О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 536
София, 18.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1906/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№6702/28.02.2019 г., подадена от адвокат И. К. – процесуален представител на ответника по исковата молба – „Българска федерация по спортна стрелба“ – Пловдив, против въззивно решение №37/09.01.2019 г. по гр.д.№1990/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.в.о., девети състав, с което е признато за установено по предявения от Д. Т. Б. от [населено място] иск, че ответникът Сдружение „Българска федерация по спортна стрелба“ – Пловдив, му дължи сумата от 11830 лева, представляваща неизплатен остатък от уговорен адвокатски хонорар по договор за правна защита и съдействие от 10.09.2014 г. и анекс от 11.09.2014 г. към него, ведно със законна лихва от 21.04.2016 г. до изплащане на задължението, която сума е присъдена със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 22058/2016 г. по описа на Районен съд – София, гражданско отделение, 64 състав.
Въззивният съд е приел, че „Спорен по делото е въпросът дали ищецът има право на договорено възнаграждение по сключения между страните договор от 10.09.2014г., /договор за правна защита и съдействие № 5/10.09.2014г./, представляващ договор за поръчка, съгласно чл. 256 вр. чл. 280 от ЗЗД. В т.н. дали връщането на сумата от 11830лева от ищеца на ответната страна, чрез К. Ш., съгласно разписка от 18.02.2015г., е извършено поради постигнато между страните споразумение за неговото прекратяване, съгласно направено възражение в писмения отговор на ответника.
Въззивният съд намира, че при доказателствена тежест за ищеца съгласно чл. 154 ал. 1 предл. първо от ГПК по делото са налице доказателства, от които може да се направи несъмнен положителен извод, че ищецът е изправна страна по сключения между страните договор за поръчка – договор за правна защита и съдействие от 10.09.2014г., изменен с анекс от 11.09.2014г. Сключеният договор, в т.ч. анекс към него, представляват валиден източник на права и задължения, като същите не са оспорени от страните по делото. Несъмнено от съдържанието им следва, че поръчката на ищеца като довереник е била, само, за процесуално представителство и защита за въззивното производство – това пред Софийски апелативен съд, развиващо се поради обжалване на първоинстанционно решение по т.д.№ 2890/2013г. по описа на СГС, като за тази, именно, поръчка, е било договорено адвокатско възнаграждение в общ размер от 12830 лева.
От гореизложените писмени доказателства, в т.ч. и данни, че решението на САС, както и касационна жалба, са били връчени на ищеца, /по-късно предадени на ответната страна чрез разписка/, безспорно, се установява, че ищецът в качеството си на довереник на ответната федерация е представлявал последната във въззивното производство пред Софийски апелативен съд, съгласно сключения между тях договор за правна защита и съдействие от 10.09.2014г.; т.е., че ищецът е изпълнил задълженията си за процесуално представителство и защита по сключения с ответника договор от 10.09.2014г. Поради което и са налице предпоставки по чл. 286 вр. чл. 280 от ЗЗД за заплащане на договореното възнаграждение в полза на ищеца, довереник, от страна на ответника, доверител. Анексът към договора от 11.09.2014г., само, променя начина и срока за заплащане на договореното в общ размер възнаграждение от 12 830 лева; като се договаря, че, само, при потвърждаване от страна на апелативния съд на първоинстанционното решение, с което искът на ММС бъде отхвърлен, тогава ще се изплати остатъкът, /т.е. в цялост/, договореното възнаграждение. Това допълнително договорено с анекса условие се е сбъднало с потвърждаване от САС на решението на СГС, /по който въпрос не се и спори, както и са налице доказателства по делото, горецитирани/, поради което и е настъпил и падежът на задължението на ответника за заплащане на договореното възнаграждение към ищеца, в т.ч. задължението за заплащане – и към момента на предявяване на иска по чл. 422 ал. 1 от ГПК, /считано от 21.4.2016г.-датата на постъпване в съда на заявлението по чл. 410 от ГПК/. Тъй като, безспорно, се установява, че от дължимото договорено възнаграждение 12830 лева ответникът фактически е получил, само, сумата от 1000 лева, то за остатъка от 11830 лева, ответникът се явява задължен спрямо ищеца, съгласно чл. 286 вр. чл. 280 от ЗЗД.
В тази насока, въззивният съд констатира, че при доказателствена тежест за ответника съгласно чл. 154 ал. 1 предл. последно от ГПК, по делото не са налице доказателства, от които да се приеме, че между страните е налице споразумение за прекратяване на договора помежду им, поради което прекратяване да е станало и връщане на сума от 11830 лева от страна на ищеца -на ответника, съгласно разписка от 18.02.2015г. По делото няма доказателства за прекратяване на сключения между страните договор за процесуално представителство от 10.09.2014г., изменен с анекс от 11.09.2014г.. Напротив, от горецитирани писмени доказателства се установява, че ищецът е осъществявал процесуалното представителство на ответника по въззивното производство пред САС във връзка с обжалване на решение по т.д.№2840/2013г. на СГС, както и че след получаване на решението на САС, както и касационна жалба срещу него, ищецът се е отказал, по-нататък, да представлява ответника, т.е. във връзка с подадена касационна жалба срещу решението на САС. В тази насока, гореспоменатото връщане на част от договорено възнаграждение с разписка от 18.02.2015г., е поради причини свързани с вътрешни отношения /лични/ между ищеца и г-н Ш., законния представител на ответника, които причини, се явяват ирелевантни относно задълженията на страните по сключения между тях договор за процесуално представителство от 10.09.2014г., изменен с анекс от 11.09.2014г..
Предвид гореизложеното, след като ищецът е изпълнил изцяло задълженията си за процесуално представителство и защита по въззивното производство пред САС, за което се е задължил със сключения между страните договор за процесуално представителство от 10.09.2014г., изменен с анекс от 11.09.2014г., той има право на цялото договорено възнаграждение по този договор, съответно, на неполучената част от него, в размер на исковата сума от 11830 лева, за която искът се явява основателен и доказан, ведно със законните последици.
Поради което въззивният съд намира, че обжалваното решение на районния съд изцяло следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановено ново, с което искът бъде уважен ведно със законните последици.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, като се поставя процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, както и относно доказателственото значение на направеното от ответника признание на факт, релевантен за основателността на иска ? По този въпрос се сочи като практика по чл.290 ГПК решение №65/30.7.2014 г. по т.д.№1656/2013 г. на ВКС, II т.о.
Сочи се също така, че е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касация Д. Т. Б. е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения.
Поставеният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е относим към настоящия спор, но от анализа на мотивите на въззивното решение съдът намира, че Пловдивският окръжен съд е обсъдил всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти. По спора единствените доказателства, които са представени, са тези на ищеца, и всички те са обсъдени от въззивната инстанция. Ответникът по исковата молба не е ангажирал доказателства, извън поисканото него дело по заповедното производство, което е относимо към настоящия спор, но от него не произтичат решаващи изводи по въззивния съдебен акт.
По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №37/09.01.2019 г. по гр.д.№1990/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, г.в.о., девети състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: