. П..
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 174/02.10.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр.д. № 417/2017 г.
ОСЪЖДА К. да заплати на адвокат В. С. С. от АК – П. адвокатско възнаграждение в размер на 1070 лв. за процесуално представителство на Г. И. П. и 500 лв. за процесуално представителство на С. Г. П. по касационно гр.д. № 262/2018 г. на ВКС, IV г.о.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: