2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
гр. София, 18.07. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 462 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. Н. Л. срещу определение № 7825/08.05.2012 г., постановено по частно гр. дело № 5940/2012 г. на Софийския градски съд. С него е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателката срещу разпореждане № 20/02.04.2012 г. по гр. дело № 10210/2012 г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба на жалбоподателката срещу Столична община и е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В представеното от страна на жалбоподателката писмено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните три процесуалноправни въпроса: 1) допустим ли е установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за съществуването на едно правоотношение между страните, което би породило права, противопоставими на трето за процеса лице; 2) при положение, че е налице влязло в сила решение по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, кои са способите за защита, освен установителния иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК; и 3) какви са приликите и разликите между предпоставките на установителните искове в две от хипотезите на чл. 124, ал. 1 от ГПК – за съществуването на едно право и за съществуването на едно правоотношение. По отношение и на трите правни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а допълнително по отношение на третия въпрос твърди и той да не е разрешен от съдебната практика, като в тази връзка сочи и представя (в преписи) определение № 40/14.01.2011 г. и решение № 99/20.07.2011 г., постановени по гр. дело № 827/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че и трите посочени от страна на жалбоподателката процесуалноправни въпроса, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение и не са от значение за изхода на спора по частното въззивно производство, поради което тези три правни въпроса не представляват общи основания за допускане на касационното обжалване на възивното определение, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Съображенията за това са следните:
Жалбоподателката е предявила срещу Столична община (видно от исковата молба и молба-уточнение от 28.03.2012 г.) установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. последно от ГПК за признаване за установено по отношение на ответната община правото на собственост на жалбоподателката-ищца върху процесното мазе, като принадлежащо към собствения й апартамент, въз основа на сключен между тях договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 08.04.1981 г. Жалбоподателката счита, че за нея е налице правен интерес от така предявения установителен иск, тъй като с последващ договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 04.03.1986 г. ответната община отново продала процесното мазе на Е. Д., който от своя страна го дарил на Р. Д., като предявеният срещу последната от жалбоподателката-ищца иск с правно основание чл. 108 от ЗС за реивандикирането на процесното мазе е бил отхвърлен с влязло в сила решение. Също във връзка с обосноваването на правен интерес за нея, жалбоподателката е изложила в молбата-уточнение от 28.03.2012 г. пред първоинстанционния съд и съображения, че след като по настоящото дело бъде установено, че тя е придобила правото на собственост върху процесното мазе по силата и към датата на договора за продажба от 08.04.1981 г., то тя би могла да атакува по реда на отмяната влязлото в сила решение по спора с Р. Д., както и да предяви иск за недействителност на втория договор за продажба на процесното мазе от 04.03.1986 г., поради невъзможен предмет на същия.
При тези данни по делото, за да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в исковата молба и в молбата-уточнение жалбоподателката-ищца не е изложила обстоятелства, свързани с оспорване правото й на собственост върху процесното мазе от страна на ответната община, от които обстоятелства да произтича процесуалната легитимация на общината по делото и съответно правният интерес на жалбоподателката-ищца от предявяването на установителния иск за собственост пред районния съд. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че страните по делото следва да са страни и по материалноправния спор по него, а съгласно твърденията на жалбоподателката-ищца, правото й на собственост върху процесното мазе не е оспорено от ответната община, която й го е продала, а е било оспорено от третото за настоящия процес лице Р. Д.. Въззивният съд е приел, че за жалбоподателката-ищца не е налице интерес от търсената защита по делото, и тъй като при евентуално постановяване на решение по предявения иск, за нея не биха възникнали права, които да са противопоставими на третото за процеса лице Р. Д., която е оспорила правото на собственост на ищцата върху процесното мазе.
Видно от горното, въззивният съд не е приемал и не е обсъждал в мотивите си, предявеният по делото от жалбоподателката установителен иск да е с предмет съществуването на облигационното (договорното) продажбено правоотношение между нея и ответната община, както се поддържа в изложението към частната касационна жалба, и каквато е постановката на формулираните в него първи и трети процесуалноправни въпрос. Напротив – в рамките на процесуалните си правомощия въззивният съд е дал правна квалификация на предявения иск и е приел, че негов предмет е установяване в отношенията между страните по делото вещното право на собственост на жалбоподателката – предвид изложеното в исковата й молба и най-вече – в молбата-уточнение на същата, където това ясно се сочи, като твърдяният вещно-прехвърлителен договор за продажба се сочи като придобивно основание за жалбоподателката-ищца, т.е. като основание на предявения иск за собственост (чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК), без възникналото от този договор продажбено правоотношение между страните да се явява предмет на иска, въпреки непрецизно формулирания петитум на исковата молба. И в двата случая обаче – независимо дали предявеният от жалбоподателката срещу ответната община положителен установителен иск е с предмет установяване правото на собственост на първата или би бил такъв за съществуването на продажбеното правоотношение между тях, то съдебното решение, което евентуално би било постановено по него, по никакъв начин не би могло да бъде противопоставено на третото за процеса лице Р. Д., спорът по чл. 108 от ЗС между която и жалбоподателката е бил разрешен с влязло в сила решение. Именно това е приел и въззивният съд в обжалваното определение, за да отрече наличието на правен интерес за жалбоподателката от воденето на предявения положителен установителен иск за собственост – обратно на постановката на първия изведен от жалбоподателката процесуалноправен въпрос, в края на който се предпоставя такава противопоставимост на третото за делото лице, каквато въззивният съд изрично също е отрекъл в мотивите си. Този първи процесуалноправен въпрос би представлявал общо основание за допускане на касационното обжалване в случай, че предявеният иск беше такъв за установяване съществуването на продажбеното правоотношение между страните и ако въззивният съд бе приел, че евентуалното решение по него би било противопоставимо на третото за делото лице, но въпреки това бе счел иска за недопустим.
Вторият и третият процесуалноправни въпроси, изведени в изложението на жалбоподателката, имат изцяло теоретичен характер и също по никакъв начин не са обсъждани и разрешавани с обжалваното въззивно определение, респ. те също не са обуславящи правните изводи в него. По повод тези два правни въпроса следва да се отбележи и че съдът не разполага с процесуални правомощия да оказва правна помощ на страните по делата и да дава в тази връзка теоретични разяснения относно способите за съдебна защита, които те биха могли да използват чрез предявяването на един или друг иск.
С оглед гореизложеното – след като в случая не са налице сочените от жалбоподателката общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, същото не следва да се допуска, без да е необходимо да се изследва наличието на наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 7825/08.05.2012 г., постановено по частно гр. дело № 5940/2012 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.