7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
гр. София, 28.08. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1019 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на молителя [фирма], [населено място] чрез адв. Я. С. Н. срещу решение № 295 от 03.02.2017г. по т. д. н. № 5992/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1754 от 12.10.2016г. по т. дело № 3409/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 5 състав в частта, с която е отхвърлена като неоснователна подадената от [фирма] молба с правно основание чл. 625 ТЗ за обявяване неплатежоспособността, а евентуално – свръхзадължеността, и откриване производство по несъстоятелност за [фирма], [населено място] при условията на чл. 630, ал. 1 ТЗ и чл. 630, ал. 2 ТЗ.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира доводи за формирани от съда неправилни и необосновани изводи относно отправеното до наемателя известие за прекратяване на договор за наем на офис. Поддържа становище, че по смисъла на същото страните са се споразумели платеният гаранционен депозит от 50 400 евро да бъде приспаднат от дължимите при прекратяване 59 407 евро, която договореност е потвърдена с подписване на документа и от двете страни, както и с направеното частично плащане от наемателя на 08.04.2015г. Излага твърдението, че изводите на съда относно нищожността на съдържащата се в договора за наем клауза за неустойка противоречат на материалноправните норми, уреждащи института на неустойката в гражданското право, както и на задължителната съдебна практика. Релевира доводи, че клаузата за неустойка едновременно има санкционна /наказателна/ функция спрямо неизправния длъжник и признава правото да се претендира обезщетение за други вреди, подлежащи на допълнително доказване, като същата не накърнява добрите нрави, не води до неоснователно обогатяване и не нарушава принципа на справедливост.
В изпълнение на императивното изискване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, „свързан с нищожността на клауза за неустойка поради противоречие с добрите нрави при предсрочно прекратяване на двустранен договор с трайно изпълнение”. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 7/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. По отношение на санкционната /наказателна/ функция на неустойката касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение № 107/25.06.2010г. по т. д. № 818/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 4/25.02.2009г. по т. д. № 395/2008г. на ВКС, ТК, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, решение № 544/29.05.2006г. по т. д. № 31/2006г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 173/15.04.2004г. по гр. д. № 788/2003г. на ВКС, ТК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е формулиран конкретен въпрос, цитираната съдебна практика не е приложена, а направените оплаквания са във връзка с правилността на обжалваното съдебно решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена като неоснователна подадената от [фирма] молба с правно основание чл. 625 ТЗ за обявяване неплатежоспособността, а евентуално – свръхзадължеността и откриване производство по несъстоятелност за [фирма], [населено място] при условията на чл. 630, ал. 1 ТЗ и чл. 630, ал. 2 ТЗ, въззивният съд е приел, че липсва активна материална легитимация на молителя като кредитор на ответника [фирма] по търговска сделка. Установил е, че между страните на 05.01.2015г. е сключен договор за наем, по силата на който [фирма] като наемодател е предоставил на [фирма] като наемател за временно възмездно ползване недвижими имоти и находящото се в тях оборудване, срещу наемна цена в размер 14 000 евро без ДДС, като е уговорено заплащането от наемателя на депозит в размер на три месечни наема като гаранция за изпълнението на договора, от който депозит наемодателят да има право да прихваща дължимите му се по договора суми. Съдебният състав е констатирал отправянето от [фирма] до [фирма] на „Известие за прекратяване поради съществено нарушение съгласно раздел 14.7 от договор за наем на офис, сключен на 05.01.2015г.” от 07.04.2015г., с което наемодателят е уведомил наемателя, че прекратява договора за наем „с незабавно действие” поради неплащане на дължимите от последния наемна цена, охранителни услуги и сметки за комунални услуги в размер 21 409 евро и сумата 350 евро неустойка за забавено плащане, както и че извършва прихващане с внесения депозит от 50 400 евро. Изложил е съображение, че едностранното изявление от наемодателя не се ползва с удостоверителна сила за верността на отразените дължими суми от наемателя, като последният не е бил поканен в предходен период да ги заплати. Приел е, че поставеният в края на документа подпис от наемателя единствено удостоверява получаването/доставянето на документа до адресата и не може да бъде тълкуван като съгласие със записаните в известието обстоятелства. Въз основа на чл. 14 от договора за наем въззивният съд е констатирал, че наемодателят има право едностранно да прекрати договора, след като отправи до наемателя писмено предизвестие, с което да посочи нарушението и му даде възможност да отстрани неизпълнението в срок от 15 дни и че не е предвидена възможност за „прекратяване на договора с незабавно действие”. Поради установена липса за даден на наемателя с писмена покана 15 – дневен срок съдебният състав е приел, че от 07.04.2015г. – датата на първото доказано по делото писмено изявление от наемодателя до наемателя за констатирано неизпълнение на договора и искане за развалянето му тече уговореният срок за отстраняване на неизпълнението за заплащане на дължимата наемна цена и разноски за ползването на вещта. Въззивният съд, съобразявайки направеното на 07.04.2015г. от наемодателя изявление за прихващане на дължимите му се наемна цена и консумативи с дадения от наемателя депозит, е заключил, че вземането на наемодателя е погасено от деня, в който прихващането е могло да бъде извършено – датата на изискуемост на вземанията на наемодателя. Поради това съдебният състав е приел, че в дадения срок по чл. 14.3 от договора наемателят е изпълнил задължението си за заплащане на дължимите суми, както и с двустранно подписан протокол от 07.04.2015г. е върнал на наемодателя държането на отдадения под наем имот и за последния не е било налице потестативното право едностранно да развали договора по причина същественото му неизпълнение от наемателя, респективно за същия не е възникнало правото на неустойка.
Въззивният съд е споделил изразеното от първоинстанционния съд становище за липсата на право на неустойка на наемодателя по чл. 14.7 от договора за наем с оглед нищожността на последната клауза от договора. Позовавайки се на т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСТК и цитираното от първоинстанционния съд решение № 219/09.05.2016г. по т. д. № 203/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., е приел за неоснователно възражението на молителя за недопустима намеса на съда при извършване преценка за валидността на клаузата за неустойка, без да е заявено своевременно възражение от ответника. При зачитане на задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 219/09.05.2016г. по т. д. № 203/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., съдебният състав е изложил съображение относно нищожността на клаузата за неустойка при предсрочно прекратяване на договора за наем от наемодателя по вина на наемателя, тъй като същата е в размер на всички неплатени по договора наемни вноски до края на срока му, излиза извън присъщите й функции, води до неоснователно обогатяване на бившия наемодател и нарушава принципа на справедливост като част от общоприетите морални правила.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос относно нищожността на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави при предсрочно прекратяване на двустранен договор с трайно изпълнение е релевантен за спора, тъй като обуславя изхода на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на този въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Д. на касатора, че въззнивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСТК, е неоснователен. Съгласно т. 3 от цитираното Тълкувателно решение преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на договора; нищожността се преценява с оглед на фактите и обстоятелствата за всеки конкретен случай, а като примерни критерии могат да бъдат използвани естеството и размера на задълженията, които се обезпечават с неустойката, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и други, вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълненото задължение, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 142/12.03.2011г. по т. дело № 336/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 228/21.01.2013г. по т. дело № 995/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 247/11.01.2011г. по т. дело № 115/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и други. В настоящия случай при формиране извода за нищожност на клаузата за неустойка въззивният съд се е ръководил от задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ВКС, ОСТК, като е преценил, че същата излиза извън присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и нарушава принципа за справедливост като част от общоприетите морални правила.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на поставения правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Релевантният правен въпрос, по който съдът се е произнесъл, следва да бъде такъв, който не само да е от значение за точното прилагане на закона, но заедно с това да е от значение и за развитието на правото. По отношение на значимия за настоящия спор правен въпрос е налице постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна.
Позоваването в т. 4.3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на решение № 107/25.06.2010г. по т. д. № 818/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 4/25.02.2009г. по т. д. № 395/2008г. на ВКС, ТК, І т. о. решение № 544/29.05.2006г. по т. д. № 31/2006г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 173/15.04.2004г. по гр. д. № 788/2003г. на ВКС, ТК по отношение на санкционната /наказателна/ функция на неустойката не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Преценката дали договорната клауза за неустойка е нищожна или не и дали същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна /наказателна/ функция е конкретна, зависи от поетите с договора задължения, тяхното неизпълнение, съотношението между неизпълнената част от задълженията и размера на неустойката и критериите, посочени в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. В настоящия случай въззивният съд съобразно постоянната практика на ВКС относно критериите за преценка на нищожността на клаузата за неустойка е направил извод, че същата излиза извън присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и нарушава принципа за справедливост като част от общоприетите морални правила. При наличие на постоянна практика на ВКС по релевантния материалноправен въпрос хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
В т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът излага съображения относно необосноваността на обжалваното решение „по отношение изводите на въззивния съд за характера и съдържанието на известие за прекратяване на договор за наем поради съществено нарушение”. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с въззивното решение. Без касаторът да постави този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Върховният касационен съд би могъл само да конкретизира, преформулира, уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода на спора, но не изцяло да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства или от релевираните доводи за неправилност на решението, или от посочената съдебна практика. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение. Направените в т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и в този смисъл се отнасят до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника [фирма] не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 295 от 03.02.2017г. по т. д. н. № 5992/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.