О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
гр. София 18.05.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
т.дело № 60416/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. Д. С., против решение 1735/11.08.2016 г. по в.гр.д. № 1344/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 870/27.01.2016 г.по гр.д.№ 4612/2014 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която исковата претенция по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, предявена от Ш. М. М. против застрахователното дружество е отхвърлена за сумата от 300 000 лв., представляваща разликата над 80 000 лв. до 380 000 лв., като вместо него [фирма] е осъдено да заплати на Ш. М. М. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от още 300 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на настъпило на 12.01.2013 г. застрахователно събитие /ПТП/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.01.2013 г. до окончателното й изплащане и са присъдени направените по делото разноски.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на обжалваното решение. Оспорва се размерът на присъденото обезщетение, като се твърди, че съдът не е приложил правилно критерият „справедливост“, въведен в чл. 52 ЗЗД, а събраните доказателства са тълкувани превратно. Касаторът се противопоставя и на решаващите изводи на съда за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въпросът относно приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е разрешен в противоречие с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – Ш. М. М., подаден чрез процесуалния й представител адв. В. Н.. Изложени са съображения , че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Софийски апелативен съд е сезиран с въззивни жалби и на двете страни по спора за присъждане на обезщетение за претърпените от Ш. М. М. вреди ,вследствие настъпилото ПТП на 12.01.2013 г. Посочил е, че не се спори относно наличието на застрахователно правоотношение между ответника – застраховател и прекия причинител на уврежданията – застраховано лице, както и относно кумулативното наличие на всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното увреждане. Посочил е, че спорът пред въззивната инстанция е относно размера на присъденото обезщетение за претърпените вреди във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увредената – чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, отнесени към твърденията на страните и е приел, че критерият за справедливост не е приложен правилно съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г. Приел е, че размерът на обезщетението е занижен, тъй като първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен характера, тежестта и последиците от получените от ищцата три групи травматични увреждания от процесното ПТП – черепно-мозъчни, гръдно-коремни и на опорно-двигателния апарат травми,подробно описани и изяснени в приетата по делото СМЕ; не били отчетени обстоятелствата относно престоя на пострадалата в болнични заведения, извършените й медицински манипулации и продължителното лечение, както и , че към момента на изготвяне на експертизата,макар и от инцидента да са изминали повече от две години, състоянието й не е стабилизирано, напротив пострадалата е в сериозно общо увредено състояние,не работи и получава инвалидна пенсия. Отчитайки в съвкупност изброените обстоятелства,както и че към момента на настъпване на произшествието пострадалата е била на 33 години,сериозните последици от уврежданията за психическото и физическото й здраве,настъпилите изменения в мисловните и поведенчески процеси, както и неблагоприятната прогноза за възстановяването й, включително и възможните усложнения,съдът е приел, че справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди следва да се увеличи с още 300 000 лв.
По направеното възражение за съпричиняване, въззивният съд е приел за неправилен извода на първата инстанция за принос от страна на пострадалата. Посочил е, че застрахователят не е доказал при условията на пълно и главно доказване липса на предпазен колан, а от друга страна е кредитирал с доверие заключението на експерта, че обезопасителният колан не би ограничил инерционното движение на тялото, което се е получило при удара.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и за който е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК. Поставеният въпрос относно размера на справедливото обезщетение е зададен общо и абстрактно от касатора и не може да послужи като общо основание за допускане на касационна проверка. Не е визирано конкретно разрешение на въззивния съд, обусловило решаващата му воля, а питането е общотеоритично за приложението на критерия „справедливост“. Жалбоподателят не е изложил конкретни съображения в кои свои изводи решаващият съд се е отклонил от задължителната практика – ППВС, а единствено бланкетно е препратил към него, цитирайки задължителните постановки. За пълнота на изложението следва да се посочи,че поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС,възприета в ППВС № 4/1968 год.,съгласно която, при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лице в резултат на причинени му от деликт телесни увреждания, следва да се вземат предвид, както характерът и тежестта на увреждането, интензитетът и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, и прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.Освен това въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил, че при присъждане на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд не е съобразил доброволно изплатената от застрахователното дружество сума,без да формулира въпрос. Липсата на поставен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. При изпълнение на своите правомощия по селекция на касационните жалби, ВКС може единствено да уточни поставения въпрос, но не и да извлича такъв от изложеното от касатора, тъй като по този начин би бил нарушен принципа на състезателното начало, а и волята на жалбоподателя относно съдържанието на въпроса може да е друга.
При този изход на спора и на основание чл. 38, ал.1,т. 2 ЗАдв.вр.чл.9,ал.3 Наредба №1/9.07.2004 год.за минималните размери на адв.възнаграждения касаторът следва да заплати на процесуалния представител на ответника по касация – адв.В.Н. адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 6 848 /шест хиляди осемстотин и четиридесет и осем /лв.за оказаната безплатна помощ .
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1735/11.08.2016 г., постановено по гр. д. № 1344/2016 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв.вр.чл.9,ал.3 Наредба №1/9.07.2004 год.за минималните размери на адв.възнаграждения на адв.В. Н. сумата от 6848 лв. /шест хиляди осемстотин и четиридесет и осем /лв.- адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: