6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 535
гр. София, 20.06.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №4088 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма] срещу решение №345 от 18.07.2013г., постановено по гр. д. №427/2013г. на Софийски окръжен съд, ГК. С него е потвърдено решение №40 от 22.02.2013г. по гр. д. №1985/2011г. на Ботевградски районен съд в обжалваната му част, с която са отхвърлени иск с правно основание чл.213 ал.1 от КЗ за разликата от 1009,59 евро до пълния му предявен размер от 11 343,87 евро и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за разликата от 344,17 евро до пълния му предявен размер от 3 870,48 евро, като на основание чл.78 ал.3 от ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на В. В. В. разноски в размер на 1500 лева.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, както и че същото е необосновано. Навеждат се доводи срещу извода на въззивния съд, че връщането на автомобила, предмет на сключения между ответника В. В. В. и [фирма], [населено място], договор за финансов лизинг, е довело до прекратяване на договора и до отпадане на задължението на ответника – лизингополучател за плащане на лизинговите вноски до края на договорния период, Жалбоподателят изтъква, че след претърпяно от ответника по негова вина ПТП, последният е преустановил неоснователно плащанията на лизинговите вноски. Поради това жалбоподателят изплатил обезщетение на застрахования лизингодател по застраховката „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“ в размер на оставащите дължими вноски по погасителния план към договора за лизинг. Поддържа, че при формиране на изводите си съдът не е съобразил клаузата на чл. 36 от сключения договор за лизинг, предвиждаща че рискът от повреда, погиване или кражба на автомобила е изцяло за сметка на лизингополучателя и при настъпване на тези събития, същият не се освобождава от задължението си за заплащане на дължимите лизингови вноски до прекратяване на договора. Наред с това счита, че отричайки правото на лизингодателя да получи всички уговорени лизингови вноски, въззивният съд не е отчел правната природа и целта на договора за финансов лизинг.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, а като значими за изхода на делото са формулирани следните материалноправни въпроси: 1. При предсрочно прекратяване на договора за финансов лизинг по вина на лизингополучателя и връщане на лизинговата вещ в състояние „тотална щета”, има ли право лизингодателят, респективно встъпилият в правата му застраховател, да получи оставащите лизингови вноски до края на срока на договора; 2. В какво се състои застрахователният интерес на лизингодателя при сключване на договор за застраховка с предмет неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, при който същият е вложил определен капитал, извършил е разходи и е калкулирал печалба, формирайки размера на лизинговите вноски по всички тези елементи – в получаване на отделна лизингова вноска или в получаване на цялото лизингово възнаграждение?; 3. В какво се състои „загубата на приходи” или „пряката вреда” за застрахования лизингодател, по смисъла на чл.208 от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие по застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”; 4. Включва ли се в компонентите на суброгационното право на застрахователя по застраховка „Загуба вследствие неплащане на лизингови вноски“ платеното от него застрахователно обезщетение, формирано от неплатените от лизингополучателя лизингови вноски след връщане на лизинговата вещ в състояние „тотална щета” до крайния срок на договора за финансов лизинг, при условие, че съгласно договора при всички слуачи на повреда, погиване или кражба на автомобила, лизингополучателят не се освобождава от задължението си за заплащане на дължимите лизингови вноски до прекратяване на договора.
Ответникът В. В. В. оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата. Претендира присъждане на разноски.
[фирма], [населено място], трето лице –помагач на страната на ищеца – касационен жалбоподател, моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че поради неплащане на дължими лизингови вноски от ответника – лизингополучател, лизингодателят [фирма], [населено място] е упражнил правото си по чл. 61 от договора за лизинг да прекрати предсрочно договора и да поиска връщане на лизинговия автомобил от лизингополучателя.Установено е по делото, че автомобилът е върнат от лизингополучателя, а лизингодателят е предявил пред ищеца – застраховател претенция за изплащане на застрахователно обезщетение по договора за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски“, след одобряването на която застрахователят е изплатил на лизингодателя застрахователно обезщетение в размер на 27 686,70 лева, формирано като сбор от неплатените лизингови вноски до крайния срок на действие на договора за лизинг. Съдът обаче не е присъдил на ищеца пълния размер на заплатеното от него застрахователно обезщетение, а е приел, че лизингополучателят дължи заплащането на лизинговите вноски само до датата на прекратяването на договора за лизинг, поради което и вземането на суброгиралия се застраховател по чл.213 от КЗ е отраничено до този размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първият и четвъртият въпрос, поставени от жалбоподателя в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК са относими към предмета на спора, но не са обусловили изхода на делото. От данните по делото не се установява процесният автомобил да е бил върнат на лизингодателя в състояние на „тотална щета”. Съответно неотносима към конкретния спор е клаузата на чл.36 от ОУ на застрахователния договор, предвиждаща,че рискът от повреда, погиване или кражба на автомобила е изцяло за сметка на лизингополучателя и при настъпване на тези събития, същият не се освобождава от задължението си за заплащане на дължимите лизингови вноски. Въззивният съд не е приел, че задължението на лизингополучателя да заплаща лизинговите вноски е отпаднало вследствие на връщане на автомобила след настъпилата повреда, а вследствие на прекратяването на договора за лизинг с едностранно изявление от страна на лизингодателя поради неплащане на повече от две лизингови вноски. В мотивите на въззивния съд не се поддържа становище,че връщането на лизинговия автомобил винаги освобождава лизингополучателя от задължението да заплаща дължимите лизингови вноски до прекратяването на договора, нито че предсрочното прекратяването на договора за лизинг винаги лишава застрахования лизингодател от право на застрахователно обезщетение за неплатените лизингови вноски до края на първоначално уговорения срок на договора. Съдът е приел, че в конкретния случай заплащане на лизинговите вноски се дължи до датата на прекратяване на договора, а за периода след тази дата лизингодателят може да претендира обезщетение за претърпените вреди вследствие виновното поведение от лизингополучателя.
Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, а от друга страна от размера на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. Суброгирайки се в правата на застрахования лизингодател, застрахователят не може да придобие повече права от самия застрахован. В настоящото дело отричането на суброгационно право на застрахователя е резултат от съобразяване на предвидените в чл.63 и чл.68 от договора за лизинг права на лизингодателя в случай на прекратяване на договора поради неплащане на лизингови вноски, а именно да получи лизинговите вноски и всички други плащания, дължими към датата на прекратяване на договорните отношения, както и да получи обезщетение за претърпените вреди като последица от виновното поведение на лизингополучателя. Следователно правните изводи на съда се основават на тълкуване на клаузите на конкретния договор за лизинг, а не на принципно тълкуване на правните норми, уреждащи правата на застрахователя, суброгирал се в правата на застрахования към причинителя на вредата .Поради това поставените от жалбоподателя въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Въпросите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в договорите за застраховка и лизинг уговорки. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК, което в случая не би могло да се развие поради липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият поставен в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос няма обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд при преценката за основателност на предявените искове. В мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е развивал съображения относно това в какво се състои застрахователният интерес на лизингодателя по договор за финансов лизинг да сключи договор за застраховка срещу риска неплащане на лизингови вноски. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280 ал. 1 ГПК за достъп до касация, не следва да се обсъждат доводите на жалбоподателя относно значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въпросът за понятието „пряка вреда” за застрахования лизингодател, по смисъла на чл.208 от КЗ, е относим към предмета спора, но и по него жалбоподателят не е обосновал приложението на т.3 на чл.280 от ГПК. Разпоредбите на чл.208 от КЗ е ясна и не се нуждае от тълкуване с оглед на точното прилагане на закона и развитието на правото, като по приложението й е формирана трайноустановена съдебна практика. Следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд за обхвата на суброгационното право на жалбоподателя – ищец не са свързани с тълкуването на клаузите на сключения застрахователен договор и покрития от застрахователя риск. За да присъди само част от претендираното обезщетение по чл.213 от КЗ, съдът е приел, че отговорността на лизингополучателя е ограничена само до размера на дължимите лизингови вноски до датата на прекратяване на договора за лизинг, тоест присъдил е по- малката от двете суми – заплатеното застрахователно обезщетение и дължимите от лизингополучателя неизплатени вноски по договора за лизинг.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски, въпреки изричното искане в отговора на касационната жалба, доколкото не са представени доказателства за действителното извършване на такива.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №345 от 18.07.2013г., постановено по гр. д. №427/2013г. на Софийски окръжен съд, ГК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.