О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 545
София, 23.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия ДОНКОВА гр. д. № 1953 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 15 от 04.01.2017 г. по в. гр. д. № 7610/2016 г. на Софийски градски съд след частична отмяна на решение № 67-II-96/14.09.2015 г. по гр. д. № 5937/2007 г. на Софийски районен съд е отхвърлена предявената от К. Н. К. срещу И. К. К. претенция по сметки с правно основание чл.346 ГПК във вр. с чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 12 173 лв. – обезщетение за лишаване от ползването на делбения имот, представляващ жилище, находящо се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] вх. „Г“, ет. 8, ап.112, за периода от 01.03.2010 г. – 17.02.2015 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата от 2 414,55 лв. – лихва за забава за периода от първо число на месеца, следващ всеки от процесния период до 17.02.2015 г.
Въззивният съд е приел, че с постановеното в първата фаза на делбеното производство решение е установена съсобствеността върху процесния недвижим имот. Обжалваното решение относно способа за извършване на делбата е влязло в сила и предмет на разглеждане е само предявената по реда на чл.346 ГПК претенция по сметките. Обосновал е, че за уважаване на претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на имота освен наличието на съсобственост и отправено писмено искане от неползващия към ползващия собственик следва да се установи, че ответникът лично или чрез другиго си служи с цялата вещ като препятства достъпа на ищеца до нея. Прието е, че това обстоятелство не е установено от ангажираните доказателства.Този извод не се опровергавал от факта, че именно представители на ответника осигурили достъп до имота на вещото лице за изготвяне на назначената съдебна експертиза, което само по себе си не сочело и че той единствен разполага с ключ от същия. От събраните гласни доказателства /показанията на свидетелката П./ се установявало, че в имота не живеел никой и свидетелката рядко е виждала ответника К. в общите части на сградата, като в отговор на отправена от нея покана за заплащане на разходи, свързани с поддържането им, той прехвърлял отговорността върху ищцата К.. Представеният по делото протокол от 12.01.2016 г., изготвен във връзка с наложило се поради авария влизане на етажните собственици в имота, върху който било отразено, че от пет години в същия не живял никой, също не установявал, че ответникът е единствен ползвател. В заключение въззивният съд е посочил, че действително в тежест на ответника е да докаже след отправената писмена покана, че е осигурил достъпа на ищцата до общата вещ, но едва след установяване от страна на ищцата, че същият ползва имота, което не е сторено в процеса.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата К. Н. К..
Жалбоподателката счита, че въззивното решение е неправилно. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че ответникът е бил поканен да осигури достъп на ищцата до имота – с две нотариални покани и с предявената исковата молба. Позовава се на приложено по делото удостоверение от [фирма], сектор „Български документи за самоличност“ от 06.11.2007 г., според което от 2005 г. насам настоящият адрес на ответника е именно на процесния имот, на който регистрирал и фирма като едноличен търговец. Счита, че са установени всички предпоставки, предвидени в нормата на чл.31, ал.2 ЗС и претенцията й следва да бъде уважена.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите, приети по делото доказателства, и да не изложи съображения защо ги отхвърля?
2. Следва ли в производството по иска с правно основание чл.31, ал.2 ЗС неползващият съсобственик да установява факта на недопускането му до общата вещ, за да има право на обезщетение за лишаването му от нейното ползване?
3. Следва ли ползващият съсобственик, за да се освободи от отговорност, да предложи на съсобственика си да ползва вещта според правата му в съсобствеността и да му осигури възможност реално да упражнява това свое право?
4. Невладеещият съсобственик, предявил иска по чл.31, ал.2 ЗС, длъжен ли е да изрази в писмена покана желанието си за реално ползване на съсобствената вещ и представлява ли това предпоставка за уважаване на исковата претенция, както и има ли значение за основателността на претенцията обстоятелството могъл ли е упражняващият фактическата власт съсобственик да извлича ползи от вещта с оглед на нейното състояние по предназначение?
Касаторът се позовава на тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. на ОСГК, решение № 217/08.10.2013 г. на ВКС, трето г. о., решение № 269/18.10.2013 г. по гр. д. № 1282/2012 г., четвърто г. о., решение от 07.07.2010 г. по гр. д. № 231/2009 г. на ВКС, четвърто г. о, решение от 15.11.2010 г. по гр. д. № 478/2009 г. на ВКС, четвърто г. о., решение от 21.05.2010 г. по гр. д. № 4249/2008 г. на ВКС, четвърто г.о
Ответникът в производството И. К. К. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на разглеждането й по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна и не е налице пречката на чл.280, ал.2 ГПК за разглеждането й от ВКС. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по поставените материалноправни въпроси, описани в т.2 и т.3 от изложението. Действително, с цитираното решение 269/18.10.2013 г. по гр. д. № 1282/2012 г. на ВКС, четвърто г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК, дадените разрешения на поставените въпроси, които са идентични с описаните в изложението, са в следния смисъл: фактът, че един от съсобствениците ползва общата вещ, сам по себе си дава правото на другия съсобственик да претендира заплащане на обезщетение от деня на писменото поискване; неползващият вещта не е длъжен да изрази желание за лично ползване; за да се освободи от отговорност, ползващият вещта съсобственик следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право, както и че не е необходимо неползващият съсобственик да доказва, че не е допускан до вещта, които са възприети и в мотивите на тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. на ОСГК. В настоящата хипотеза дадените по-горе разрешения не могат да намерят приложение, тъй като по делото не е доказана първата от предпоставките за възникване на вземане за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за ползата, от която е лишен съсобственикът /освен наличието на съсобственост и писмена покана/, а именно: ползването на имота от ответника. Направеният от въззивния съд извод, че в полза на ищцата срещу ответника по претенцията не е възникнало вземане за заплащане на обезщетение, напълно съответства на установената съдебна практика. Същият е обоснован с доказаните факти за необитаването на делбения апартамент /свидетелските показания и заключенията на техническите експертизи; писмените доказателства, представени във въззивното производство/, от които се установява, че ответникът не е ползвал имота. Не се установява твърдението в касационната жалба, че ответникът е регистриран като търговец на адреса, на който се намира апартаментът.
Поставеният въпрос за извличането на ползи от вещта не е бил от значение за направената преценка за липсата на фактическия състав, от който възниква вземането за обезщетение, поради което по този въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос /описан като първи в изложението/, тъй като изводите в обжалваното въззивно решение са обосновани с обсъждането на всички събрани по делото доказателства /както събраните в първоинстанционното производство, така и тези, които са били ангажирани във въззивното производство/. Изложени са изчерпателни мотиви за невъзприемане заключението на първоинстанционния съд за ползване имота от ответника, аргументирано с най-близкото родство с наследодателката и осигуряването на достъп на експертите при извършването на оглед.
Горните съображения обуславят отказ за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът трябва да заплати на ответника по касация направените разноски в размер на 300 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 15 от 04.01.2017 г., постановено по в. гр. д. № 7610/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
Осъжда К. Н. К., със съдебен адрес: [населено място], [улица] „Б”, адв. М. Т., да заплати на И. К. К., със съдебен адрес: [населено място], [улица], адв. Н. Л., сумата 300 лв., представляваща направени пред настоящата инстанция разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: