4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
гр. София, 02.07.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1114/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийска градска прокуратура срещу решение № 8093/21.12.2018 г. по гр. д. № 3247/2018 г. на Софийски градски съд (СГС) , ГО, ІV-Б въззивен състав.
Ответникът Н. В. В. не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. От същата, чрез адв. Н., е постъпила молба, вх. № 4351/15.05.2019 г. по описа на ВКС, с която изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба, като претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което СГС е потвърдил решение № 74600/27.03.2017 г. по гр. д. № 5521/2016 г. на Софийски районен съд (СРС), І ГО, 124 състав в частта, с която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, на ищцата Н. В. В. сумата от 7 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение за престъпление по чл. 201, ал. 1, предл. 1, алт. 2 НК, по което е призната за невиновна и оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху сумата от 30.11.2015 г. до окончателното й изплащане.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел наличието на елементите от фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират. Те се изразяват в повдигнато спрямо ищцата незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 201, ал. 1, предл. 1, алт. 2 НК, за което е постановена влязла в сила оправдателна присъда и претърпени неимуществени вреди. Изложени са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за тези неимуществени вреди. В тази връзка е отчетен характерът на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление, продължителността на воденото срещу ищцата наказателно производство (с изключение на периода на неявяването й от около 1 година) за времето от 20.05.2009 г. (когато е привлечена като обвиняема) до 21.05.2015 г. (когато е влязла в сила оправдателната присъда), социално-икономическите условия в периода на наказателното производство, интензитета на проведените 6 съдебни заседания с участието на ищцата, както и фактът, че последната е била обект на процесуална принуда в качеството й на подсъдима по време, през което е била бременна – т.е. намирала се е в едно особено състояние, което допълнително е засилило нейните страдания. Въззивната инстанция е съобразила чистото съдебно минало на ищцата, както и обстоятелството, че задържането й под стража се дължи изцяло на нейното поведение и не следва да се отчита при преценка за размера на обезщетението за неимуществени вреди. При анализ на горните, установени в хода на съдебното дирене по делото факти съдът е определил справедливия паричен еквивалент на търпените неимуществените вреди на 7 000 лв. Тази сума е приета да съставлява подходящо, необходимо и достатъчно обезщетение за тях.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като повдига два правни въпроса:
1. „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ и
2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“
Твърди се, че произнасянето от въззивния съд по първия въпрос е в отклонение от задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., І г.о. и Решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г., ІV г.о.
Вторият въпрос се поддържа да е разрешен в противоречие (отново) със задължителната практика на ВС, а именно цитираното по-горе ППВС и с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., ІV г.о. и Решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., ІV г.о.
И по двата поставени въпроса не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните.
Макар първият въпрос да е релевантен и да обуславя процесуалната дейност на въззивният съд по мотивиране на фактическите и правни изводи за дължимостта на обезщетението за неимуществени вреди и неговия размер, т. е. да е налице общо основание за селекция на касационната жалба, по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се открива поддържаното допълнително такова. Въззивната инстанция е съобразила трайната съдебна практика и е изложила мотиви за всички релевантни обстоятелства, които са установени с ангажираните по делото доказателства, вкл. е отчела интензитетът на неблагоприятното засягане от незаконното обвинение (предвид тежестта на престъплението, за което е водено наказателното производство) и неговата продължителност върху личността на ищцата, съобразила е, че тя е била обект на приложена мярка за процесуална принуда, докато се е намирала в едно особено състояние – била е бременна, което допълнително е засилило степента на понесените страдания от факта на упражнената наказателна репресия. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, като изложи съображения какво приема за установено и въз основа на кои доказателства, да извърши преценка на установените релевантни обстоятелства и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. В случая обжалваното въззивно решение е в съответствие с горните изисквания на процесуалния закон, като при постановяването му съдът е достигнал до собствени фактически и правни изводи по заявената претенция за обезвреда с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Вторият поставен въпрос касаещ приложението на обществения критерий за справедливост, дори да бъде преценен като релевантен – т.е. да осъществява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не осъществява допълнителното такова, тъй като не е налице отклонение при разрешението му от въззивния съд със създадената задължителна съдебна практика, на която самият касатор се позовава и прилага. Приложението на критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обусловено от фактологията на конкретния спор, която е различна за всеки отделен случай. Въззивният съд е извършил решаваща преценка на установените по делото факти от значение за определяне размера на дължимото обезщетение, с което е съобразил и спазил правилото за съизмерване на неимуществените вреди с тях, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер на обезщетението за неимуществените вреди не е основание за допускане на касационно обжалване – т.е. за селектиране на касационната жалба, а касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
С оглед изхода на делото ответникът по касация има право на разноските. Това право обаче той не е упражнил своевременно, като поиска присъждането им в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Срокът е преклузивен и непредставянето на такъв отговор лишава страната от възможността в последствие да изрази валидно становище по основанията за касационното обжалване, респ. основателността на касационната жалба, вкл. и да претендира разноски, и представя доказателства за тях. Ето защо, подадената от ответницата по касационна жалба, чрез адв. Н. едва на 15.05.2019 г. – ден преди насроченото закрито заседание по чл. 288 ГПК, молба с приложения, вкл. за заплатен адвокатски хонорар за касационното производство, е без правно значение, като подадена извън срока за отговор. Направените в нея искания, вкл. и за присъждане на разноски за касационното производство са преклудирани. Противното означава да се обезсмисли характерът на срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и да се нарушат основни принципи на гражданското съдопроизводство, каквито са състезателност и равенство на страните в процеса, и ответникът по касационна жалба да се постави в по-благоприятно положение от касатора, предвид решителния срок по чл. 283 ГПК. Затова исканите разноски не следва да бъдат присъждани.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8093/21.12.2018 г. по гр. д. № 3247/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.