О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 551
гр. София, 02.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Александър Цонев
Филип Владимиров
като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 1212/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Е. Т. И. срещу въззивно решение № 220 от 28.11.2018 г. по в. гр. д. № 432/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК, при участието на трето лице помагач В. С. Б., с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за прогласяване на относителната недействителност на сключения от ответниците С. А. Й. и Р. Х. С., по време на брака на последната с М. В. С., договор за покупко-продажба на апартамент, находящ се в [населено място], [улица], заедно прилежащите му избено и таванско помещения, както и ид. ч. от общите части на сградата.
Касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Касаторът поддържа наличие на всички основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Достатъчно ли е за доказването на предпоставката „знание за увреждането“ по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД у ответника -приобретател по атакувания с иска възмезден вещно-прехвърлитетлен договор („лицето, с което длъжникът е договарял“), установяването по делото на няколко кумулативно дадени обстоятелства – индиции (косвени доказателства), като например: ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота; върху имота има вещни тежести, които го правят „неатрактивен“ за придобиване; ответниците са в близки приятелски и дори родствени отношения; върху имота има учредено пожизнено вещно право на ползване в полза на трето лице? 2. Има ли съдът задължение да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не? 3. Допустимо ли е решението на съда по ключовия по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД въпрос – за знанието у длъжника, че с действието си уврежда своя кредитор, да почива на вероятни изводи за липсата на такова, или тази липса на знание за увреждане следва да е несъмнено установена по делото? 4. Допустимо ли е до разглеждане в производството по иска по чл. 135 ЗЗД възражението на длъжника по увреждащата кредитора сделка, че длъжникът не е съзнавал, че има задължение към кредитора, след като в предходния процес – по установяване качеството на кредитор на ищеца по иска по чл. 135 ЗЗД против длъжника, подобно възражение длъжникът не е направил? Изложени са доводи за очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответниците С. А. Й. и Р. Х. С. по време на брака на последната с М. В. С. считат, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 22.12.2006 г. ответницата Й. била обявена за купувач по проведена публична продан на недвижим имот – механа, като част (184 500 лв.) от продажната цена (205 000 лв.) била заплатена от ищеца. Ответницата Й. учредила ипотека върху придобития на публична продан недвижим имот като обезпечение по договор за банков кредит, с кредитополучател – „Сити Груп 1„ ЕООД, представлявано от Б. Г. Т. (майка на ищеца).
На 14.04.2009 г. било учредено дружеството „Хан 09“ ООД, със съдружници Б. Т., Е. И. и С. Й., в капитала на което ответницата Й. апортирала придобития на публична продан имот. С договори от 12.11.2010 г. Й. прехвърлила дружествените си дялове от капитала на „Хан 09“ ООД на ищеца, майка му и брат му И. Т. И., а на 01.02.2011 г. било вписано заличаването ? като съдружник.
С нотариален акт № 86/16.03.2011 г. ответницата Й. продала на Р. С. за сумата от 62 000 лв. собствения си апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ведно с прилежащите към него избено помещение, таванско помещение и ид. ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място.
Въз основа на допусна по делото съдебно-почеркова експертиза е установено е, че изявленията, свързани с проведената публична продан на механата, не изхождат от ответницата Й.. Прието е, че тя е узнала, че участва в тръжната процедура към 21.12.2006 г., когато са били преведени парите по сметка на ЧСИ. Поради това е прието, че ответницата Й. не е действителният участник в публичната продан на механата, а само формално е придобила собствеността върху същата. След като е прехвърлила собствеността върху механата чрез апорт в „Хан 09“ ООД, тя е считала, че няма никакви задължения във връзка с този имот, поради което към момента на разпоредителната сделка със собствения ? апартамент не е знаела, че уврежда интересите на ищеца.
Въз основа на влязло в сила решение по гр. д. № 1095/2011 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, с което С. Й. е била осъдена да заплати на ищеца сумата от 184 500 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.08.2011 г. до окончателното ? изплащане, въззивният съд е приел, че ищецът Е. И. има качеството кредитор по отношение на първата ответницата и вземането му е възникнало преди извършване на атакуваното увреждащо действие. За недоказани са приети останалите предпоставки за уважаване на иска, а именно: знание на длъжника за увреждащия характер на действието му и недобросъвестността на лицето, с което длъжникът е договарял, тъй като към датата на разпоредителната сделка ответницата Й. не е знаела, че има парично задължение към ищеца във връзка с придобития от нея на публична продан недвижим имот, поради което не е имала съзнание, че с процесния договор за покупко-продажба го уврежда. Прието е, че липсва знание за увреждащия характер на сделката и у ответницата С., тъй като добросъвестността ? е била поставена в зависимост от знанието на праводателката ? С. Й. към момента на извършване на разпоредителното действие, което в случая не е било налице, тъй като ответницата Й. е узнала за паричните претенции на ищеца към нея едва след завеждане на гр. д. 1095/2011 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, тоест на 24.08.2011 г. Обстоятелствата, свързани със съгласието на ответницата С. да закупи обременен с вещни тежести имот, неплащането от нейна страна на вноските по кредита на ответницата Й., въпреки уговорката помежду им в договора за продажба, както и фактът, че ответницата Й. продължава да живее в процесния апартамент, са приети за неотносими към предмета на спора, доколкото не рефлектират върху добросъвестността на страните към момента на извършване на разпоредителната сделка.
За да се допусне касационно обжалване, дадените от въззивния съд отговори на поставените в изложението въпроси следва да са в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) или да е необходимо установяване на точния смисъл на неясна, непълна или противоречива правната норма или да са налице предпоставки за изменение на установена практика, поради изменение на закона или на обществените условия (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и т. р. № 1-2010-ОСГТК).
Първият от поставените въпроси не формира обща предпоставка за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същият съставлява по същество оплакване на страната за допуснати процесуални нарушения от страна на въззивния съд при преценка на доказателствата по делото, които не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 ГПК. Този въпрос е относно правилността на решението, тъй като се пита дали от доказателствата по делото се установява изгоден факт за касатора. Обуславящият правен въпрос, съгласно т.р. № 1/2010г. на ОСГТК е въпрос по тълкуване на правна норма, по който въззивният съд се е произнесъл.
По втория поставен въпрос, въззивният съд не е допуснал отклонение от трайната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да се произнесе по всички относими доказателства, възражения и доводи на страните. Въззивният съд, в изпълнение на дадените от ВКС задължителните указания, е обсъдил всички относими към предмета на делото доказателства, излагайки мотиви защо приема за доказан факта, че към момента на извършване на процесния договор за покупко-продажба у нито една от страните по нея не е било налице знание за увреждане на кредитора. За да не даде вяра на показанията на свидетеля И., съдът е отчел неговата евентуалната заинтересованост от изхода на спора и обстоятелството, че съдържащите се в тях данни не съответстват на останалата част от доказателствения материал.
Предвид изложеното, липсва основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос, доколкото, видно от съдържанието му, обжалваното решение не е основано на вероятностни изводи, а почива на съвкупна преценка на относимите към правния спор доказателства. Този въпрос почива върху становището на страната относно правилността на въззивното решение, а не е въпрос по тълкуване на правна норма, по който въззивният съд се е произнесъл.
Четвъртият въпрос е неотносим и не обуславя изхода на делото, доколкото визираният от касатора предходен процес, в който е било установено качеството „кредитор“ на ищеца, е бил по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, предмет на който е била дължимостта на сумата от 184 500 лв.. Този иск е бил предявен на 24.08.2011г., което е станало пет месеца след като е била сключена атакуваната разпоредителна сделка, поради което делото за установяване на качеството „кредитор“ няма връзка с факта за знание на увреждането.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидна неправилност е налице, когато въззивният съд е допуснал противоречие в мотивите си, свързани със съдопроизводствените правила или формираните фактически и правни изводи, каквото противоречие в случая не се установява.
При този изход на спора в полза на С. Й. следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 1000лв., платено адвокатско възнаграждение, а на М. С. и Р. С. 600лв., платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 220 от 28.11.2018 г. по в. гр. д. № 432/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Осъжда ищеца Е. Т. И. да плати на ответника С. А. Й. 1000лв., направени разноски пред касационната инстанция, както и да плати на ответниците М. В. С. и Р. Х. С. 600лв. разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: