4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 548
Гр.София, 24.06.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Вероника Николова
при секретаря…………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3804 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. С. и Е. А. С., [населено място] срещу решение № 15/27.02.13г., постановено по т.д.№ 7/13г. от Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 233/10.09.12г. по т.д.№ 430/11г. на Бургаския окръжен съд за приемане за установено по отношение на касаторите, че същите дължат на [фирма], [населено място] сумата от 228064.29 лв., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 2975/11г. от Бургаския районен съд, и е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата от 29250 лв.
Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за банков кредит на 04.09.08г. с кредитополучател Е. С. и солидарен длъжник С. С. с цел покупка на недвижим имот. На същата дата кредитополучателите са подписали договор за продажба, с който са придобили два апартамента в [населено място] и са учредили в полза на банката ипотека върху тези имоти за обезпечаване на изпълнението на задълженията си по договора за кредит. Възраженията на длъжниците – настоящи касатори за унищожаемост на договора за кредит съгласно чл.27 вр. чл.29, ал.2 ЗЗД са счетени за неоснователни. Позоваването на унищожаемостта на договора е с твърдения, че при отпускане на кредита са използвани „подправени и неистински” документи; че длъжниците са били въведени в заблуждение от трето лице – М. Н. /продавач на недвижимите имоти и приятел на дъщеря им/ и от кредитния инспектор на банката – Х. Л.; че те не са знаели за съществуващата върху имотите първа ипотека / в полза на Банка Д./ или че са считали, че тя ще бъде заличена с парите от кредита и единствена ще остане вписаната от тях ипотека; банката не е изпълнила задължението си да провери заличаването на ипотеката, превела е парите изцяло на лицето М. Н. и не е изпълнила задължението си да провери действителността на документите, както и кредитополучателите не били уведомени за незаличената ипотека.
Решаващият състав е изложил съображения, че банката не е поела договорно задължение да осигури превода на сумата по кредита за заличаване на ипотеката в полза на Д., а осигуряването на сумата е следвало да стане по разплащателната сметка на кредитополучателите. Платежните нареждания за преводите са подписани от Е. С. и попълнени от служител на банката, като със същите е наредено преводът да се извърши в полза на М. Н.. Изрично е посочено, че кредитополучателите са знаели за учредената първа ипотека в полза на Банка Д., което обстоятелство е удостоверено в нотариалния акт, както и не били събрани доказателства служители на банката да са наясно с отношенията между кредитополучателите и третото лице Н.. По същите съображения е отхвърлен и насрещният иск за връщане на дадено без основание – на платените задължения по договора за кредит.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касаторите поставят шест въпроса по реда на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът „Представлява ли усвояването на кредита част от договора за кредит?” не е от значение за спора, тъй като не се спори, че кредитът е отпуснат на кредитополучателите. Въпросът е поставен теоретично и не изисква тълкуване на конкретна правна норма, както и свързването й със сключения договор между страните и разрешението на въззивния съд относно съществуването на вземането по кредита, съответно неоснователност на възражението за унищожаемост на договора.
Отговорът на въпроса „Въвеждането в заблуждение относно правните последици на договор представлява ли основание за унищожаване на договор?” не е даден в обжалваното решение в противоречие с цитираната от касаторите практика на ВКС. Под последиците от договора и въвеждането им в заблуждение касаторите изразяват разбирането си, че кредитът ще бъде обезпечен с първа по ред ипотека и дори лицето Н. да спре да обслужва кредита ще се стигне до публична продан на така придобитите имоти, а не до насочване на изпълнението върху друго имущество. Въззивният съд изрично е посочил, че знанието на купувачите – кредитополучатели за съществуването на първа ипотека е отразено в нотариалния акт, поради което принципно поставеният правен въпрос е без значение за спора.
Третият въпрос е изцяло теоретичен и също е относим към приетите за установени факти по спора за знание за съществуването на незаличена ипотека върху имота. По този въпрос: „Дали за унищожаването на договора е необходимо въведеният в заблуждение да не е имал възможност да разкрие измамата или е достатъчно да докаже, че е бил подведен и че е логично за човек със среден интелект, имайки предвид , че договаря с една реномирана банка да се поддаде на заблуждението, в което е въведен?”, от една страна съществуват доктринерни разработки, от друга – съдебна практика – част от която е посочена от касатора, а от трета – е извън контекста на отношенията между страните.
Въпросът за спиране на производство по делото на основание чл.229, ал.1, т.5 ГПК няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като наличието или липсата на основания за спиране се преценяват във всеки конкретен случай и само по себе си съществуването на такова основание би обусловило евентуална неправилност на решението, но и приложното поле на касационното обжалване.
Въпросът за отвода на съдия от състава на съда е поставен по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но изцяло с оглед на необявяване на обстоятелствата, поради които отводът не се приема. Тези твърдения не са в съответствие с данните по делото, тъй като обстоятелствата, по-точното липсата на основания за отвод, с обявени от съдебния състав в определението от 28.01.13г.
Позоваването на допуснато нарушение на процесуалните правила и формулираният въпрос за допустимостта да се поставят предварително въпроси към свидетелите, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Процесуалното нарушение би представлявано основание за отмяна на решението съгласно чл.281, т.3 ГПК, но в конкретния случай същото е разгледано от въззивния съд и е даден отговор съобразно с данните по делото. От друга страна, нарушението следва да е съществено по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, а за да се подведе като основание за допускане на касационното обжалване, то следва да е обвързано с тълкуване на конкретна процесуална норма и да е от значение едновременно за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. нормата да е неясна или непълна.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 15/27.02.13г., постановено по т.д.№ 7/13г. от Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.