5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 551
гр. София 26.06.2019 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 260/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Инфинити инвестмънт груп“ АД, подадена чрез адв. С. К., против въззивно решение № 2268/29.08.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд, по възз.т.д. № 665/2018 г., с което е обезсилено решение от 20.11.2017 г., постановено от Софийски градски съд, по гр.д. № 2415/2016 г. и е прекратено производството по делото.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на съдебен акт по същество на спора, с който да бъде уважен предявеният иск в пълен размер. Претендират се разноски.
В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следния въпрос: Дали и в кои случаи е възможен пълен обективен и субективен идентитет между дела по чл. 59 ЗЗД и по чл. 1 ЗОДОВ, който да обуславя приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК и прекратяване на по-късно заведеното дело. Отнесен към настоящия случай въпросът е възможен ли е и налице ли е пълен обективен и субективен идентитет между настоящото производство по чл. 59 ЗЗД и производството по чл. 1 ЗОДОВ по адм.д. № 6276/2015 г. на АССГ, 35 с-в, който да обуславя приложението на чл. 126, ал. 1 ГПК и прекратяването на настоящото дело като по-късно заведено?“.Позовава се бланкетно на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като според касатора въззивното решение е постановено при явна необоснованост, поради груби нарушения на правилата на формалната логика.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Държавата, представлявана от министъра на финансите В. Г., подаден чрез гл. юрисконсулт М. Ц.. Изразено е становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената жалба. Заявена е претенция за присъждане на разноски при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
Софийски апелативен съд е сезиран с въззивна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, против първоинстанционното решение, с което е уважен осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен от „Инфинити инвестмънт груп“ АД против Държавата, за заплащане на обезщетение на ищеца в размер на средно месечния пазарен наем за ползването от страна на ответника без основание в периода от 25.02.2011 г. до 14.11.2011 г. на 1524 кв.м. от имот негова собственост, представляващ част от неурегулиран поземлен имот с пл. № 1389, нанесен в кадастрален лист 723, заснет през 2003 г., по неодобрения кадастрален план на гр. София, вилна зона „Малинова долина – Бункера, I етап“, целият с площ от 3207 кв.м., при съседи на имота по документи за собственост: наследници на А. В. К., от две страни път, като гореописания недвижим имот, съгласно Скица на поземлен имот № 28005/16.09.2011 г. на Службата по геодезия, картография и кадастър – гр. София представлява имот с идентификатор 68134.2045.1389, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 3026,00 кв.м., при съседи с идентификатори *******, ********, ****** и ******.
Съгласно предвидените правомощия в чл. 269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по допустимостта на решението в обжалваната част. Установено е, че пред административния съд /АССГ, съответно ВАС/ е предявен иск от „Инфинити инвестмънт груп“ АД и съответно неговия правоприемник „Сигра груп“ ЕООД срещу Администрацията на Министерски съвет на Република България за обезщетение за причинени имуществени вреди, представляващи средната пазарна наемна цена за завзетата част от собствения му недвижим имот, идентична с тази, заявена в настоящото производство, за период от 29.07.2010 г. до 14.11.2011 г., съдържащ в себе си исковия период по настоящото дело. По образуваното адм.д. № 6276/2015 г. по описа на АССГ е постановено решение № 2635/20.04.2017 г., с което Администрацията на МС на РБ е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за причинени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от отдаването под наем на завзета част от собствения му недвижим имот за периода от 29.07.2010 г. до 14.11.2011 г. в размер на средната пазарна наемна цена за завзетата вещ от собствения на ищеца недвижим имот. Съдът е приел, че предмет и на двете дела е заявеното за съдебна защита гражданско субективно материално право /притезание/ на ищеца за обезщетение за ползването без основание на част от недвижим имот, завзет от държавата, от каквото ползване като собственик ищецът е бил лишен. Исковият период, завзетата част и начина на формиране на претенцията по двете дела са едни и същи. Съдът е отчел формално различното основание на исковете, доколкото единият е предявен пред административния съд на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а настоящият – пред гражданския съд, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, но изрично и обосновано е приел, че основанието на търсената с иска защита е не конкретната правна квалификация, а съвкупността от правопораждащи заявеното за защита субективно материално право факти, които в случая са напълно еднакви. Друг извод не може да бъде направен от въззивния съд, независимо от формалната разлика в ответниците – Администрацията на МС на РБ и Държавата, тъй като и в двата случая именно Държавата е тази, която дължи обезщетение. При тези съображение въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че двете дела – административното и гражданското – са водени между същите страни, за едно и също искане и на едно и също основание, поради което настоящото гражданско производство е недопустимо като по-късно заведено. Освен това при евентуално влизане в сила на две осъдителни решения може да се стигне до това, че ответникът да бъде осъден два пъти за едно и също нещо. Декларацията на ищеца, приложена по делото, че ще направи отказ от иск, когато едно от решенията влезе в сила, няма правно значение. В допълнение е посочено, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД има акцесорен характер.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. За да постанови атакуваното решение въззивният съд е изложил обосновани правни съображения относно правното основание на заявената от ищеца „Инфинити инвестмънт груп“ АД претенция. Изводът за идентичност на делата, заведени пред гражданския и административния съд е направен вследствие на преценката, че не правната квалификация, а наличието на юридически факт или фактически състав, обуславящ възникването на спорното материално право е основанието на иска, включително и по смисъла на чл. 126 ГПК. Това е разрешението, обусловило крайната воля на въззивната инстанция.
Поставеният от касатора въпрос изисква касационният съд да се произнесе по правилността на изводът на въззивния съд за недопустимост на производството. Това обаче не може да бъде направено в производството по селекция по чл. 288 ГПК. Така формулиран въпросът представлява касационно основание – питане дали въззивният съд е достигнал до правилни и законосъобразни изводи при постановяване на решението си с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото относно предмета на двете дела. Съобразно изложеното въпросът не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки, а касационно обжалване не следва да бъде допускане.
Соченото основание за допускане по чл.280, ал.2 ГПК се основава на въпросите, визирани в изложението,поради което е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание.
Освен изложеното следва да бъде посочено, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.В случая касационният жалбоподател не е обосновал твърдението си за очевидна неправилност.
При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени разноските, претендирани от ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, представляващи юрисконсултско възнаграждение и определени по реда на чл. 37 ЗПрП в размер на 300 лв. /триста лева/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2268/29.08.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд, по възз.т.д. № 665/2018 г.
ОСЪЖДА „Инфинити инвестмънт груп“ АД, ЕИК 175405800 да заплати на Държава, представлявана от министъра на финансите сумата от 300 лв. /триста лева/ юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: