О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
София, 14.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №3866/2017 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№14562/24.8.2017 г., подадена от адв. Г. С. – процесуален представител на [фирма] – Р., против въззивно определение №2747/17.8.2017 г. по ч.гр.д.№4026/2017 г. по описа Софийския апелативен съд, т.о., VI-ти състав, с което е допуснато обезпечение по иска с правно основание чл.49 ЗЗД, предявен от К. Р. от [населено място], област Ш., срещу [фирма] – Р., Б. р. к.“ Е. – Р. и Национална компания „%Железопътна инфраструктура“ ДП – София, за сумата 150000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й Т. Ю. А., починал на 10.12.2016 г.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че „Предпоставките за допускането на обезпечение са ясно установени в чл. 391, ал.1 от ГПК – когато без него за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението и ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства.
В конкретния случай от представените с молбата писмени доказателства се установява настъпването на юридическия факт, от който произтича исковата претенция. Отговорността за репарацията на вредите, причинени при или по повод на изпълнението на работата, която някой от ответниците е възложил на друго лице по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, подлежи на установяване в хода на производството по делото, но от данните по делото може да се направи извод, че иска е вероятно основателен.
Като правило обезпечителната нужда при предявен осъдителен иск за парично вземане възниква от възможността ищецът да бъде затруднен да осъществи правата по съдебното решение при евентуален благоприятен за него изход от спора и при липсата на доказателства, които я опровергават, както е в настоящия случай, тя се предполага.
При наличието на двете предпоставки за допускане на обезпечение на иска, настоящият състав на въззивната инстанция преценява предложената от ищцата обезпечителна мярка – запор на вземанията на ответника [фирма] по сключените от него сделки за железопътен превоз с четирима конкретно изброени негови контрахенти, за подходяща по смисъла на чл. 397, ал.1, т. 3 от ГПК.
Изводът в обратния смисъл на долустоящата инстанция, е необоснован. В конкретния случай предложената обезпечителна мярка е индивидуализирана в достатъчна степен с оглед ясно посочените : основание, от което произтича вземането на ответника – договори за железопътен превоз ; насрещните страни по този договор ; размера на сумата, до който трябва да бъде наложен запора.
В тази връзка е нужно да се посочи, че наличието на вземане към датата на връчване на запорното съобщение, както и неговата изискуемост и размер са ирелевантни с оглед нуждите на обезпечителното производство. Те имат значение за реализирането на признатото в това производство право – в случай, че към въпросната дата вземането не съществува изпълнителният способ не ще може да бъде осъществен и взискателят няма да може да се удовлетвори.
В този смисъл са и разясненията в т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. на ВКС, ОСГТК, които не е нужно да бъдат цитирани.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, частният касационен жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение като твърди, че въззивната инстанция е постановила определението в нарушение на практиката на ВКС, която приема, че „При произнасяне по молба за обезпечение на иск, съдът е длъжен да установи неговата вероятна основателност, базираща се на представените убедителни писмени доказателства. Съдът следва да обсъди тези доказателства и да ги посочи в мотивите си.При липса на убедителни писмени доказателства, съдът следва да приложи нормата на чл.391, ал.1 т.2 ГПК и да определи на ищеца гаранция, срещу която може да допусне исканото обезпечение“. Сочат се и се прилагат три определения на ВКС. Освен това частния касационен жалбоподател твърди, че САС се е произнесъл и по следния въпрос: „Допустимо ли е обезпечение, чрез налагане на запор върху вземане от трето лице, което вземане не е достатъчно индивидуализирано ?“. Като основание за допускане на въззивното определение по този въпрос се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответницата по частната касационна жалба К. Р. Я., посредством процесуалния си представител – адв. Н. Д., е депозирала, отговор по смисъла на чл.276 ГПК. Претендират се разноски за обезпечителното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба, представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и отговора на ответницата в настоящото производство съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо поради което е процесуално допустима. Въззивното определение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
Първата част от изложението, макар и с посочване на съдебна практика, представлява касационно оплакване, което може да бъде разгледано едва, когато въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване.
Обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по поставения въпрос във втората част на изложението. Макар и частният касационен жалбоподател да е посочил като основание за допускане разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изложението в тази част не отговаря на приетото изискване по т.4 от ТР №1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, а именно че „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. „
С оглед изхода на спора на ответницата по касация не се дължат разноски за обезпечителното производство с оглед приетото с т.5 от ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. по тълкувателно дело №6/2012 г. на ВКС ОСГТК, а именно, че „Направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход.“
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №2747/17.8.2017 г. по ч.гр.д.№4026/2017 г. по описа Софийския апелативен съд, т.о., VI-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на процесуалния представител на ответницата по частната касационна жалба К. Р. Я., адвокат Н. Д., за присъждане на разноски за обезпечителното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: