2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
гр. София, 22.04. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6988 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от ищеца Д. К. Р. и от ответника П.. (П.) срещу решение № 1523/08.07.2014 г., поправено с решение № 1859/09.10.2014 г., постановени по гр. дело № 3255/2013 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частично обезсилване, частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2425/29.04.2013 г. по гр. дело № 359/2012 г. на Благоевградския окръжен съд (Б.), като краен резултат е постановено следното: ответната П. е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.; сега – чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ), обезщетение за неимуществени и множество обезщетения за имуществени вреди, причинени на ищеца при разследване по сл. дело № 415/2014 г. на Б. окръжна следствена служба (БлОСлСл) и повдигнато и поддържано пред съда обвинение в престъпления по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 93, т. 1, б. „а” и „б” от НК, по което ищецът е оправдан по н.о.х.д. № 363/2009 г. на Б., както следва: сумата 12 000 лв. (предвид и поправката на обжалваното решение) – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.08.2012 г. до окончателното й изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до пълния му предявен размер от 28 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика (също предвид поправката на обжалваното решение); присъдени са и следните обезщетения за имуществени вреди: сумата 40 689.32 лв. – неполучена брутна заплата („брутно трудово възнаграждение”) през периода 07.10.2005 г. – 19.12.2009 г., ведно със законната лихва в размер 894.80 лв. върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; сумата 3 260.33 лв. – неполучено допълнително възнаграждение по чл. 14 от ЗМ, във вр. с чл. 3 от Нар. № 2/2001 г. на МФ, ведно със законната лихва в размер 71.70 лв. върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; сумата 1 000 лв. – адвокатски хонорар, изплатен на защитника в досъдебното производство адв. А. С., ведно със законната лихва в размер 21.99 лв. върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; сумата 399.13 лв. – внесени здравни осигуровки, ведно със законната лихва в размер 8.77 лв. върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; сумата 4.20 лв. – разход за изпращане на молба от 29.09.2006 г. до митница С.; сумата 4.56 лв. – разход за изпращане на жалба, получена на 10.09.2005 г. в С. апелативна прокуратура; сумата 1.63 лв. – разход за изпратена на 14.02.2006 г. пощенска пратка до В.; и сумата 1.63 лв. – платена такса за изпратена на 20.04.2006 г. пощенска пратка до Б. окръжна прокуратура (Б.); отхвърлени са следните искове за обезщетения за имуществени вреди: за сумата 13 906 лв. – неполучено допълнително материално стимулиране (допълнително възнаграждение) през периода ІV-то тримесечие на 2005 г. – ІV-то тримесечие на 2009 г., ведно със законната лихва върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; за сумата 8 593.01 лв. – неполучено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск през периода 07.10.2005 г. – 16.12.2009 г., ведно със законната лихва в размер 188.97 лв. върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; за сумата 3 517.76 лв. – неполучено обезщетение за безработица, ведно със законната лихва върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; за сумата 1 130.06 лв. – разлика между получено обезщетение в размер две брутни заплати и неполучено обезщетение в размер шест брутни заплати при прекратяване на служебното правоотношение, ведно със законната лихва върху това обезщетение за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; за сумите 800 лв., 600 лв. и 150 лв. – адвокатски хонорари, изплатени на защитниците в съдебното производство, съответно – адв. К. А., адв. Г. Г. и адв. Р. И., ведно със законните лихви върху тези обезщетения за периода 22.05.2012 г. – 07.08.2012 г.; и за сумата 4.03 лв. – пощенски разходи за изпратени молба от 23.02.2005 г. и жалби от 10.10.2005 г. и от 19.04.2006 г. до Б.; и е прекратено производството по множество непредявени, но разгледани от първата инстанция искови претенции за присъждане на законна лихва за различни периоди върху горните обезщетения, както и за повторно разгледана искова претенция за обезщетение за имуществени вреди за пощенски разходи, в размер 11.85 лв.
Ищецът Д. К. Р. обжалва въззивното решение само в частите, с които са отхвърлени следните искове: частично – за обезщетението за неимуществени вреди и изцяло – за обезщетенията за имуществени вреди за сумите 13 906 лв. и 8 593.01 лв., както и за законните лихви върху тези обезщетения. Ответната П. обжалва въззивното решение във всички осъдителни части.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица.
Касационната жалба на ответната П. е процесуално недопустима в частта й срещу осъдителните части на въззивното решение, с които са уважени изцяло исковете за обезщетения за имуществени вреди за следните суми: сумата 3 260.33 лв., сумата 1 000 лв., сумата 399.13 лв., ведно със законните лихви върху тези суми, сумата 4.20 лв., сумата 4.56 лв., сумата 1.63 лв. и сумата 1.63 лв. Тези части от въззивното решение са постановени по обективно съединени искове, всеки един от които е с цена до 5 000 лв., и съгласно 280, ал. 2 от ГПК тези части от въззивното решение не подлежат на касационно обжалване. Поради това, подадената от ответната П. касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в посочената й част, а производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
Жалбата на ответната П. – в останалата й част, както и жалбата на ищеца Д. К. Р. – изцяло, са процесуално допустими – подадени са срещу подлежащите на касационно обжалване части от въззивното решение, постановени по предявени по делото обективно съединени искове за обезщетения, всеки един от които е с цена над 5 000 лв.
И в двете касационни жалби се излагат оплаквания за неправилност на съответните обжалвани части от въззивното решение, като се навеждат касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В жалбата на ищеца Д. К. Р. се навежда и касационното основание по чл. 281, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че в отхвърлителната му част по иска за неимуществени вреди, въззивното решение е нищожно.
Никоя от двете страни не е подала отговор на касационната жалба на насрещната страна.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащите на такова обжалване негови части.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ищецът Д. К. Р., на първо място сочи, като основание за допускане на касационното обжалване, наведеното от него оплакване за нищожност на отхвърлителната част на въззивното решение по иска за обезщетението за неимуществени вреди, поради абсолютна неразбираемост на тази част, като се позовава на ППВС № 1/1985 г. (т. 8), решение № 1553/12.11.2001 г. по гр. дело № 2554/2000 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 880/16.12.2009 г. по гр. дело № 2697/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в които са разяснени тази и други хипотези на нищожност на съдебните актове.
Първоинстанционният съд е уважил иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 22 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.05.2012 г. до окончателното й изплащане, и е отхвърлил иска до претендирания размер от 28 000 лв. В мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд е приел (формирал е воля), че този иск е основателен за сумата 12 000 лв. (която е приел за справедливо в случая обезщетение за процесните неимуществени вреди), ведно с поисканата от ищеца законна лихва от 07.08.2012 г. (датата на подаването на исковата молба в съда) до окончателното плащане на сумата. В диспозитива на обжалваното решение № 1523/08.07.2014 г., обаче въззивният съд погрешно е записал, че отменя първоинстанционното решение в частта, и отхвърля иска за обезщетение за неимуществени вреди „за разликата над сумата 22 000 лв. до размер на сумата 12 000 лв., със законната лихва върху разликата между двете суми”. С поправката, допусната с постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 1859/09.10.2014 г. (необжалвано от страните и инкорпорирало се в обжалваното решение), а именно – вместо грешно изписаното: „за разликата над сумата 22 000 лв. до размер на сумата 12 000 лв.”, да се чете: „за разликата над сумата 12 000 лв. до размер на сумата 22 000 лв.”, тази очевидна фактическа грешка е отстранена. При това положение, обжалваното въззивно решение очевидно не е неразбираемо в частта по иска за обезщетението за неимуществени вреди, респ. – не може да се направи извод за вероятна нищожност на тази негова част, поради което не е налице и основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – с оглед проверка валидността на тази част от съдебния акт.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен процесуалноправният въпрос относно определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка от съда на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. И двете страни поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), като в тази връзка сочат т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г.; ищецът сочи още и решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК), а ответникът – и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В изложението на ответната П. е изведен и материалноправният въпрос относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Поддържа се, че този материалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК), и в тази връзка, наред с обжалваното въззивно решение, ответникът сочи решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 145/15.11.2010 г. по възз. гр. дело № 451/2010 г. на Варненския апелативен съд (ВнАС).
Въззивният съд е установил по делото, че наказателното производство по сл. дело № 415/2004 г. на БлОСлСл е започнало с постановление от 12.11.2004 г. на Б., с което е образувано предварителното производство срещу ищеца за престъпления по служба по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 93, т. 1, б. „а” и „б” от НК, като с постановление от 25.07.2005 г. той е бил привлечен като обвиняем и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка”. Бил е внесен обвинителен акт в съда и на 05.12.2007 г. срещу ищеца е произнесена осъдителна присъда, която е отменена с решение от 03.06.2008 г. на САС и делото е върнато на прокуратурата за изчерпателно и прецизно формулиране на обвинението. Бил е внесен нов обвинителен акт в съда, по който е образувано н.о.х.д. № 363/2009 г. на Б., приключило с оправдателна присъда № 69/24.03.2011 г., с която ищецът е признат за невиновен по обвинението за престъпленията по служба по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 93, т. 1, б. „а” и „б” от НК, – че като длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение – началник отдел „Митническо разузнаване и разследване” в Т.-Благоевград, не е изпълнил свои служебни задължения и е превишил властта и правата си, с цел да набави за другиго облага, от което са могли да настъпят немаловажни последици. Тази присъда е потвърдена с решение от 15.12.2011 г. на САС, което е оставено в сила с решение от 22.05.2012 г. на ВКС. Апелативният съд е установил по настоящото дело и че междувременно на 21.07.2005 г. е било прекратено друго наказателно производство срещу ищеца, за причинените му вреди от което с решение № 708/14.01.2011 г. по гр. дело № 1389/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС са му присъдени обезщетения за имуществени вреди, както и обезщетение за неимуществени вреди в размер 5 000 лв. Въззивният съд е приел за установено и че общата продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство е 7 години, 6 месеца и 10 дни, като част от този период – около 8 месеца, се застъпва с периода, за който на ищеца е присъдено обезщетението за неимуществените вреди, претърпяни от другото наказателно производство. Препращайки по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, апелативният съд е приел за установени и негативните изживявания на ищеца от предявеното обвинение и краха на кариерата му, настъпилите отрицателни промени в отношенията му с близки, познати и колеги, а именно: Той е преживял чувство на унижение от положението, в което е бил поставен; променено е било отношението към него на много приятели, съседи и познати. Ищецът е имал амбиции да се развива в изпълняваната от него работа, но повдигането на обвинението и качеството му на обвиняем са прекъснали тези негови амбиции. Той е станал по-потиснат и притеснен, не желаел да общува с хората, станал затворен и ограничил социалните си контакти; полицейската регистрация също повлияла на психиката му. При общественото положение, което е имал преди обвинението, е възприел изключително тежко обстоятелството, че сред познатите си и в обществото е смятан за престъпник, за което е допринесло и широко разгласената информация за повдигнатото обвинение и за хода на извършваните процесуално-следствени действия. Повдигнатите обвинения са станали достояние на обществото чрез средствата за масова информация и в продължителен период от време, включително по време на съдебното следствие, непрекъснато е било напомняно, че срещу ищеца тече наказателно преследване. Съдът е приел, че макар ответната П. да не е инспирирала голяма част от публикациите, те са в резултат именно на повдигнатото обвинение, което не е доказано в съда, с оглед което моралните вреди, причинени на ищеца от това широко оповестяване на обвинението – чувството на срам и унижение пред обществото също следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението. Прието е и че преди обвинението ищецът е бил уважаван в обществото, от колеги и приятели, докато с повдигането на обвиненията му е нанесена тежка душевна травма, той е бил опозорен дори в собствените си очи. От друга страна, въззивният съд (за разлика от първоинстанционния) е намерил за недоказана по делото причинна връзка между стреса от повдигнатите обвинения и инфекциозното заболяване на ищеца „хепатитис виралис ЕВV ет СМV, пневмония синистра”. Наред с горното, въззивният съд при преценката си съобразно социалния критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, е изтъкнал следните групи обстоятелства (вече приети за установени и конкретизирани преди това в мотивите към обжалваното решение, включително чрез препращането по чл. 272 от ГПК), а именно: Продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство, както и че то е по обвинение в тежко престъпление, по което първоначално е била постановена осъдителна присъда, с която ищецът е бил осъден на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да заема ръководна длъжност“ за срок до две години, като на основание чл. 66 от НК изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено за 3-годишен изпитателен срок. Интензивността на доказаните по делото душевни страдания, преживяни от ищеца от повдигнатото му обвинение, за което той е оправдан с влязлата в сила присъда, отчитайки че за част от периода от време, през който е поддържано това обвинение, е присъдено обезщетение за неимуществените вреди от другото образувано срещу него наказателно производство. Общественото положение и възрастта на ищеца. Социално-икономическите условия в страната към момента на влизане в сила на оправдателната присъда и при постановяване на обжалваното въззивно решение. С оглед всички тези обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, доколкото те изобщо подлежат на точна парична оценка, следва да се определи на сумата 12 000 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищцата неимуществени вреди, като е взел предвид всички правно релевантни за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в сочените от страните – ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от жалбоподателите – решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 708/14.01.2011 г. по гр. дело № 1389/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените, както от ищеца, така и от ответника правни въпроси относно преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, и относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2), пр. 1 от ЗОДОВ. При наличието на посочената задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска за обезщетение за неимуществени вреди, не е налице никое от сочените от страните допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените от страните, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 708/14.01.2011 г. по гр. дело № 1389/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, освен че по реда на чл. 290 от ГПК са възприети горните принципни разрешения на обсъдените правни въпроси, също така – в съответствие с тези разрешения и съгласно чл. 52 от ЗЗД, са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на двата изведени правни въпроса, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Посоченото от ответната П. решение № 145/15.11.2010 г. по възз. гр. дело № 451/2010 г. на ВнАС, не следва да се обсъжда, тъй като страната не е представила препис от него, нито доказателства то да е влязло в сила, поради което не се установява този съдебен акт изобщо да е годен да формира противоречива практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл – също т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Във връзка с обжалваната и подлежаща на касационно обжалване (съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК) осъдителна част на въззивното решение по иска за имуществени вреди за сумата 40 689.32 лв., в изложението на ответната П. е изведен и процесуалноправният въпрос за излагането на мотиви от съда относно причинно-следствената връзка между воденото наказателно производство и претендираните имуществени вреди. Ответникът поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
Във връзка с обжалваните отхвърлителни части на въззивното решение по исковете за имуществени вреди за сумите 13 906 лв. и 8 593.01 лв., в изложението на ищеца са изведени и материалноправните въпроси относно имуществената отговорност на П. за периода на отстраняването на държавен служител от работа при незаконно повдигнато и поддържано обвинение – обхваща ли тази отговорност всички претърпени от лицето вреди, включително и пропуснатите ползи, и конкретно – представлява ли такава пропусната полза неполучаването от митнически служител на допълнително материално стимулиране (допълнително възнаграждение) по чл. 14 от ЗМ, във вр. с чл. 12 от Нар. № 1/2001 г. на МФ; както и относно дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл при прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител, който не е престирал труд през процесния период (за който се претендира такова обезщетение) поради отстраняването му от длъжност по чл. 100, ал. 2 от ЗДСл. Ищецът поддържа, че първата част от тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 708/14.01.2011 г. по гр. дело № 1389/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 72/01.04.2011 г. по гр.д. № 833/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; както и че по последния въпрос относно обезщетението по чл. 61, ал. 2 от ЗДСл липсва задължителна съдебна практика, като излага и съображения, че този въпрос е от значение за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Въззивният съд е установил по делото, че със заповед № 8503/07.10.2005 г. на директора на А. „М.”, на основание чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, ищецът е бил временно отстранен от работа, до приключване на образуваното срещу него наказателно производство по сл. дело № 415/2004 г. на БлОСлСл по повдигнатото му обвинение за престъпленията по служба по чл. 282, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 93, т. 1, б. „а” и „б” от НК.
Апелативният съд е намерил, че искът за сумата 40 689.32 лв. – обезщетението за имуществените вреди, изразяващи се в неполучената брутна заплата („брутно трудово възнаграждение”) през периода 07.10.2005 г. – 19.12.2009 г. на отстраняването от работа на ищеца, е основателен, като в тази връзка се е позовал изцяло и е цитирал, постановеното по реда на чл. 290 от ГПК между същите страни – такива и по настоящото дело, решение № 708/14.01.2011 г. по гр. дело № 1389/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: Нормата на чл. 100, ал. 4 от ЗДСл по категоричен начин установява правото на обезщетение при незаконно отстраняване от работа в хипотезата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, – при условията и по реда на ЗОДОВ. Съгласно нормата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал.1, б. ”а” от НК, органът по назначаването го отстранява временно от работа, съгласно ал. 3 на същия текст. Държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а съгласно чл. 100, ал. 4 от ЗДСл, когато държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. Или при незаконно повдигнато и поддържано обвинение, П.. носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на досъдебното производство. Този извод освен от разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, произтича и от разпоредбата на чл. 100, ал. 4 от ЗДСл, във връзка с чл. 2 от ЗОДОВ. При така възприетото разрешение относно отговорността на П. за имуществени вреди в хипотезата по чл. 100, ал. 2-4 от ЗДСл, съставът на ВКС е приел по това дело, че ищецът е претърпял (от другото – прекратеното наказателно производство срещу него) имуществени вреди от неполучена брутна заплата („брутно трудово възнаграждение”), следствие отстраняването му от работа по чл. 100, ал. 2 от ЗДСл, в размер на 5 005.31 лв. за периода 18.10.2004 г. – 31.7.2005 г., както и такива от неполучено допълнително възнаграждение за третото тримесечие на 2004 г. по чл. 14 от ЗМ, във вр. с чл. 3 и чл. 5 от Нар. № 2/2001 г. на МФ, в размер на 1 875 лв., като е осъдил ответната П. да заплати на ищеца тези суми. Съобразявайки се с тази задължителна за него съдебна практика по чл. 290 от ГПК, която настоящият съдебен състав на ВКС също изцяло споделя, въззивният съд и по настоящото дело е присъдил на ищеца сумата 40 689.32 лв. – обезщетението за имуществените вреди, изразяващи се в неполучената брутна заплата („брутно трудово възнаграждение”) през периода 07.10.2005 г. – 19.12.2009 г. на отстраняването му от работа по чл. 100, ал. 2 от ЗДСл (както и сумата 3 260.33 лв. – обезщетението за имуществените вреди, изразяващи се в неполученото допълнително възнаграждение по чл. 14 от ЗМ, във вр. с чл. 3 от Нар. № 2/2001 г. на МФ, в която част, както беше посочено въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 282, ал. 2 от ГПК).
Като се е позовал и е цитирал в мотивите към обжалваното решение, задължителното за него решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК (още повече, че в случая то е между същите страни), в което е разрешен и изяснен въпросът за наличието на причинна връзка между незаконосъобразното наказателно преследване и претърпените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в неполучаването на заплата за времето на отстраняването му от работа по чл. 100, ал. 2 от ЗДСл – като елемент от фактическия състав на отговорността на П. в тази хипотеза, въззивният съд не е разрешил изведения в изложението на ответника процесуалноправен въпрос в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка следва да се има предвид и че това тълкувателно решение е прието при действието на отменения ГПК от 1952 г., поради което в него (респ. – и в т. 19) не са съобразени разпоредбите на действащия ГПК относно въззивното и касационното обжалване. Другото сочено в тази връзка в изложението на ответната П. – решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) няма отношение към процесуалноправния въпрос за излагането на мотиви от съда относно причинно-следствената връзка между воденото наказателно производство и претендираните имуществени вреди, тъй като в него са разгледани въпроси, свързани единствено с обезщетението за неимуществени вреди.
Въззъвният съд е намерил за неоснователен и е отхвърлил иска за сумата 13 906 лв. – претендираното обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено от ищеца допълнително материално стимулиране (допълнително възнаграждение) през периода ІV-то тримесечие на 2005 г. – ІV-то тримесечие на 2009 г., като е приел, че определянето и отпускането на това допълнително материално стимулиране (ДМС) е в зависимост от оценката на изпълнение на служебните задължения на служителя за съответния месец, а в случая това обезщетение се претендира за периода от време, когато ищецът вече е бил временно отстранен от работа. С оглед това, апелативният съд е намерил, че имуществена вреда не е установена по делото, тъй като ищецът не е провел пълно доказване на сигурно или закономерно настъпване на претендираната пропусната полза, която да е пряка и непосредствена последица от повдигнатото му незаконно обвинение.
С горното въззивният съд е разрешил изведените в изложението на ищеца материалноправни въпроси относно отговорността на П. за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи и относно допълнителното материално стимулиране по чл. 14 от ЗМ, във вр. с чл. 12 от Нар. № 1/2001 г. на МФ, не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, включително – сочената такава от страна на ищеца. В т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетението за имуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В т. 5 от ППВС № 4/23.12.1968 г. е разяснено, че в размера на трудовото възнаграждение, което се взема за база при определяне размера на имуществените вреди при непозволено увреждане, се включват всички добавки които имат постоянен характер. Допълнителното материално стимулиране (ДМС), което се определя по размер и се отпуска (дължи се) в зависимост от оценката на изпълнение на служебните задължения на служителя за съответния период от време, очевидно няма такъв постоянен характер. В соченото от ищеца решение № 72/01.04.2011 г. по гр.д. № 833/2010 г. на ІІІ-то гр.