О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 55
София, 22.01.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети януари……………………………
две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при секретаря………………………………..….…………………………………………………….в присъствието на прокурора ………….……………………………………………..изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА…………………………..
гр.дело N 662/2012 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
С. Й. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. М. от АК-В., е подал касационна жалба срещу решение № 35 от 07.03.2012 г. по гр.д. № 10/2012 г. на Видинския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 510 от 28.11.2011 г. по гр.д. № 554/2011 г. на Видинския районен съд. С него е отхвърлен иск на касатора срещу [фирма], [населено място], за сумата 13271 лева, ведно със законната и мораторна лихва, която сума съставлява обезщетение за това, че заради професионалното си заболяване и неговите усложнения ищецът не е могъл да полага труд и да получава доходи от трудово възнаграждение – иск с правно основание чл.200, ал.1 във вр. с чл.200, ал.3 КТ. Касаторът развива доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място], не е заявил становище.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК. Тя е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с цена на иска над 5000 лева.
Изложението за допускане на касационно обжалване се поддържа на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК. В него се съдържа твърдение за постановяване на решението в противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд, както и поради наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.200, ал.3 и чл.212 КТ. Поддържа се също така, че съдебната практика трябва да се доразвие в посока директното прилагане на Конституцията на РБ и международни правни актове, приети от България, които защитават правата на инвалидите. В този контекст се поставя материалноправният въпрос „прилага ли се нормата на чл.200, ал.3 КТ в случаите, когато се претендира обезщетение за вреди, изразяващи се в невъзможност за един професионално заболял работник да бъде предсрочно пенсиониран при по-висока категория труд и да получава нормалната си пенсия за осигурителен стаж и възраст и доходи от трудово правоотношение до навършване на 63 годишната си възраст”, или казано по друг начин подлежи ли на обезщетяване работник или служител с професионално заболяване, който се е пенсионирал на общо основание при по-висока категория труд, заради това, че до навършване на 63 годишна възраст не е могъл да реализира допълнителен доход от трудова дейност.
Така поставения въпрос няма връзка със съществените мотиви на въззивния съд и не е формирал решаващата му воля – изискване по т.1 от ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. ОСГКТК. В тях е прието, че през исковия период жалбоподателят е получавал пенсия за осигурителен стаж и възраст при по-висока категория труд, а не пенсия за инвалидност. От заключението на вещото лице се е установило, че за същия период получената от жалбоподателя пенсия е по-висока от трудовото възнаграждение, което щеше да получи ако беше здрав и беше продължил да работи по трудово правоотношение на длъжност, близка до изпълняваната от него в предприятието, до навършване на 63 годишна възраст. Поради това не са налице предпоставките на чл.200, ал.3 КТ за ангажиране на отговорността на работодателя. Този извод не се оспорва и от касатора, който заявява в изложението си, че действително чл.200, ал.3 КТ не описва такива вреди, но настоява те да се присъдят на друго основание – чл. 51, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.212 КТ. По приложението на тези текстове от закона въззивният съд не е взел отношение. Касаторът не е представил и задължтелна практика на ВС и ВКС и/или противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.200, ал.3 КТ и чл.212 във вр. с чл.51, ал.2 ЗЗД КТ, която да може да се съобрази и да послужи за допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК.
С допълнителна молба вх. № 11670 от 04.12.2012 г. касаторът е поискал да се постанови тълкувателно решение по поставения въпрос, който според него е значим, а по приложението му липсва съдебна практика. Молбата, заедно с приложенията към нея, бе препратена по компетентност на адресата – Председателят на ВКС във връзка с правомощията му по чл.125 ЗСВл.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 35 от 07.03.2012 г. по гр.д. № 10/2012 г. на Видинския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.