О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр. София 11.09.2013 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 август през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 2063 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищеца Н. М. Н., чрез адв. Н. М. против определение № 11950/25.07.2011 г. по ч.гр.дело № 5323/2011 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Н. Н. срещу определение № 19/25.03.2011 г. по гр.дело № 42952/2010 г. на Софийски районен съд, като неоснователна.
С определение № 19/25.03.2011 г. по гр.дело № 42952/2010 г. на Софийски районен съд е прекратено производството по делото, поради неотстранени в срок нередовности на исковата молба.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното определение – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. Иска отмяна и постановяване на друго, с което делото да се върне на районния съд за продължаване на процесуалните действия по предявените искове от жалбоподателя.
В изложението към частната жалба са поставени правните въпроси: 1. за задължението на първоинстанционния съд да даде достатъчно ясни, пълни и достатъчно точни указания по отстраняване нередовности на исковата молба и при липса на такива указания прекратеното производство по чл.129 ГПК е неправомерно, решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 360/27.06.2010 г. по к.гр.дело № 7/2011 г. на ВКС III г.о.
2. че частичното или цялостно игнориране, превратното тълкуване или изопачаване на доказателствата, както и липсата на цялостен анализ на тяхното съдържание винаги сочи на пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда и влиза в разрез с правната норма на чл.114,ал.4 НПК и винаги накърнява процесуалните права на страната/ в случая на ищеца/, която се ползва от визираните доказателства, а това несъмнено представлява отменително основание по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 НПК, поради извършени съществени нарушения на процесуалните правила, решен в противоречие с практиката на ВКС – цитирани са решения на състави на ВКС по наказателни общ характер дела на Второ наказателно отделение, 3. че всички твърдения на съдебния състав са напълно немотивирани и се състоят единствено от голи декларации, в които съдебния състав съвсем голословно и немотивирано твърди, че приема конкретни твърдяни от него положения за установени или неустановени, 4. че е нарушена императивната правна норма на чл.121, ал.4 от Конституцията на РБ и чл.235,ал.2 и ал.4 и чл.236,ал.2 ГПК, като в тази насока са изложени следните доводи:
– съдебният състав не е мотивирал своите неверни и незаконосъобразни, необосновани и неотговарящи на обективната истина твърдения, че не е обсъдил доводите, които жалбоподателят е направил в исковата молба и в последвалото изявление на ищеца, че не е обсъден нито един от двадесет и четирите довода, които е развил ищеца в изявлението.
– че въззивният съд не е извършил никакъв анализ на подробно изяснените обстоятелства в исковата молба и в уточняващата молба от 27.10.2010 г., че не е мотивирал кое точно указание не е изпълнено и кой довод от частната жалба не приема и с какви точно мотиви,
– съдебният състав не е обсъдил нито един от общо 47 от аргументите и доводите, които изрично е заявил ищеца в частната жалба и не е аргументирал и с какви мотиви, решени в противоречие с практиката на ВКС, 5. за нищожност на въззивното определение, като постановено от съдебен състав, за който са налице основания за отвод по смисъла на чл.22,ал.1,т.6 ГПК, че съдебният състав, който е написал обжалваното неправомерно определение, манифестиращо демонстративен „Отказ от правосъдие” и постановено при грубо нарушение на чл.6,ал.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз, което впоследствие само формално е поднесено „за подпис” на другите членове на съдебния състав, че от поведението на съдебния състав е очевидно че той не представлява независим, безпристрастен и справедлив съд по смисъла на чл.6,ал.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, решен в противоречие с практиката на ВКС – цитирани са решения на състави на ВКС по наказателно общ характер дела на Първо наказателно отделение, че императивната правна норма на чл.22, ал.1 ГПК задължава съдиите сами да се отведат от разглеждане и решаване на делото, че посочените от жалбоподателя съдии умишлено не са разгледали делото в публично съдебно заседание, за да не може ищецът да упражни своето процесуално право по чл.23,ал.1 ГПК и да поиска техния отвод, 6. че процедурата по чл.129 ГПК може да бъде открита само по попълване на празнини относно тези обстоятелства, но не и на каквито и да било други обстоятелства, решаван противоречиво от съдилищата, 7. наличието на неправилни указания на съда не представлява основание за прекратяване на съдебното производство, решаван противоречиво от съдилищата, 8. неизпълнението на недостатъчно ясни указания на съда не представлява основание за прекратяване на съдебното производство, решаван противоречиво от съдилищата, 9. относно задължението на съда да се произнесе с решение по всяка искова молба, решаван противоречиво от съдилищата.
Жалбоподателят е формулирал правни въпроси във втората част от изложението, които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото както следва: 1. допустимо ли е да се постанови недопустим отказ от правосъдие посредством неправомерно прекратяване на съдебното производство, базиращ се на твърдения, които изцяло противоречат на фактическите твърдения, вложени в исковата молба и дори не се съдържат в никой от приложените по делото документи, 2.допустимо ли е „разширително тълкуване” и прилагане на правната норма на л.129 ГПК, 3.допустимо ли е да се злоупотребява от съдилищата с правната норма на чл.129 ГПК и да се дават по реда на чл.129 ГПК неизпълними указания с цел да се създават псевдоаргументи по смисъла на чл.129 ГПК за неправомерен „отказ от правосъдие” в нарушение на чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл.6,ал.1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, 4. при предявяване на деликтен иск достатъчно ли е в исковата молба да бъде описан деликтът в своите основни параметри или е необходимо да се поставят неизпълними условия, както и постановено по делото, 5. има ли правомощия българският съд да принуждава ищеца да нарушава чл.3 ГПК и да изисква както в настоящия случай да заявява твърдения, с които не разполага с информация, 6. при предявяване на деликтен иск за ангажиране на гаранционно обезпечителната отговорност на възложителя на „работа” по смисъла на чл.49 ЗЗД достатъчно ли е в исковата молба изявлението на ищеца, че конкретно физическо лице е възложило „работа” по смисъла на чл.49 ЗЗД на физическите лица деликвенти, допустимо ли е първоинстанционния съд да открива рестриктивна процедура по чл.129 ГПК и да дава в нея неизпълними указания по настоящото дело и да укаже на ищеца да установи предварително характера на правоотношението между възложителя на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД и физическото лице, както и точната длъжност, която заема физическото лице и на какво правно основание почиват такива неизпълними указания, при каква правна норма би могъл ищеца, който е само физическо лице и не разполага с властнически правомощия да получи достоверна информация за конкретната заемана длъжност от деликвента на който, е възложена работа от Репресивно учреждение, което никога не дава информация за правоотношения с лица на които е възложило работа като често пъти отказва такава информация дори и на съдилищата, 7. извършеният „Отказ от правосъдие” при подобно разширително тълкуване както в настоящото дело на правната норма на чл.127, и чл.129 от ГПК представлява ли нарушение на л.47 от Х. на основните права в Европейския съюз и на чл.6,ал.1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, 8.длъжен ли е българският съд съобразно принципа на непосредствена приложимост на принципа на примат на Правото на Европейския съюз да приложи правната норма на чл. 47,ал.1 и ал.2 от Х. на основните права в Европейския съюз и провеждане на „публичен” и „справедлив” процес от „независим и безпристрастен съд” за причинените огромни имуществени и неимуществени вреди, причинени от деликвента В. В., 9. правните норми на Правото на Европейския съюз и в частност правната норма на чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз в съответствие с принципа за Примат на Правото на Европейския съюз дерогират ли правните норми на Българското национално право, които им противоречат, 10. при противоречие между чл.6,ал.1 и чл.13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека иосновните свободи и Българското национално право Българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията поети от Българската държава по Международния договор по ратифицирането на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, 11. принципът на Примат на Правото на Европейския съюз означава ли, че правната норма на чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз дерогира всички правни норми на вътрешното право, които й противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ, 12. правната норма на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ означава ли, че чл.13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи дерогира всички правни норми на вътрешното право на България, които му противоречат.
Жалбоподателят е поискал да се отправи преюдициално запитване до съда на Европейските общности по чл.628 ГПК по девет въпроса, формулирани в частната жалба, които се свеждат до приложното поле на чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз.
Ответниците по частната жалба не са изразили становище.
Настоящият състав на ВКС Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
От фактическа страна въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от жалбоподателя Н. М. Н. срещу П. на РБългария, К. Н. М., Л. П. С. и Д., п. от М. на ф.
Прието е от съда, че ищецът е сезирал районния съд със субективно съединени осъдителни искове за ангажиране деликтната отговорност на ответниците за причинени имуществени и неимуществени вреди на ищеца, представляващи последица от извършени спрямо него действия по „компрометиране, дискредитиране и противозаконно репресиране”. Прието е, че предявеният иск срещу П. на Р. е с посочено правно основание чл.49 ЗЗД, че са изложени твърдения за отговорността на П. като възложител на работа по смисъла на чл.49 ЗЗД за извършени от ответниците физически лица действия в изпълнение на възложени им властнически правомощия. По отношение на физическите лица основание за ангажиране на отговорността им са твърдения за извършени от тях в лично качество противоправни действия, представляващи изготвяне на документи с невярно съдържание и отправяне на заплахи и обиди, от които произтекли вреди за ищеца. За пасивната легитимация на държавата по предявения иск според ищеца отговорността следва да се ангажира, поради неизпълнение на вмененото й задължение да осигури защита на правата му съобразно разпоредбите на Конституцията и международните правни актове.
Съдът е приел, че с разпореждане от 29.09.2010 г. районният съд е оставил исковата молба без движение, поради констатирани нередовности с указание ищецът да извърши посочени уточнения от съда и да представи вносен документ за платена държавна такса по предявените искове, като е указано, че при неизпълнение на указанията производството по делото ще бъде прекратено. Прието е, че ищецът е бил редовно уведомен за издаденото разпореждане на 21.10.2010 г. и в указания едноседмичен срок е депозирал уточняваща молба, с която съдът е преценил, че не е уточнена обстоятелствената част на исковата молба и е представен вносен документ за платена държавна такса. С определение от 25.03.2011 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото, поради неотстраняване в срок на дадените указания от съда за отстраняване на констатирани нередовности на исковата претенция.
От правна страна съдът е приел, че подадената искова молба от жалбоподателя-ищец Н. Н. е нередовна, като в същата не са изложени ясно и точно конкретните обстоятелства, на които се основават предявените искове. Прието е, че ищецът е заявил правното основание на предявените осъдителни искове – чл.45 и чл.49 ЗЗД, като не е посочил конкретно поведение на всеки от ответниците. Според съда не са уточнени определени действия и/или бездействия в причинна връзка с които са причинени вреди за жалбоподателя-ищец. Прието е, че липсата на конкретно описание на деянията на ответниците – физически лица създава неяснота относно пасивната легитимация на П. на РБългария и на Д., тъй като тяхната отговорност е посочена като гаранционно-обезпечителна и не са посочени фактите от които произтича отговорността. Прието е, че ищецът не е описал конкретно и характера на правоотношението между П. на РБългария и Българската държава и ответниците-физически лица, което да обуслови отговорността им като възложители на работа.Според въззивния съд петитума на исковата молба не е ясен и точен.
Като се е позовал на разпоредбите на чл. 127,ал.1,т.4 и т.5 ГПК за задължителните реквизити на исковата молба, което е условие за редовността й въззивният съд е приел, че в съответствие с чл.129,ал.2 ГПК районният съд е оставил исковата молба без движение с конкретни указания за отстраняване на констатирани нередовности – да се посочат ясно и точно фактическите обстоятелства, на които се основават исковите претенции, както и ясно формулиране на петитум. Прието е, че с уточняващата молба в указания от съда едноседмичен срок ищецът Н. Н. не е отстранил констатираните нередовности, поради което производството по делото следва да се прекрати. При тези съображения въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на Н. Н. против определението на СРС, с което производството по делото е прекратено.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване почл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос в п.1-ви от изложението. С определение № 360/27.06.2011 г. по ч.гр.дело № 7/2011 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.274,ал.3 ГПК е прието, че необсъждането от първоинстанционния съд на депозирана в срок молба, с която ищецът твърди да е отстранил нередовностите на исковата молба съставлява основание за отмяна на разпореждането за връщане на исковата молба, поради неотстраняване на нередовностите на иска и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия, когато действително с молбата са изправени нередовностите. Когато с молбата не са отстранени нередовностите необсъждането не се отразява на правилността на крайния извод на съда, че същите не са отстранени по реда на чл.129 от ГПК, при ясни и точни указания на съда за отстраняването.
Със същото определение е прието, че когато указанията на съда не са достатъчно ясни и точни разпореждането подлежи на отмяна и делото на връщане на първоинстанционния съд, предвид функционалната връзка на разпореждането с определението, с което се дават указания и срок за отстраняване на нередовностите на исковата молба.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. Първоинстанционния съд е оставил исковата молба без движение с конкретни, точни и ясни указания за отстраняване на констатирани нередовности – ясно посочване на фактическите обстоятелства, на които се основават исковите претенции и точно и ясно формулиран петитум. Разпореждането е било редовно съобщено на жалбоподателя и последният в указания срок не е отстранил констатираните нередовности. Следователно разрешението на правния въпрос не е в противоречие с цитираната практика на ВКС, поради което не се установява хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите, поставени в п.п.2,3,4,5 и 6-ти от изложението. По същността си поставените въпроси касаят правилността на обжалваното определение и са основания за касационна отмяна, които следва да се преценяват от съда ако се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд. За да разгледа касациноната частна жалба по същество съдът следва да прецени дали поставените въпроси са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и разрешени ли са при наличие на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Както се посочи доводите на жалбоподателя по всеки от посочените пунктове не представляват правни въпроси – не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на съда в обжалваното определение. Поради това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпросите по п.6,7 и 8, тъй като същите преповтарят съдържанието на правния въпрос, формулиран в п.1-ви от изложението, за което са изложени доводи по-горе.
Поставеният въпрос в п.9-ти от изложението относно задължението на съда да се произнесе с решение по всяка искова молба е неотносим към предмета на спора, поради което същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Поставените правни въпроси, за които жалбоподателят счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, формулирани във втората част от изложението – п.п.1,2,3,4,5 и 6-ти касаят приложното поле на чл.129 ГПК и чл.45 ЗЗД, които разпоредби са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е постановена трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законите и обществените условия. Останалите въпроси по п.п.8,9,10,11 и 12-ти от втората част на изложението не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили правните му изводи. Следователно всеки от тези въпроси не представлява правен въпрос според тълкуването, дадено в т.1-ва от ТР № 1/2009 г. по т.гр.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според това тълкуване правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото и разрешен в обжалваното въззивно определение. Когато такъв въпрос не е посочен точно и ясно само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. В правомощието на касационната инстанция е да уточни и конкретизира правния въпрос, когато това е възможно от обстоятелствената част на изложението. В настоящият случай от изложените доводи в изложението не може да се уточни и конкретизира такъв правен въпрос. Следователно по тези правни въпроси не се установява основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Без уважение следва да се остави искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по чл.628 ГПК по поставените девет въпроса в частната жалба. Съгласно чл.628 ГПК Съдът на Европейската общност се сезира с преюдициално запитване от българския съд, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Жалбоподателят е поставил въпрос за тълкуване на разпоредбите на чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз, което в случая не е от значение за правилното решаване на спора по делото. Поради това искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване не попада в хипотезата на чл.628 ГПК и следва да се остави без уважение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 11950/25.07.2011 г. по ч.гр.дело № 5323/2011 г. на Софийски градски съд по касационна частна жалба вх. № 83458/26.09.2011 г., подадена от ищеца Н. М. Н., чрез адв.Н. М., съдебен адрес [населено място], [улица].
Оставя без уважение искането на Н. М. Н., чрез адв.Н. М. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности, формулирано в частна жалба вх. № 83458/26.09.2011 г. по приложението на чл.47 от Х. за основните права в Европейския съюз.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: