5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
гр. София, 27.11.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 704 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация Русе” ЕАД, [населено място] срещу решение № 2258/03.11.2017г., постановено по т.д.№ 3162/2017г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 564/23.03.2017г. по т.д.№ 1954/2016г. на Софийския градски съд и са отхвърлени предявените от касатора против „Национална електрическа копания” ЕАД, [населено място] искове по чл.162 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата 28952,17 лв. – претендирана цена на изкупена електрическа енергия по фактура № [ЕГН]/23.03.2011г., сумата 14624,84 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода от 11.04.2011г. до 20.03.2016г., сумата 31465,66 лв. – претендирана цена на изкупена електрическа енергия по фактура № [ЕГН]/14.04.2011г. и сумата 15726,98 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода от 02.05.2011г. до 20.03.2016г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Обжалваното решение е постановено по въззивна жалба на „Национална електрическа копания” ЕАД, [населено място], основана само на релевираното възражение за погасяване на претендираните вземания по давност. Софийският апелативен съд е приел за безспорно и доказано по делото, че ищецът – настоящ касатор е производител на електрическа енергия от комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия, а ответникът притежава лицензия за осъществяване на дейността по обществена доставка на електрическа енергия. През 2011г. между страните няма сключен писмен договор, но те са изпълнявали законовите си задължения по производство и изкупуване на електрическа енергия. Количеството енергия е отчитано с уреди за търговско измерване, като между страните са съставяни двустранни протоколи. Ищецът е фактурирал продаваната електрическа енергия за междинни и окончателни плащания, придружени със справки за продаваните количества, които са приемани без възражения от ответника. Въззивният съд е приел, че исковите суми по две фактури представляват неплатени от ответника задължения, които са станали изискуеми съответно на 01.04.2011г. и на 27.04.2011г. Исковата молба е предявена на 18.03.2016г., поради което вземанията са погасени по давност на основание чл.111, б.в” ЗЗД. Изложени са съображения, че производителят и общественият доставчик са обвързани от законово уреден договор за изкупуване на електрическа енергия, независимо дали са сключили помежду си нарочен договор по чл.93а във връзка с чл.97 и чл.92 ЗЕ за дългосрочно изкупуване или не са подписали такъв. Основните задължения по договора – производство и изкупуване на електрическа енергия и заплащане на регулираните цени на енергия са нормативно установени. Въззивният съд е приложил давностния срок по чл.111, б.”в” ЗЗД, тъй като задължението е с трайно и повтарящо се изпълнение, като множеството престации по плащане на цената имат един и същ правопораждащ факт – облигацията (договорът) за изкупуване на електрическа енергия, а падежът им настъпва периодично. Между страните е създадена търговска практика по периодичен отчет на произведената и изкупувана електрическа енергия, както и по заплащането на същата на междинни и окончателни плащания, за което ищецът е издавал фактури. С оглед на тези обстоятелства решаващият състав е приел, че е налице предварително определен и известен на страните момент, в който повтарящото се задължение за плащане трябва да бъде изпълнено, което е обусловило извода му, че вземанията са за периодични плащания.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:
Първият въпрос:”Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решаване на делото?”, е основан на твърдението на касатора за липса на мотиви в обжалваното решение по изложените в отговора на въззивната жалба възражения, а именно, че през 2011г. между страните нямало подписан писмен договор за продажба на електрическа енергия и че всяка фактура представлявала самостоятелен договор за продажба.
Цитираната в изложението практика на ВКС е относима към така поставения въпрос, отговорът на който е ясен, но за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да посочи и доводи, че въззивният съд е решил този въпрос в противоречие с практиката на ВКС. В случая касаторът е възпроизвел поддържаната от него в отговора на въззивната жалба теза, която е отхвърлена от решаващия състав. Апелативният съд изрично се е мотивирал, че писмен договор между страните не е сключен, но същите са обвързани от договорно отношение, задълженията на страните по което са законово регламентирани. Изложените съображения са основани и на твърденията на ищеца в исковата молба за съществуващи отношения по производство и изкупуване на електрическа енергия, отчитана периодично и заплащана на междинни и окончателни плащания по периоди, както и на издадените фактури от ищеца. С посочените аргументи въззивният съд се е произнесъл по въведените с въззивната жалба доводи на настоящия касатор, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По следващите заявени въпроси основанията за допускане на касационно обжалване са мотивирани общо с посочване на практика на ВКС, обособена в няколко групи: относно изискването да не се подменя волята на страните; за преценката на фактурата като „отделен самостоятелен индивидуален договор между страните при липсата на изричен договор за уреждане на търговските отношения” и с оглед на „необходимостта от наличието на изричен договор за уреждане на търговските отношения във връзка с преценката на плащанията като периодични по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД”.
Вторият въпрос: ”Длъжен ли е съдът служебно да следи и да се произнесе относно липсата на договор между страните и възникването на конкретните търговски продажбени отношения по силата единствено и само на издадена и приета фактура, без наличието на изричен писмен договор, уреждащ отношенията между страните във връзка с изкупуването на електрическа енергия от страна на „НЕК” ЕАД?”, не е обсъждан от въззивния съд в смисъла, такъв какъвто го възприема и изразява касаторът. Не би могло да се коментира задължение на въззивния съд служебно да следи за липсата на договор, след като ищецът по иска твърди, че липсва писмен договор и решаващият състав е приел, че между страните е възникнало договорно отношение, което не е материализирано в писмен документ. Изводът е направен на база на твърденията на ищеца и на представените по делото доказателства, включително издадените фактури. В този смисъл посочената от касатора практика за тълкуване на договорните клаузи по правилото на чл.20 ЗЗД се явява неосносима към поставения въпрос, тъй като съдът не би могъл да тълкува клаузи на договор, какъвто според касатора не е сключен. Практиката на ВКС относно възможността фактурата да се приеме като доказателство за възникнало договорно отношение неточно е интерпретирана от касатора, като предвиждаща, че винаги при издаване на фактура възниква „отделен самостоятелен индивидуален договор между страните”, което да изключва издаването на няколко фактури по един договор. В тази връзка е и третият поставен въпрос: „При липсата на индивидуален договор или договор при публично известни общи условия има ли възможност съдът на преквалифицира спора на всяка отделна фактура като спор за периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и ТР № 3/18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС?”. Освен съображенията на настоящия състав, изложени по втория въпрос, следва да се отбележи също, че в практиката на ВКС не е поставено като условие за това плащанията да се определят като периодични, същите да са възникнали от писмен договор. В случая касаторът употребява изразите „изричен договор за уреждане на търговските отношения” и „индивидуален договор”, но в контекста на поддържания довод има предвид писмен договор между страните. Отговорът на поставения четвърти въпрос: „Коя е приложимата погасителна давност по отношение на процесните вземания на „Топлофикация Русе”ЕАД за произведената електрическа енергия към „НЕК”ЕАД съгласно представени по делото фактури и при липсата на индивидуален договор или договор при публично известни общи условия – петгодишна по чл.110 ЗЗД или кратка тригодишна по чл.111, б.”в” ЗЗД?” произтича от приетото от въззивния съд разрешение относно юридическия факт, от който са възникнали вземанията на ищеца. Във връзка с това разрешение на апелативния съд са поставени и останалите въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, които съставът на ВКС обсъди.
Касаторът не е мотивирал бланкетно въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Ответникът по касационната жалба е претендирал заплащането на разноски, но не е представил доказателства такива да са направени, поради което не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2258/03.11.2017г., постановено по т.д.№ 3162/2017г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.