5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
гр. София, 02.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 4897/2017 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 2276 от 28.09.2017 г. по ч. гр. дело № 2156/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданска колегия, VІІІ граждански състав.
Ответникът по жалбата – С. Д. Ю. поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение, а по същество излага доводи за неоснователност на жалбата.
В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска отмяната му.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Сезирането на настоящата инстанция е извършено в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за подаване на жалба. За това касационният съд приема, че жалбата е процесуално допустима.
По искането за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС намира следното:
С въззивното определение, състав на Пловдивски окръжен съд е оставил без уважение частна жалба с вх. № 26216/30.08.2017 г., подадена от настоящия жалбоподател срещу разпореждане № 57673 от 27.06.2017 г. постановено по гр. дело № 11834/2016 г. на Пловдивски районен съд, ХХ граждански състав, с което на основание чл. 262, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 261, т. 4 ГПК, е върната въззивната жалба на частния жалбоподател – вх. № 30529 по регистъра на Пловдивски районен съд. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че с разпореждане от 31.05.2017 г. администриращият първоинстанционен съд, като е констатирал нередовности на постъпилата въззивна жалба срещу постановеното от него решение № 1456 от 09.05.2017 г. по гр. дело № 11834/2016 г., е оставил същата без движение с указания, жалбоподателят да внесе държавна такса по сметка на Пловдивски окръжен съд в размер на 2% от обжалваемия интерес в едноседмичен срок от съобщението. Окръжният съд е изложил и следните обстоятелства. Констатирал е, че преди изтичането на срока, жалбоподателят е депозирал молба с искане за удължаване на срока за отстраняване на нередовностите и довнасяне на дължимата държавна такса с 10 дни, към молбата е приложил и платежен документ за внесена държавна такса в размер на 50 лева, като с разпореждане от 14.06.2017 г. по делото, съдът е удължил срока за внасяне на пълния размер на дължимата държавна такса за въззивното обжалване. Окръжният съд е констатирал освен това, че с обжалваното разпореждане Пловдивски районен съд е върнал въззивната жалба по съображения за неизпълнение на указанието за внасяне на държавна такса в удължения срок, изтекъл на 22.06.2017 г. Въззивният съд е отразил в мотивите си обстоятелството, че след постановяване на разпореждането за връщане на въззивната жалба, на 07.07.2017 г. е постъпила молба от жалбоподателя, ведно с приложен към нея платежен документ, за внасяне на остатъка от дължимата държавна такса. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя, че е бил затруднен от липсата на указания за точния размер на дължимата държавна такса. Изложени са мотиви, че макар и първоинстанционният съд да не е посочил точния размер на сумата за внасяне на държавната такса, същата е била определяема, с оглед изричните указания, че последната представлява 2% от обжалваемия интерес, както и че страната е подала молба, с която е поискала удължаване на срока за довнасяне на държавната такса, без да е посочила, че изпитва затруднения при изчисляването на размера на дължимата такса. Формиран е решаващ правен извод, че доколкото констатираните нередовности на въззивната жалба не са отстранени и в продължения от съда 10 дневен срок, то законосъобразно съдът е върнал депозираната от жалбоподателя въззивна жалба.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са въведени следните въпроси: „Следва ли съдът при даване на указания за отстраняване на нередовност на подадена жалба – невнесена държавна такса – да посочва на страната точен размер на същата или е достатъчно да посочи, че тя е в размер на 2% от обжалваемия интерес ?“ ; „Следва ли и от какво страната да поиска даването на указания за размера на дължимата държавна такса и посочването й с числа, в случай, че същата е посочена като процент от обжалваемия интерес“ ; „Отговаря ли на изискванията на ГПК за разглеждане жалба, по която е внесена частично държавна такса в срока, даден от съда за внасянето й, а остатъкът от таксата е платен след изтичането на този срок“.
С цитираните въпроси частният жалбоподател не е обосновал допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяна на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, поради тяхната непълнота, неясност или противоречивост. Разяснения за мотивиране на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, но в случая те не са съобразени и страната не е обосновала приложно поле на предпоставките за допускане на касационен контрол по цитираната норма.
Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение противоречи на задължителната практика на ВКС – определение № 324 от 09.10.2013 г. по ч. гр. дело № 4841/2013 г. на ВКС, ІІ г.о. по въпроса, относно приложението на чл. 262, ал. 2, т. 2 вр. чл. 261 ГПК, когато в съобщението не е посочена последицата от неизпълнението на задължението на жалбоподателя за представяне на квитанция за внесена държавна такса. Тези доводи третират процесуалноправния въпрос за неприложимостта на разпоредбата на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК за връщане на въззивната жалба, в хипотезата на неуведомяване на жалбоподателя от съда, за последиците от неизпълнение в срок на указанията на съда за отстраняване нередовности на жалбата, конкретно за невнасянето на дължимата държавна такса. Така въведен и определен, макар и общо същият въпрос отговаря на характеристиките, индивидуализиращи го като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Въпросът формира общо основание, съгласно нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по редовността на сезирането си, като е приел за законосъобразно разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба и приложението на чл. 262, ал. 2, т. 2, вр. чл. 261 ГПК, въпреки неуведомяването на страната за последицата от неизпълнението на задължението й за внасяне на държавна такса. С този начин на процедиране окръжният съд се е отклонил от разрешенията в задължителната съдебна практика, поради което е налице и допълнително основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По поставения въпрос настоящият състав на ВКС споделя разрешенията, обективирани в задължителната практика на ВКС / определения по чл.274, ал.3 ГПК – цитираното от касатора определение № 324 от 09.10.2013 г. по ч. гр. д. № 4841/2013 г. на ВКС, ІІ г.о.,както и определение № 626 от 24.10.2012 г. по ч.т.д. № 605/2012 г. на ВКС, І т.о., определение № 474 от 11.11.2009 г. по ч.гр.д. № 418/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 477 от 29.09.2011 г. по ч.гр.д. № 417/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./, съгласно които уреденият в чл. 7 ГПК основен принцип на служебното начало в гражданския процес задължава съда да информира страните във връзка с предоставените им от закона процесуални права и задължения, включително да ги уведомява за последиците от неизпълнение на конкретни указания. Следва да бъде споделено и разбирането, изразено в цитираната практика, че при неизпълнение на посоченото задължение не е налице основание по чл. 262, ал. 2 ГПК.
По основателността на частната касационна жалба:
В случая указанията за отстраняване нередовностите на въззивната жалба, дадени от първоинстанционния съд с разпореждане от 31.05.2017 г. са били непълни, тъй като не е посочен конкретния размер на сумата, съставляваща държавна такса за подаване на въззивна жалба, както и не са били посочени последиците от неизпълнение на указанията. При тези обстоятелства изводите на въззивния съд за законосъобразност на разпореждането за оставяне на въззивната жалба без движение, произтичащите от същите изводи съображения за нередовност на сезирането, поради неизпълнение указанията на първоинстанционния съд са необосновани и незаконосъобразни. Допуснати са нарушения на закона, обуславящи неправилност на определението на окръжния съд, както и на разпореждането на районния съд, което налага отмяната им и връщането на делото на районния съд за предприемане на следващите се съдопроизводствени действия.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2276 от 28.09.2017 г. по ч. гр. дело № 2156/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, гражданска колегия, VІІІ граждански състав.
ОТМЕНЯ определение № 2276 от 28.09.2017 г. по ч. гр. дело № 2156/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ граждански състав и потвърденото с него разпореждане № 57673 от 27.06.2017 г., постановено по гр. дело № 11834/2016 г. на Пловдивски районен съд, ХХ граждански състав.
ВРЪЩА делото на Пловдивски районен съд за предприемане на следващите се процесуални действия, съобразно изложените в настоящото определение мотиви.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: