О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
София, 15.04.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №364 /2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Районен съд [населено място] срещу решение №416 на Окръжен съд [населено място], постановено на 08.10.2013г. по в.гр.д.№694/2013г. С това въззивно решение след частична отмяна на Решение от 04.06.2013г. по гр.д.№ 1796/2012г. на Асеновградски районен съд са уважени предявените от Д. Т. П. искове с правно основание чл.344 ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ, за признаване на дисциплинарното й уволнение, извършено със Заповед № 1157/27.12.2011г. на Председателя на Районен съд [населено място], за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на предишната работа – „призовкар“, и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение в размер на: 750 лв. за периода от 09.01.2012 г. до 05.02.2013 г. и 3 580 лв. за периода от 21.02.2012 г. до 09.07.2012г. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 224, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неползван отпуск за 10 дни в размер на 358 лв. и е оставен същият иск без разглеждане, поради евентуалния му характер спрямо уважените искове по чл. 344, ал.1 т.1 и 2 от КТ.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса “обвързващо ли е съдържанието на мнението на ТЕЛК за работодателя и Инспекцията по труда и дали последващата му отмяна от НЕЛК се отразява върху законосъобразността на уволнението” в противоречие със задължителната практика на ВКС. Позовава се на решение №168 от 15.05.2012г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 602/2011г., в което е прието, че “за да бъде спазен законът е необходимо да се изиска и получи мнението на ТЕЛК, без то да обвързва работодателя”; на решение №219 от 28.04.2011г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№1821/2009г., в което е прието, че “работодателят не може да контролира дали решението на ТЕЛК е мотивирано и по какъв начин, а е длъжен да изпрати мнението на ТЕЛК такова, каквото го е получил, на Инспекцията по труда, която да даде (или да откаже) даването на разрешението за уволнение; ако работодателят не е поискал или не е получил мнението на ТЕЛК в разумен срок преди да поиска разрешение от инспекцията, закрилата по чл.333 ал.1 т.3 от КТ не е преодоляна и уволнението следва да бъде отменено само на това основание, но ако работодателят е получил мнението на ТЕЛК и го е изпратил на инспекцията по труда с искане за разрешение, той е изпълнил задължението си по Наредба № 5 от 1987г., независимо от това, какви мотиви съдържа експертното решение на ТЕЛК”; както и на решение №177 от 25.06.2013г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по гр.д.№1374/2012г., в което е прието, че “мотивирането на мнението съобразно чл.4, ал.2 от Наредба №5/1987г. е задължение не на работодателя, а на ТЕЛК, като работодателят не може да контролира дали мнението на ТЕЛК е мотивирано, а е достатъчно да го препрати на Инспекцията по труда”. Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа във връзка с въпроса “Следва ли работодателят да изчака влизане в сила на мнението на ТЕЛК, дадено на основание чл.333 ал.2 КТ, за да продължи процедурата по чл.333 КТ и да пристъпи към постановяване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” като се имат предвид кратките преклузивни срокове по чл.194 ал.1 КТ за налагане на дисциплинарно наказание”. Обосновава наличието на основанието с това, че по този въпрос липсва задължителна съдебна практика, поради което и произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона. Изразява становище, че даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос представлява правен абсурд, както и, че с оглед характера на мнението на ТЕЛК, работодателят не е длъжен да изчака стабилизирането на мнението като индивидуален административен акт. Основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се поддържа във връзка и с въпроса “когато при произнасянето си във връзка с искане на мнение от работодателя ТЕЛК и съответно Инспекцията по труда са взели предвид налични няколко основания за закрила при уволнение по чл.333 КТ, макар работодателят да не ги е посочил изрично в искането си, отговорено ли е на закрилата по посочения текст,като се вземе предвид и разпоредбата на чл.3, 4 и 5 от Наредба №5/1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333 ал.1 КТ”. Обосновава наличието на поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК с твърдението, че по поставения въпрос липсва съдебна практика, че нормата на чл.333 е непълна / не обхваща разглежданата хипотеза/ и е необходимо създаването на съдебна практика по прилагането й, както и поради това, че произнасянето на ВКС по този въпрос ще допринесе за развитие на правото и за точното прилагане на закона. Касаторът поставя в изложението си и въпроса “налице ли е причинна връзка между атакуваното уволнение и последващото прекратяване на трудовото правоотношение, възникнало с друг работодател след прекратяване на процесното уволнение, и дали първият работодател дължи обезщетение по чл.225 ал.1 и 2 КТ на уволнения работник, ако уволнението бъде признато за незаконно и отменено”. Във връзка с този въпрос поддържа основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,като твърди, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, създадена с решение №247 от 13.07.2011г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 1974/2009г. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че въззивното решение е неправилно и необосновано в частта, с която претенцията по чл.225 КТ е уважена за времето от 21.02.2012г. до 09.07.2012г. в размер на сумата 3580лв.
Ответната страна Д. Т. П. в представен писмен отговор, взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявени са искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ и евентуален иск по чл.224 КТ. С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил исковете. Това решение е отменено в частта досежно исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ с обжалваното въззивно решение и е постановено ново по същество като същите са уважени. Предвид изхода на главните искове въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта на произнасянето по иска по чл.224 КТ и е оставил същия без разглеждане. За да постанови този резултат, въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за безспорно установено, че ищцата е заемала длъжността призовкар при ответника; че с процесната заповед е уволнена дисциплинарно поради допуснати системни тежки нарушения на трудовата дисциплина; че според трайно установената съдебна практика, ако са били налице основанията за закрила и работодателят не е получил разрешение за конкретното уволнение от Инспекцията по труда, предшествано от мнение на ТЕЛК по чл.333, ал.2 от КТ, уволнението следва да бъде отменено от съда като незаконно, без да се обсъжда наличието на основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение; че в процесния случай към момента на уволнението е имало две основания за закрилата от уволнение – по т. 2 и т. 3 на чл. 333, ал.1 от КТ, тъй като ищцата е била трудоустроена и страда от болест, определена в Наредба № 5/1987 г.; че същата, след като е била поканена от работодателя, е декларирала, че е трудоустроена и страда от исхемична болест на сърцето, като е предоставила на работодателя документа, установяващ тези две обстоятелства – Експертно решение на ТЕЛК от 02.09.2011 г.; че работодателят е взел предвид т. нар. „водеща диагноза“ – исхемична кардиомиопатия, и е поискал мнение на ТЕЛК, а след получаването му и разрешение от Инспекцията по труда – [населено място] за уволнението на ищцата ; че в искането не се споменава съдържащото се в същото решение на ТЕЛК предписание за трудоустрояване и основанието за закрила по т. 2 на същата разпоредба не обсъждано от тези специализирани органи при издаването на техните актове, предшестващи уволнението на ищцата. Приел е също, че ТЕЛК е дала своето мнение, в съответната изискваща се от закона форма – мотивирано решение от 15.12.2011г. и след получаването му работодателят е поискал и получил на 23.12.2011 г. разрешение от Инспекцията по труда за уволнението на ищцата, в качеството и на лице, страдащо от предвидена в Наредба № 5/1987 г. болест; че и от двата органа работодателят не е поискал мнение, съответно разрешение, и такива не са дадени, във връзка с другото основание за закрила, на което се основава ищцата – това по чл. 333, ал.1, т. 2 от КТ. Приел е и това, че за трудоустроен по смисъла на чл. 333, ал.1, т.2 от КТ се смята работник или служител, за който има предписание във връзка с неподходящите условия на труд на заеманата длъжност – без значение, дали то е изпълнено, както и, че качеството „трудоустроен“ е добито от ищцата от момента на даване на предписанието от компетентните здравни органи, което се съдържа в приложеното Експертно решение на ТЕЛК от 02.09.2011 г., влязло в сила на 17.09.2011 г. Обосновал е извод, че при кумулативното наличие на две основания за закрила, е необходимо да се иска мнение на ТЕЛК, както и да е дадено предварително разрешение от Инспекцията по труда за конкретното уволнение във връзка с всяко едно от тези основания . Позовал се е на решение на ВКС № 191/2012 г. по гр. д. № 606/2011 г. на ІV г. о. Посочил е, че в конкретния случай след като в исканията на работодателя изобщо не става дума за трудоустрояването на ищцата, то не е взето под внимание от ТЕЛК, дала мнението, нито има предварително разрешение от Инспекцията за уволнението на ищцата, в качеството й на трудоустроен служител, това само по себе си е достатъчно основание за отмяна на уволнението. Съдът е констатирал, че е налице и още едно обстоятелство, навеждащо на извода, че закрилата по чл. 333 от КТ не е била преодоляна и във връзка с основанието за закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ, тъй като по делото е безспорно установено, че решението на ТЕЛК, в което е материализирано мнението на този орган за уволнение на ищцата като лице, страдащо от болест, включена в Наредба № 5/1987 г. , е било обжалвано и съответно отменено от НЕЛК .В тази връзка е приел, че закрилата на чл. 333 от КТ не е била преодоляна с наличието на мнение, под формата на неокончателното към онзи момент Решение на ТЕЛК № 3465/15.12.2011г. съобразно изложеното е обосновал извод за незаконосъобразност на уволнителната заповед. Предвид изхода на иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ е счел за основателни и акцесорните претенции по чл.344 ал.1 т.2 и т.3 КТ. Във връзка с последната претенция е приел за безспорни фактите какъв е бил размерът на брутното трудово възнаграждение на служителката през месеца, предхождащ уволнението – 761, 96 лв., че след уволнението си ищцата е работила в периода от 06.02. до 20.02.2012 г. при друг работодател, като от трудовата и книжка е видно, че за тази работа е получавала по-високо възнаграждение от посоченото, а през другото време не е работила, поради което и разделя претенцията на два периода – за времето от 09.01.2012 г /когато е връчена заповедта за уволнение/ до 05.02.2012 г. и от 21.02.2012 г. до 09.07.2012 г. , че общият период, за който се претендира обезщетение за оставането без работа не надхвърля максималния срок от 6 месеца, за който работодателят дължи такова при незаконно уволнение. Изчислявайки размера на обезщетението на база Б. от 761, 96 лв. за двата периода, предмет на претенцията на ищцата, съдът е констатирал, че претендираните суми в размери съответно 750лв. и 3580лв. следва да й бъдат присъдени.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай с първия поставен от касатора въпрос “обвързващо ли е съдържанието на мнението на ТЕЛК за работодателя и Инспекцията по труда и дали последващата му отмяна от НЕЛК се отразява върху законосъобразността на уволнението” не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Първата част от въпроса “обвързващо ли е съдържанието на мнението на ТЕЛК за работодателя и Инспекцията по труда“ е релевантна, но не е налице противоречие с представените актове на ВКС в поддържания от касатора смисъл. Както въззивният съд, така и съставите, постановили приложените към изложението актове, са дали на тази част от въпроса идентичен отговор в смисъл, че съдържанието на даденото мнение не обвързва нито Инспекцията по труда, нито работодателя. За да се преодолее закрилата на чл.333КТ необходимо и достатъчно е работодателят да е изискал мнение на ТЕЛК и да е приложил същото към искането до Инспекцията по труда. На втората част от първия поставен в изложението въпрос “дали последващата му отмяна от НЕЛК се отразява върху законосъобразността на уволнението” въззивният съд е дал утвърдителен отговор и правното му разрешение обуславя решаващите му изводи. В случая обаче касаторът не е доказал наличието на поддържаната специфична предпоставка по т.1 на чл.280 ГПК, тъй като не е посочил конкретни актове в подкрепа на твърдението си за противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, а в приложените такива липсва правно разрешение по тази част от въпроса.
С поставянето на втория въпрос от изложението касаторът е обосновал наличието на обща предпоставка за достъп до касация – налице е правно разрешение на въззивния съд по този въпрос, като същият обуславя решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В случая касаторът е обосновал наличието на това основание единствено с твърдението за липса на съдебна практика. Това твърдение е необосновано, тъй като по поставения въпрос има формирана задължителна съдебна практика – Решение №61 от 05.03.2013г. по гр.д.№456/2012г. на ВКС, ІV ГО, ето защо не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Дали въззивното решение е съобразено с тази практика или му противоречи е въпрос, по който не се дължи произнасяне в настоящото производство предвид диспозитивното начало в гражданския процес и обстоятелството, че единственото поддържано от касатора основание във връзка с поставения въпрос е това по чл.280 т.3 ГПК.
Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение и във връзка с поставения от касатора въпрос “когато при произнасянето си във връзка с искане на мнение от работодателя ТЕЛК и съответно Инспекцията по труда са взели предвид налични няколко основания за закрила при уволнение по чл.333 КТ, макар работодателят да не ги е посочил изрично в искането си, отговорено ли е на закрилата по посочения текст,като се вземе предвид и разпоредбата на чл.3, 4 и 5 от Наредба №5/1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333 ал.1 КТ”. Така поставен въпросът не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. На такъв въпрос въззивният съд не е давал правно разрешение, което да обуславя решаващите му изводи. След анализ на доказателствата съдът е приел, че са били налице две основания за закрила на ищцата при уволнение – като лице, което е трудоустроено, и като лице, страдащо от заболяване, изрично посочено в Наредба №5/87г.; че мнение и съответно разрешение са искани, респективно дадени от ТЕЛК и Инспекцията по труда единствено във връзка с основанието по чл.333 ал.1 т.3 КТ, че при кумулативното наличие на две основания за закрила, е необходимо да се иска мнение на ТЕЛК, както и да е дадено предварително разрешение от Инспекцията по труда за конкретното уволнение във връзка с всяко едно от тези основания. Следва да се има предвид, че по съществото си въпросът е оплакване на касатора за неправилност на решението и несъгласие с фактическите и правни изводи на съда, които подлежат на преценка във втория стадий на касационното производство , но не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е допълнителната такава, поддържана от касатора. За пълнота на изложението следва да се посочи обаче, че в случая не е налице и последната, тъй като по въпросите, свързани с приложението на чл. 333 КТ има постоянна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, която не се нуждае нито от промяна, нито от допълване. Съдът не се е отклонил от задължителните за съдилищата разрешения, дадени с последната.
Не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и във връзка с последния поставен от касатора въпрос : “налице ли е причинна връзка между атакуваното уволнение и последващото прекратяване на трудовото правоотношение, възникнало с друг работодател след прекратяване на процесното уволнение, и дали първият работодател дължи обезщетение по чл.225 ал.1 и 2 КТ на уволнения работник, ако уволнението бъде признато за незаконно и отменено”. Във връзка с първата част на въпроса следва да се посочи, че не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка, тъй като съдът не е давал отговор на такъв въпрос и същият не обуславя крайните му изводи във връзка с претенцията за присъждане на обезщетение. Наличие на обща предпоставка се обосновава единствено с втората част на въпроса, но във връзка с нея не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Според касатора дадените във въззивното решение правни разрешения по този въпрос са в противоречие с разрешенията, дадени от състав на ВКС в приложеното решение №247 от 13.07.2011г. на ВКС, ІV ГО, постановено по гр.д.№ 1974/2009г. Такова противоречие не се констатира в процесния случай. Съгласно приетото с решение №247 от 13.07.2011г. на ВКС, ІV ГО, на основание “чл. 225 КТ при незаконно уволнение работникът има право на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за вреди за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. Когато работникът е останал без работа през целия 6-месечен период, обезщетението се дължи в пълен размер. Ако за част от времето работникът е бил без работа, но по-късно е започнал по-ниско платена работа, за периода на безработицата се дължи обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение, а за следващия период – разликата в заплатите. В този случай работникът е ограничил вредите си, поради което му се дължи по-малко обезщетение, но обезщетението се намалява само дотолкова, доколкото работникът е успял да ограничи вредите си. Когато следващото трудово правоотношение е прекратено преди изтичането на 6-месечния срок по чл. 225 КТ, последиците от прекратяването могат да бъдат различни, тъй като работодателят дължи обезщетението по чл. 225 КТ само доколкото вредите са в причинна връзка с извършеното от него уволнение. Така например ако работникът сключи последващ срочен трудов договор със срок, който изтича в рамките на 6-месечния срок по чл. 225 КТ работодателят, извършил незаконното уволнение дължи обезщетение в пълен размер до сключването на последващия договор, разликата в заплатите за времето на действието на последващия договор и пълно обезщетение за времето след прекратяване на последващия договор да изтичането на 6-месечния срок. И в този случай работникът е успял да ограничи вредите си и съответно обезщетението му следва да бъде намалено, но само доколкото той е успял. Ако работникът сключи последващ договор без срок и този договор бъде прекратен преди изтичането на 6- месечния срок по чл. 225 КТ, работодателят, извършил незаконното уволнение, дължи обезщетение в пълен размер до сключването на последващия договор и разликата в заплатите, но не само за времето на действието на последващия договор, но и до края на 6-месечния срок. Обезщетение в размера на брутното трудово възнаграждение по последващия договор той не дължи, тъй като безработицата след прекратяването му не е в причинна връзка с неговото уволнение. Последиците от прекратяването на последващия договор се уреждат в зависимост от отношенията между работника и последващия работодател (вж. и решение № 944/07.12.2009 на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение по гр.д. № 5022/2008). При прекратяването на последващия трудов договор може да са изплатени обезщетения от последващия работодател и работникът да е получил обезщетения при безработица, които не подлежат на връщане поради отменяването на предходното уволнение. В такъв случай той ограничава вредите си в по-голяма степен и това има значение за определянето на обезщетението му от първоначалния работодател”. Видно от изложеното по-горе в настоящото определение, въззивният съд не се е отклонил от това правно разрешение, поради което и не е налице твърдяното от касатора противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 КТ.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива .
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №416 на Окръжен съд [населено място], постановено на 08.10.2013г. по в.гр.д.№694/2013г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: