О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 550
София, 23.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдия ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.д.№ 520/2015 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от М. на о. – С., против въззивно решение № 16802/16.09.2013 г. по гр.д.№ 10599/2013 г. по описа на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение № ІІ-67-240/18.03.2013 г. по гр.д.№ 2420/2012 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав, с което М. на о. – С., е осъдено да заплати на И. А. И. от [населено място], на основание чл.232 ЗОВСРБ/отм./ и чл.219 от ЗОВСРБ/ в сила от 12.05.2009 г./, сумата 10 969,07 евро, представляващи неизплатена част от дължими командировъчни дневни пари, за периода от 15.03.2009 г. до 14.03.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 18.01.2012 г. до погасяването и на основание чл.86 ЗЗД сумата в размер на 3350,44 лева, представляваща лихва за забава на дължимите командировъчни дневни пари, за периода от 16.07.2010 г. до 18.01.2012 г., като отхвърля иска по чл.86 ЗЗД до пълния предявен размер от 5652,19 лева и за периода от 15.03.2009 г. до 15.07.2010 г.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, алтернативно за неправилност и незаконосъобразност на решението – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като се иска отмяната му.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1,т.3 ГПК по следните въпроси: Първият въпрос е извода на съда, че Министерството на отбраната е надлежния ответник по иск, предявен за присъждане на суми, които се дължат за сметка на бюджета на ЕС, чийто размер и условия за изплащане се определят в актове от първичното и вторичното право на ЕС и изплащането, на които е от правомощията на длъжностните лица от ЕС. Вторият въпрос е свързан с правната характеристика на Указанията на Съвета на Европейския съюз за командировъчните дневни пари на командирования персонал, участващ в граждански мисии на ЕС по управление на кризи. Счита, че по този въпрос е налице соченото основание,тъй като задължителната практика на ВКС, І т.о. – решение № 152/28.12.2012 г. по т.д.№ 970/2011 г.съдържа неправилна препратка и визира актове,които не би следвало да сочи. Третият въпрос е относно правното действие на т.2, б.”б” от Решение на МС № 613/25.09.2008 г. Четвъртият въпрос е относно извода на съда, че искът с правно основание чл.86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата е основателен и доказан, въпреки липсата на покана до министъра на отбраната. По този въпрос се сочи като основание за допустимост на касационно обжалване чл.280,ал.1,т.1 ГПК,като се позовава на решение № 48/30.04.2009 г. по т.д.№ 677/2008 г. на ВКС, І т.о.
Ответната страна – И. А. И. , чрез пълномощника си адв.М.В. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приел,че със заповед № 633/19.09.2008 г. на министъра на отбраната на РБ ищецът е бил назначен в състава на Мисията на Европейския съюз в Г., поради което в периода 19.09.2008 г. – 14.03.2010 г. е бил командирован в посочената държава за упражняване на длъжността си „офицер” на кадрова военна служба. Изпращането на военнослужещи от Въоръжените сили на РБ е било разрешено от Министерски съвет на основание чл. 11, т. 1 от Закона за изпращане и използване на български въоръжени сили извън територията на РБългария (ЗИИБВСИТРБ – отм.) с Решение № 613/25.09.2008 г., като наблюдателите са били командировани в изпълнение на разпоредбата на чл. 17 от посочения закон,поради което е прието за неоснователно възражението на касатора -жалбоподател, че командироването не било извършено при условията на ЗОВСРБ, а съобразно разпоредбите на първичното и вторично право на ЕС. Мисията на ЕС в Г. е създадена със Съвместно действие 2008/736/ОВППС на Съвета на ЕС от 15.09.2008 г. като част от компетентността на Европейския съюз в областта на общата външна политика и политика за сигурност. Разпоредбата на чл. 24 от Договора за ЕС предвижда, че приемането на законодателни актове в тази област е изключено. Решението на Съвета на ЕС, обективирано в посоченото Съвместно действие, е част от вторичното право на общността като легален инструмент, с който държавите-членки са определили мерките, които С. следва да предприеме във връзка с конкретния проблем – изпращане на гражданска мисия за наблюдение в Г., нейните задачи, структура и мандат. С. не е приел особени правила, по които да се организира изпращането на военнослужещите в мисията, като командироването им се извършва съобразно разпоредбите на националното законодателство на всяка държава-членка от съответния компетентен орган – в България от министъра на отбраната, с който военнослужещите са сключили договор за кадрова военна служба.Съобразно изложеното е приел,че разпоредбите на чл.232 ЗОВСРБ/отм./ и чл.219 ЗОВСРБ/ в сила от 12.05.2009 г./, намират приложение и на ищеца се дължат командировъчни пари за времето, през което е изпълнявал службата си , извън територията на страната, като същите се изплащат при условия и по ред, определени в акт на Министерския съвет, какъвто е приетото в настоящия случай решение от 25.09.2008 г. Ищецът е адресат на това решение, доколкото заповедта на министъра на отбраната, с която лицето е включено в състава на мисията, препраща към него и следователно то създава в негова полза предвидените в акта права. Прието е също така, че и впоследствие предвиденият в бюджета на мисията размер на командировъчните дневни пари за командирования персонал да е бил намален, разпоредбата на националния акт за процесния период не е била изменена. Съдът е стигнал до извод, че тази разпоредба не се намира в колизия с общностното право, тъй като предвижда допълнителни права, а не ограничения за адресатите, поради което не е налице пречка националното законодателство да предвиди по-висок размер на дневните пари, получавани от командированите служители от тази държава-членка, като разликата следва да бъде покрита от националния бюджет. В подкрепа на този извод въззивният съд се е позовал на цитираните указания , които посочват, че дневните пари се поемат доколкото е възможно от бюджета на общата външна политика и политика на сигурност, т.е. не е изключено финансирането да е съвместно между общността и държавите – членки.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.Въззивното решение не е недопустимо,тъй като по силата на договора за кадрова военна служба страните са в договорни отношения,а заплатата, допълнителните възнаграждения и обезщетения,свързани с изпълнението на службата се дължат от поделението,разпоредител с бюджетни кредити,в което е назначен,т.е. министерство на отбраната е надлежна страна.С оглед гореизложеното доводът за недопустимост на въззивното решение е необоснован,поради което не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице,защото касаторът не е обосновал самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Във въззивното решение е даден отговор по първия от поставените въпроси с оглед правоотношението между ищеца и ответника, като законът е приложен точно и е прието, че въпросът за средствата за командировъчни дневни пари на наблюдателите в мисията са за сметка на Съюза, но това задължение стои в преките отношения между него и неговите държави – членки. Вторият въпрос от една страна е зададен бланкетно, а цитираното,като противоречива практика решение на ВКС,ТК е относимо към въпроса за допускане изпълнението на съдебно решение или друг акт, постановен в друга държава-членка на Европейския съюз. По третия въпрос въззивното решение също не следва да бъде допуснато, тъй като изводът на съда е, че размерът на командировъчните дневни пари е в определен размер, който е в съгласие с разпоредбите на чл.232 ЗОВСРБ/отм./ и чл.219 ЗОВСРБ, /в сила от 12.05.2009 г./, като не се установява определената сума да противоречи на акт на вторичното европейско законодателство. Освен това и този въпрос е зададен бланкетно, а поясненията към него касаят правилността на съдебния акт, което може да се обсъжда едва, когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
По четвъртия въпрос релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице, тъй като от една страна не е правен извод от въззивния съд по този въпрос, а от друга дори и да се приеме при условията на чл.272 ГПК, че се споделят изводите на първоинстанционния съд, то последният е обосновал извода си с наличието на представена по делото покана под формата на жалба вх.№ 20-06-136/16.07.2010 г. до касатора -ответник.Решението на което се позова касаторът е неотносимо,тъй като в него е даден отговор на материалноправния въпрос от кой момент се дължи законна лихва върху платеното от застрахователя обезщетение след суброгацията му в правата срещу застрахования.
При този изход на спора жалбоподателят следва да заплати реално направените и документирани разноски за настоящата инстанция на ответника в размер на 870 /осемстотин и седемдесет/ лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 16802/16.09.2014 г. по гр.д.№10599/2013 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-В въззивен състав.
ОСЪЖДА М. НА О. – [населено място], [улица], да заплати на И. А. И., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес – [населено място],[жк], [улица] разноски за настоящата инстанция в размер на 870/осемстотин и седемдесет/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: