4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№549
София, 10.11.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4263 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд, постановено на 03.04.2015г. по в.гр.д.№117/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] /в несъстоятелност/ иск за предаване на основание чл.75 ЗС на владението върху част от недвижим имот в [населено място] с площ 920кв.м. по [улица], УПИ I -38 по плана на селото, а именно върху жилищна сграда с площ 79.66кв.м., пристройка А-245.43кв.м. /без санитарен възел/ и пристройка Б-141.08кв.м.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:
1. Основание ли е да се приеме, че след като за част от даден обект е сключен договор за наем, със същия е предадено владението на целия обект, дори и на не наетата част. Приема ли се, че въпросната ненаета част се държи по силата на договор за наем без значение, че още в самото начало наемателят свои и упражнява фактическата власт върху нея ;
2. Фактът, че за определена част от имота е налице облигационно правоотношение-договор за наем, предпоставя ли възможността то да бъде разпростряно и върху част от имота, за която не е налице такова, само на основата на това, че в приемо-предавателния протокол е описано, че се предава целият имот, след като в договора за наем изрично страните са се споразумели, че се наема само част от него;
3. Може ли да се приеме, че владението върху процесната част от недвижим имот се предава на същата дата и именно в изпълнение на договора за наем, след като тази част е извън обхвата на договора.
Ответникът по касационна жалба не изразява становище досежно наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за предаване владението върху жилищна сграда със застроена площ от 79.66кв.м., пристройка А с площ 245.43кв.м. /без санитарния възел/ и пристройка Б с площ от 141.08кв.м. по реда на чл.75 ЗС с твърдението, че с влязло в сила решение №464 от 13.03.2013г. на Русенския районен съд по гр.д.№9723/2012г. в полза на [фирма] е постановено опразване само на наетата по договор за наем от 01.04.2011г. част от имот, находящ се в [населено място] и в тази част е извършен въвод във владение по изп.д.№20134520416157 на 28.01.2014г., като ответникът самоволно е установил владение и върху процесната част, сменяйки ключовете на двете врати, с което нарушава установеното от дружеството-ищец на 01.04.2011г. владение.
С обжалваното решение е прието, че предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че събраните по делото писмени доказателства установяват, че след 01.07.2010г. между страните са възникнали правоотношения както за предадената при въвода част, така и по отношение на процесната част от имота, като предвид предпоставките по чл.75, ал.1 ЗС релевантни за спора се явяват съществувалите между страните правоотношения по повод процесните сграда и пристройка през изискуемия според първата предпоставка период преди извършения на 28.01.2014г. въвод. Прието е, че според сключения на 24.02.2012г. между страните договор процесните сграда и пристройки са отдадени под наем на дружеството-ищец и са му предадени с приемо-предавателен протокол от същата дата, двустранно подписан, като договорът е сключен за срок от 12 месеца, считано от 01.01.2012г. до 31.12.2012г. и съгласно чл.11, ал.2 от същия след изтичането на срока използването на имота може да продължи след подписването на нов договор за наем или анекс към него. Прието е, че ищецът е продължил да използва процесните сгради, което според въззивния съд налага извода, че по силата на чл.236, ал.1 ЗЗД наемният договор се е трансформирал в такъв за неопределен срок, а оттам, че през периода след 31.12.2012г. до датата на твърдяното нарушение /28.01.2014г./ ищецът е упражнявал фактическата власт върху процесните сгради като държател, т.е. не е установено да е упражнявал фактическа власт по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. С оглед на това е прието, че няма основание да се приеме, че е налице изискуемото от чл.75 ЗС фактическо владение, което да може да се ползва от предоставената с нормата защита.
В решението на първоинстанционния съд е прието, че в представения по делото договор за наем от 24.02.2012г. е посочена и претендираната жилищна сграда със застроена площ 79.66кв.м., пристройка А с площ 245.43кв.м., пристройка Б с площ от 141.08кв.м. и навес от 102.80кв.м., въз основа на което е прието, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за наем с предмет целия имот, описан в договора и включващ и частта, която е предмет на настоящето дело. С оглед на това е прието, че дружеството-ищец е упражнявало фактическата власт като държател, а не като владелец. Тези констатации и изводи са възприети от въззивния съд и към тях е извършено препращане по реда на чл.272 ГПК.
Този извод на съда, основан на представен по делото договор, съответства на практиката на ВКС досежно качеството на упражняващото фактическата власт лице – след като между страните е сключен договор за наем, включително и за процесната част от имота, упражняващото фактическата власт лице има качеството „държател“ и поради тази причина не се ползва със защитата по чл.75 ЗС /в случая въззивният съд е приел, че в сключения между страните договор за наем от 24.02.2012г. е посочена и процесната част от имота, т.е. че и за тази част е съществувало наемно правоотношение, като не е била споделена поддържаната от касатора теза, че преценката за естеството на фактическата власт следва да се извърши въз основа на предходните договори, които страните са сключвали помежду си/. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението към касационната жалба въпроси, поставени с оглед поддържаната от касатора теза, която обаче, както вече беше отбелязано, не е възприета от въззивния съд /който поради тази причина не е и обсъждал въпроса за възможността процесните постройки да са ползвани от предявилото иска дружество на основание, различно от сключения между страните на 24.02.2012г. договор за наем/ и то въз основа на факти, установени от представени по делото и неоспорени писмени доказателства, като въпрос, свързан с извършената от въззивния съд преценка на доказателствата не е поставен.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Русенския окръжен съд, постановено на 03.04.2015г. по в.гр.д.№117/2015г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: