О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
С. 21.06.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ц. Г.
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2217 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на две подадени касационни жалби от П. И. Ш. и П. Н. Ш., двамата от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Й. против въззивно решение № 2147 от 6.11.2015г. по в.гр.д. № 2785 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1434 от 4.03.2014г. по гр.д. № 9033/2011г. на Софийски градски съд, с което са осъдени П. и П. Щ. да заплатят на [фирма] сумата от 30 000лв., представляваща част от цялата 161 179.90лв., с която неоснователно са се обогатили за негова сметка, ведно със законната лихва, считано от 4.07.2011г. и са присъдени разноски.
Втората касационна жалба на същите касатори /П. И. Ш. и П. Н. Ш./ е против постановеното допълнително решение № 212 от 1.02.2016г. по в.гр.д. № 2785 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлена молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка и за допълване на въззивно решение № 2147 от 6.11.2015г.
В подадената касационна жалба срещу въззивния акт, касаторите се позовават на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на акта си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора”, който счита, че е разрешен в противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 17 от 23.07.2014г. по гр.д.№ 811/2012г. на ІІ т.о., № 73 от 21.08.2015г. по гр.д.№ 4704/2014г. на ІV гр.о., № 134 от 30.12.2013г. по гр.д.№ 34/2013г. на ІІ т.о., т.19 ТР №1 от 4.01.2001г. по т.д.№ 1/2000г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият поставен от касатора въпрос е свързан с приложението на чл.272 ГПК и е за допустимостта на въззивен акт, когато съдът при потвърждаване на първоинстанционния мотивира своето решение чрез препращане към мотивите на първата инстанция в хипотеза на частичен иск, при което правните и фактически изводи на въззивния съд по предявения иск, съществено се различават от тези на първоинстанционния, а именно: Може ли въззивен съд, който преценя доказателствата по различен начин в сравнение на първоинстанционния, да препраща към неговите мотиви, без да изгради свои собствени изводи?
Поставят и въпроса: „Приложим ли е принципът на преклузията при произнасянето по съдебен спор относно приети по делото доказателства, когато е открита процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да се произнесе по истинността на съответния документ?
Последните два въпроса се поставят на основание чл.280 ал.3 ГПК.
Към описаната касационна жалба, в срока за обжалване, е подадено и допълнение /С вх.№ 16971 от 18.12.2015г./, с което е въведен довод и за недопустимост на постановения въззивен акт поради постановяване на свръхпетитум с оглед направеното пред втората инстанция уточнение на иска, съгласно което – според касаторите претенцията им се свеждала за „разходи, направени за довършителни работи на обектите, поставени в дяла на ответниците”, които били в размер на 21 691.58лв.
В подадената касационна жалба срещу допълнителното решение, касаторите се позовават на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като поставят освен горепосоченият въпрос, касаещ задължението на въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи, още и следните въпроси: „Дали обективното несъответствие между мотиви и деспозитив, съставлява очевидна фактическа грешка” и „Съставлява ли промяната на волята на съда, промяна на диспозитива на съдебния акт в производство по поправка на очевидна фактическа грешка”. Според касаторите, последните два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решения № 507 от 16.12.2011г. по гр.д.№ 1575/2010г. на ІV гр.о., № 72 от 14.02.2011г. по гр.д. № 1647/2009г. на І гр.о., № 38 от 1.12.2012г. по гр.д.№ 349/2011г. на І гр.о.
Срещу подадените касационна и допълнителна касационна жалби са постъпили два отговора от противната страна, с който се оспорват тяхната допустимост и основателност. Изложени са подробни доводи, касаещи съществото на спора. От своя страна се позовава на ТР №3 от 19.12.2013г. по т.д.№ 3/2013г. на ОСГК и Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС за неоснователното обогатяване. Счита, че с искането си за допълване на решението, страната всъщност цели подмяна на вече изразената с въззивния акт воля на съда и пререшаване на спора.
Жалбите са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащи на касационно обжалване въззивно и допълнително решение. При преценката за допустимостта им до касационно разглеждане, Върховият касационен съд, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:
Не се спори,че на 14.06.2007г. Столична община е учредила в полза на ищеца право на строеж за надстрояване с един етаж, с площ от 240кв.м. и таван с площ от 149.59кв.м., на съществуваща жилищна сграда – [жилищен адрес] находяща се в [населено място] [жк], съгласно одобрен инвестиционен проект за сумата от 74 000лв.
На 1.04.2008г. ищецът е продал на ответниците с н.а.№ 105 т.1 д.№97/2008г. ? ид.ч. от това право на строеж за сумата от 35000лв.
На 26.11.2008г., с договор за доброволна делба, страните са се съгласили, в дял на ответниците да бъдат три апартаменти /с № 13, 15 и 16/, а в дял на ищеца да бъдат апартамент № 14 и тавански етаж. Уговорили са, че считат дяловете си за равностойни и не дължат суми за уравнение.
Като е твърдял, че е извършил за своя сметка всички строително-монтажни работи /СМР/ по изграждане на всички недвижими имоти /които подробно е описал по пера/, ищецът е предявил частичен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата от 30 000лв., представляваща част от сумата 232 576.28лв., с която е обеднял за сметка на ответниците, ведно със законната лихва. Така предявеният частичен иск е приет за основателен от първоинстанционния съд, който е приел в мотивите си, че размерът, до постановеният въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, защото в настоящето производство съдът не може оценя дали въззивният съд е преценял доказателствата по различен начин в сравнение от първоинстанционния /вж. т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Идентични са и мотивите за недопускане на касационно обжалване по третият поставен от касаторите въпрос, касаещ обсъждане на доказателства по делото и по-специално процедура по чл.193 ГПК, която въззивният съд не е откривал.
По подадената касационна жалба срещу допълнителното решение, настоящият съдебен състав, намира следното:
С допълните решение № 212 от 1.02.2016г., въззивният съд е отхвърлил молбата им за поправка на очевидна фактическа грешка и за допълване на въззивно решение № 2147 от 6.11.2015г. относно размера на установеното парично вземане. Според молителите фактическите грешки на съда са две : първата се е изразявала в несъответствие между мотивите, където съдът бил приел, че са дължими разходи за периода след 26.11.2008г./делбата/, които по техни изчисления възлизат на 21 691.58лв. и диспозитива, с който се потвърждава първоинстанционния акт, съгласно който същите са 30 000лв./ част от сумата 161 175.90лв./ Втората е относно началния момент, от който се дължи процесната сума. В тази връзка молителите са направили и искане за постановяване на допълнително решение, с което да се отхвърли иска за разликата от 21 691.58лв. до 30 000лв. Съдът е оставил без уважения исканията с мотив за ясно изразена воля за основателност за предявения иск в пълния му претендиран размер.
По подадената касационна жалба срещу това допълнително решение, не следва да се допуска касационно обжалване, защото за поставените от касаторите въпроси не е налице посоченото специално основание. Същите са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика, съгласно която по реда на чл.247 ГПК, съдебният състав, който е постановил своя акт, може да отстранява допуснато несъответствие между формираната в мотивите и изразената в диспозитива воля, само когато то се дължи на техническа грешка, но не и когато се налага промяна на вече формираната и изразена воля, което може да стане само по реда на инстанционния контрол.
Мотивиран от гореизложеното, като счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допустимост, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2147 от 6.11.2015г. по в.гр.д. № 2785 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора, че следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 600 лева /шестстотин/ и да представи документ за това в канцеларията на съда в 7-дневен срок от получаване на съобщението, като в противен случай касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане.
ПРЕПИС да се връчи на страните, като за касаторите П. И. Ш. и П. Н. Ш. съобщенията да се изпращат на адрес: [населено място] 1 000, [улица], Адвокатско дружество „Д. и Л.”, чрез адвокат К. Й..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.