О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
гр.София, 13.05.2015година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 325/2015 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение №453 на Пазарджишки окръжен съд, постановено на 20.10.2014год. по в.гр.дело №640/2014год. В ЧАСТТА, с която след отмяна на решение №513 от 16.06.2014г. на Пазарджишки районен съд, постановено по гр.д №3949/2013г. по описа на същия съд, В ЧАСТТА, с която е прието за установено, че С. И. У. е осъществил сексуален тормоз по отношение на И. Д. К., изразен словесно чрез отправяне на сексуални намеци и чрез действия – държане за ръце, опити за прегръдки и целувки, В ЧАСТТА, с която е осъден У. да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, В ЧАСТТА, с която е осъден същият да заплати на К. сумата в размер 2000лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и разноски в размер на 80лв, въззивният съд е отхвърлил иска на И. Д. К. против С. И. У. за приемане на установено, че последният е осъществил сексуален тормоз по отношение на нея, изразени словесно, чрез отправяне на сексуални намеци и чрез действия-държане за ръце, опити за прегръдки и целувки, за осъждането му да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, както и за присъждане на сумата 2000лв. /две хиляди лева/ представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди; потвърдил е решението в останалата обжалвана част, с която претенцията за обезщетение е отхвърлена над размер 2000лв. до размер 7000лв.; осъдил е К. да заплати на У. сумата от 240лв /двеста и четиридесет лева/, представляващи направените по делото разноски, от които 200лв за адвокатско възнаграждение за първата инстанция и 40лв. заплатени като държавна такса за въззивното обжалване. Извън предмета на касационната жалба е въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която претенцията за присъждане на обезщетение е отхвърлена като неоснователна над размер 7000лв. до размер 10000лв. В тази част въззивното решение е влязло в сила.
Касационната жалба е подадена от И. Д. К., представлявана от адв. Ат. П. от ПАК. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Касаторът не формулира конкретен правен въпрос в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а поддържа единствено, че разрешеният от съда правен въпрос, „ по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на Върховния касационен съд е констатацията на съда, че :” – тук в изложението следва под формата на цитат дословно повтаряне на мотивите на въззивното решение. Обосновава наличието на поддържаното основание с оплакването за неправилност и необоснованост на решението, непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и несъгласие с формираните фактически и правни изводи от съда във връзка с приложението на чл.9 от Закона за защита от дискриминация /З./ и разпределението на доказателствената тежест в процеса. Развива собственото си разбиране по приложение на цитираната правна норма и разпределението на доказателствената тежест, за понятията сексуален тормоз и пряка полова дискриминация, цитира извадки от мотивите на въззивното решение и извадки от мотивите на решение №10392 от 12.08.2009г. по адм.д. № 6180/2009г. на 5-членен състав на ВАС и Препоръка 92/131/ЕС. Подчертава също, че въззивният съд в решението си се е позовал на неотносими съдебни актове, между които определение №156 от 03.02.2012г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр.д.№1004/2011г.; определение № 490 от 02.04.2012г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр.д.№1298/2011г.; решение № 511 от 27.07.2010 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр.д.№587/2009г. Към изложението си прилага преписи от посочените актове и от решение №10392 от 12.08.2009г. по адм.д.№ 6180/2009г. на 5-членен състав на ВАС.
Ответникът по касация С. И. У. в представен писмен отговор чрез адв. Ст. П. от АК [населено място] взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба срещу решението в обжалвана част е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с разпоредбата на чл.9 от З. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация; че основната доказателствена тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация; че само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че в случая ищцата не е била обект на системен сексуален тормоз; че неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достътъчно основание за постановяване на отхвърлителен резулат. След анализ на доказателствата съдът е обосновал извод, че в конкретния случай, съдът още с доклада по чл.146 от ГПК е указал на ищцата, че в нейна тежест е да докаже, че по отношение на нея е осъществен от ответника сексуален тормоз – дискриминационен акт, но в случая доказателства, включително и от категорията на такива, създаващи вероятност или основателно предположение за наличието на такъв акт, няма ангажирани от ищцата; че няма нито преки нито косвени доказателства, установяващи поне с някаква степен на вероятност тя да е била обект на сексуален тормоз. Въззивният съд е отчел и факта, че характерът и естеството на посегателството, твърдяно от ищцата, обикновено предполага извършването на такива действия, които преобладаващо се осъществяват на „четири очи”, тоест, трудно може да се намери примерно свидетел –очевидец на инцидента, както и това, че в конкретния случай следва да се прави разлика между сексуалния тормоз като всяко нежелано поведение от сексуално естество, изразено физически, словестно или по друг начин с което се накърнява достойнството и честта и се създава враждебна, принизяваща, обидна, унизителна или застрашителна среда, и в частност когато отказът да се приеме за подобно поведение/ виж §1 от ДР на З../, с друго по вид поведение, което макар и в някаква степен да се доближава до дискриминацията, по своя характер и естество не представлява и не осъществява фактическия състав на такъв вид тормоз. Посочил е, че за да се прецени от съда дали конкретното действие или съвкупност от словестно, несловестно или физическо поведение със сексуален характер имащо за цел да накърни достойнството на лицето, поставящо го в сплашваща, враждебна, деградираща, унизителна или обидна обстановка, представлява дискриминация, страната която твърди такова поведение, упражнено спрямо нея, следва да го докаже с всички допустими от закона доказателства, но настоящата ищца не е провела в случая пълно и главно доказване на твърдените от нея факти и обстоятелства. След като е анализирал твърденията на ищцата по исковата молба, данните за поведението й през исковия период от време и по-конкретно решението й да остане на работа „цели три календарни седмици, като дори в тази ситуация не се вслушва в съвета на вуйна си З. П. незабавно да напусне работа” съдът е обосновал извод, че ищцата не се е справила с доказателствената си тежест в процеса. Посочил е и това, че „ако беше доказала наличието на такава дискриминация спрямо себе си, то тогава доказателствената тежест за оборване наличието на упражнен сексуален тормоз ще бъде възложена на ответника, който ще трябва да доказва отрицателни в процеса факти за да отпадне от него отговорността по З.. В практиката на ВКС е застъпена и тезата, че ако ищецът твърди, че са налице факти, които обуславят вероятност от дискриминационно третиране и ответникът ги оспорва, както е в настоящия случай, то ищецът следва да докаже тези свои фактически твърдения. След доказване на твърденията, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърля у ответника като за последния възниква задължение да опровергае при условията на пълно доказване вероятността. Или ищецът следва да докаже, че вероятно е дискриминиран, а ответника следва да опровергае при пълно и главно доказване тази вероятност /виж определение №156 от 03.02.2012г. на ВКС по гр.д.№1004/2011г., III г.о. ГК ; опр.№490 от 02.04.2012г. на ВКС по грд.№1298/2011г. , III г.о. ГК , решение №511 от 27.07.2010г. на ВКС по гр.д.№587/2009г./, III г.о. ГК и решение №511 от 27.07.2010г. на ВКС по гр.д.№587/2009г., III г.о. ГК и други /.” Съдът е обосновал и извод, че в случая и ответникът категорично е опровергал наличието на какъвто и да било упражнен от него сексуален тормоз.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./ Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието му представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката представлява по същество изложение на касационните основания по чл.281 ГПК, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и с формираните правни изводи е за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Всички тези съображения са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Останалите посочени в изложението съображения относно това налице ли е в случая осъществен от ответника сексуален тормоз и доказан ли е в процеса от събраните доказателства, касае фактите по делото, а в производството по чл. 288 от ГПК фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка. Във фазата по допускане на обжалването касационната инстанция разглежда само правните разрешения на въззивния съд, включително процесуалноправните във връзка с процеса на доказване, но не и установените факти.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и наличието на поддържаната специфична предпоставка. Актовете на административните съдилища и определенията, постановени по реда на чл.288 ГПК, са извън обхвата на задължителната съдебна практика. Същевременно касаторът е посочил приложените към изложението актове единствено с оглед становището си, че въззивният съд необосновано се е позовал на тях, но не е изложил съображения в какво се състои евентуално твърдяно противоречие с тях. Що се отнася до приложеното решение №511 от 27.07.2010г. на ВКС по гр.д.№587/2009г./, III г.о. , ГК, със същото е дадено правно разрешение по въпроса „относно съдебния ред за упражняване на правото на защита от дискриминация, както и по приложението на чл. 9 ЗЗД относно доказателствената тежест, нейното оборване и задължението за доказване по този тип дела”. Прието е в отговор на въпроса следното : „Правото на защита от дискриминация може да се реализира и по съдебен ред съгласно разпоредбите на чл. 71-чл. 75 от раздел ІІ на Закона за защита от дискриминация, включващ: предявяване на иск пред районния съд за установяване нарушение на права, свързани с равенство в третирането по ЗЗД и други закони /чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗД/; осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението преди нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения /чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗД/ и предявяване на иск за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от нарушение на права по ЗЗД или по други закони, уреждащи равенство в третирането /чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗД/. С разпоредбата на чл. 9 Законът за защита от дискриминация е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск, както е в конкретният случай.”
Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика, поради което не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждане на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №453 на Пазарджишки окръжен съд, постановено на 20.10.2014год. по в.гр.дело №640/2014год., в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: