О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 537
гр. София, 15.04.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 1000 по описа за 2014 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. П. Б. срещу решение № 1625 от 26.07.2013 г. по гр. дело № 2999/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение 4 състав.
Ответникът по касация – Българско национално радио, [населено място] не е взел становище, а третото лице помагач на страната на ответника – Н. А. А. поддържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, в частта, с която Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 3536 от 22.05.2012 г. по гр. дело № 8333/2009 г. на Софийски градски съд, І ГО, 4 състав в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от настоящата жалбоподателка срещу Българско национално радио, [населено място] искове по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта, с която са присъдени разноски в полза на Българско национално радио, [населено място] в размер на сумата 1930 лв., а също така и в частта, с която е присъдил разноски в полза на Българско национално радио, [населено място] в размер на сумата 150 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищцата не е установила при издаване на заповедите за уволнение /заповед № 146/16.12.1994 г. на основание чл. 328б КТ /отм./, заповед № 176 от 26.11.2002 г. на основание чл. 328, ал.1, т. 2 КТ /съкращаване на щата/, заповед № 137/08.12.2006 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ/, всичките издадени от ответника по обратния иск – Н. А. А., отменени по съдебен ред в резултат на уважаване на исковете й по чл. 344, ал. 1, т. 1- 3 КТ директорът на Радио Б. – Н. А., като лице, на което ответникът по първоначалния иск е възложил работа, да е имал представа за липсата на основанията за уволнение или да е осъзнавал неистинността на изложените мотиви или причини за уволненията на ищцата. В мотивите на въззивното решение са изложени съображения за липсата на формирана представа от страна на директора А., че не са налице фактическите причини, съответно материалноправни основания, приложени за извършване на уволненията на ищцата. До тези изводи въззивният съд е достигнал, като е съпоставил приложените от работодателя основания за уволнение в цитираните заповеди и решаващите мотиви на съдилищата за признаване на същите уволнения за незаконни, съответно със следните решения: решение по гр. дело № 60/1996 г. на Благоевградски окръжен съд във връзка със заповед № 146/16.12.1994 г.; решение по гр. дело № 1355/2002 г. на Благоевградски районен съд във връзка със заповед от заповед № 176 от 26.11.2002 г.; решение по гр. дело № 115/2007 г. на Благоевградски районен съд във връзка със заповед № 137/08.12.2006 г. Разгледано е всяко едно от уволненията и е констатирана липсата на умисъл за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на А.. Така по отношение на уволнението, предмет на заповед № 146/16.12.1994 г. е констатирано, че фактическият състав на нормата не е изисквал обосноваване на уволнението, поради което съдът е приел, че в този случай „е изключен извод за съзнаване от директора А. за липса на основание за уволнение”. По отношение на уволнението, предмет на следващата заповед № 176 от 26.11.2002 г. по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ съдът е приел, че не е установено А. да е съзнавал липсата на приложеното основание – „съкращаване в щата”, още повече поради признаването от съда незаконността на уволнението вследствие на друго нарушение – неизвършване на подбор. За последното по време уволнение / заповед № 137/08.12.2006 г./, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, въззивният съд е направил същия извод за липсата на формирана представа от страна на директора А., че не са налице фактическите причини, съответно материалноправни основания, приложени за извършване на уволнението. До този извод въззивният съд е достигнал, като е взел предвид мотивите в съдебното решение, с което е признато за незаконно уволнението – поради непосочването на конкретни факти, обосноваващи основанието по чл. 328, ал.1, т. 5 КТ, и липсата на трайност на състоянието.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпрос, квалифициран от нея, като „материално – правен”, в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както следва: „За да се ангажира гаранционно – обезпечителната отговорност на работодателя по чл. 49 от ЗЗД, лицето причинило увреждането чрез издаване на незаконни заповеди за уволнение, трябва да е действало умишлено или виновно?”. Както сама е посочила жалбоподателката въззивният съд „не е обсъдил дали не е налице хипотезата на непредпазливост, изразяваща се в груба небрежност”, т.е. въпросът е въведен в хипотеза, по която апелативният съд не се е произнесъл и е съобразен единствено със становището на ищцата, че във второинстанционното решение е дадено стеснително тълкуване на чл. 49 ЗЗД, защото според нея формата на вината е без значение за ангажиране на гаранционно – обезпечителната отговорност. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. От посоченото разяснение в тълкувателното решение следва, че правният въпрос, като общо основание за допускане на касационен контрол е този, по който съдът се е произнесъл и формирал правни разрешения, а не въпроса, по който страната е формирала свои правни разрешения във връзка със становищата си в процеса. Не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК въпросът, по който въззивният съд не се е произнесъл, а видно от съдържанието на цитирания по- горе въпрос в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по отговорността на ответника по иска по чл. 49 ЗЗД в „хипотезата на непредпазливост, изразяваща се в груба небрежност” въззивният съд не се е произнесъл, респективно не е формирал изводи, които да послужат, като основание за поставянето на въпрос, по който да се разглежда разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС. Ето защо и твърдението на жалбоподателката, че „този материално – правен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС” е необосновано. В случая не са релевирани допълнителни основания по чл. 280, ал.1 ГПК освен поради вече изложените съображения още и поради липсата на съпоставка на правните разрешения във въззивното решение и приложената съдебна практика. Касаторът е задължен да представи мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, а в настоящето приложение мотивирано изложение, съдържащо обосновка на отклонение на въззивния съд от всяко едно от приложените решения, включително ТР на ОСГК не е направено. Следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния съд и ВКС по приложението на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД в хипотезата на неправомерно прекратен трудов договор. За да се ангажира отговорността на работодателя в тези случаи, при които ищците вече са се възползвали от специалния ред за обезщетяване на причинените им вреди /чл.225, ал.1 КТ/ в резултат на незаконно уволнение, отменено по реда на чл. 344, ал.1, т. 1 КТ с уважаване на исковете по чл. 344, ал.1, т. 2 и т. 3 КТ е необходимо да се докажат елементите от фактическия състав на разпоредбите /чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД/ и по – конкретно, че работодателят е издал заповед за уволнение, след като му е било известно, че не са налице основания за това. Отговорността на работодателя в този случай произтича от поведението на негов служител, използвал недобросъвестно служебното си положение, като му е било известно, че липсват предпоставките за уволнение, т.е. ангажирането на имуществената отговорност се свързва с преднамереното от субективна страна поведение на служител на работодателя в какъвто смисъл е съдебната практика /ППВС № 4/1975 г., решения на ВКС по гр. дело № 826/2009 г. на ІІІ г.о., решение на ВКС по гр. дело № 5129/2007 г. на V г.о. и др./. В допълнение към изложеното следва да се има предвид, че част от приложените съдебни актове /ППВС № 7/29.12.1958 г., ППВС № 7/30.12.1959 г., решение по гр. дело № 183/2002 г. на ВКС, І г.о. и решение по гр. дело № 176/1997 г. на ВКС ІІІ г.о./ не съдържат разрешения по въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд по спора по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД в хипотезата на неправомерно прекратен трудов договор. Следователно не са обосновани и допълнителни основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Предвид изложените съображения ВКС в настоящият си състав приема, че с цитирания по- горе въпрос жалбоподателката не релевира основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
Следващият въпрос в приложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК е формулиран, както следва: „Длъжен ли е въззивният съд, като решаваща инстанция при разглеждане на предявен иск по чл. 49 ЗЗД, вр. от 50 ЗЗД да изложи свои собствени мотиви по наличието или липсата на вина в поведението на лицето на което е възложена работа, като разгледа всичките й форми – умисъл и непредпазливост или е достатъчно само да се спре на наличието или липсата на умисъл в действията му, при условие, че такива мотиви изобщо не са изложени от първоинстанционния съд ?”. Поставеният въпрос не е развит в нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По – конкретно в приложената съдебна практика не се съдържат разрешения, задължаващи въззивният съд да формира собствени мотиви по всички форми на вината при разглеждане на иск по чл. 49 ЗЗД в хипотезата на неправомерно прекратен трудов договор. В приложените решения, включително ТР № 1/2000 г. на ОСГК се съдържат разяснения относно общото процесуално задължение на въззивния съд да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които въззивният съд е изпълнил, като е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. С приемането на правни разрешения по чл. 49 ЗЗД в случай на неправомерно прекратен трудов договор, обосноваващи отговорност на работодателя, само ако негов служител е използвал недобросъвестно служебното си положение въпреки, че му е била известна липсата на предпоставките за уволнение, въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика. Жалбоподателката не е обосновала такова отклонение.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1625 от 26.07.2013 г. по гр. дело № 2999/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 4 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: