О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
гр. София, 04.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №1000 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. И. К. срещу решение №275/26.11.2018г. по в.т.д.№93/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №353/17.05.2016г. по т.д.№1601/2013г. на Варненски окръжен съд, в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 145 от ТЗ да заплати на „Е.“ ЕООД, гр. Варна, сумата от 40477,22 лева, представляваща обезщетение за вреди, причинени на дружеството – ищец от ответника, в качеството му на негов управител, изразяващи се в подписване на спогодба с нотариална заверка на подписите от 07.11.2012г. с „Геосим” ООД за признаване на съществуване на задължение по договор за наем от 01.10.2011г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба – 05.09.2013г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не е съобразил, че в исковата молба липсва твърдение за наличие на решение на ОС по чл.137 ал.1 т.8 от ТЗ, предпоставящо търсене на имуществена отговорност на ответника, а това решение е абсолютна предпоставка за допустимост на иска. Изтъква, че такова решение не е представено в първоинстанционното производство. Счита, че съставът на Варненски апелативен съд неправилно изрично е изискал този документ, чието представяне по делото в нарушение на принципа на състезателност се е преклудирало още с подаването на допълнителната искова молба и първото открито съдебно заседание пред първата инстанция. Прави оплаквания за противоречие в изводите на въззвния съд, който от една страна приема, че са валидни вписаните в Търговския регистър обстоятелства, съответно решението на едноличния собственик за търсене на имуществена отговорност е следвало да бъде взето от Т. Д., а от друга страна съдът е изискал решението да бъде представено от Я. Колишовски, който е новият едноличен собственик, вписан след подаването на исковата молба в съда.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава и на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Следва ли да е налице нарочно писмено решение на общото събрание на съдружниците в лицето на едноличния собственик на капитала по чл.137 ал.1 т.8 вр. чл.147 ал.2 от ТЗ за търсене на отговорност на управител по чл.145 от ТЗ към момента на завеждане на исковата молба? 2/Следва ли въззивната инстанция, когато е изправена пред недопустимо решение, съобразно правомощията си по чл.270 ал.3 от ГПК, вместо да го обезсили и прекрати делото, да обездвижи производството и изиска от ищеца непредставен по делото документ, който да направи иска вероятно допустим? По първия поставен въпрос не посочва допълнителна предпоставки за достъп до касационно обжалване, като свързва въпроса с поддържаното от него твърдение за недопустимост на решението. Поддържа, че по втория въпрос е допуснато противоречие със задължителните разяснения в т.8 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба „Е.“ ЕООД поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковата претенция е заведена при наличие на изискуема положителна процесуална предпоставка, обективирана както в изявление на вписания към 30.08.2013г. едноличен собственик на капитала на „Е.“ ЕООД Т. Д., който е подписал исковата молба и като управител на дружеството, така и в нарочно решение на действителния собственик – приобретател на дружествени дялове и настоящ едноличен собственик Я. Колишовски. Изтъкнал е, че в производството по чл.145 от ТЗ не могат да бъдат разглеждани по същество вътрешнодружествени спорове за членствените права при дружеството – ищец, включително възраженията, насочени към оспорване на едноличната собственост на капитала на Я. Колишовски. Счел е за неоснователни и доводите за недопустимост на съдебния акт, обосновани с настъпването на имуществените вреди в хода на производството, като е изтъкнал, че осъществяването на релевантни факти след завеждането на исковата молба е обстоятелство, което следва да бъде съобразено от съда по съществото на спора. Изтъкнал е, че сочените вредоносни действия са изложени в исковата молба и допълнителната искова молба. Намерил е за основателна претенцията за обезщетение за вредоносни действия на управителя, равностойно на заплатения дълг по изп. дело №4125/2012г. по описа на ЧСИ З. Д., като се е позовал на влязлата в сила присъда №69/29.09.2017г. по НОХД №167/2017г. по описа на ВОС, с която Л. И. К. е признат за виновен в това, че в качеството си на длъжностно лице – управител на „Е.“ ООД, в условията на продължавано престъпление, съзнателно сключил неизгодни сделки, изразяващи се в подписването на 01.10.2011г. на договор за наем със страни “Е.“ ООД – наемател и „Геосим“ ООД – наемодател, с който на дружеството е предоставен за временно и възмездно ползване за срок от една година недвижим имот /закрит склад, находящ се в [населено място], ЗПЗ, УПИ Х.-53/ за сумата от 7 лева на кв.м. или 2800 лева месечно с включен ДДС. Съдът е приел, че сделката е осъществена без знанието на дружеството, без съгласие на ОС и при прекратено представително правоотношение на Л. К.. Изтъкнал е, че имотът не е ползван от дружеството, задълженията по договора за наем и спогодбата не са осчетоводени. Отделно, сделката е сключена при неизгодни условия, тъй като наемната цена превишава неколкократно средната пазарна наемна цена за подобен имот. Впоследствие К. като управител на дружеството подписал и спогодба от 07.11.2012г., с която дружеството признава, че дължи на „Геосим“ ООД по договоря за наем от 01.10.2011г. сумата от 33600 лв., наемни вноски за периода 01.10.2011 г. до 01.10.2012 г. По подадено заявление по чл.417 от ГПК била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.дело № 16757/2012 г. на ВРС и изпълнителен лист в полза на „Геосим“ ООД срещу „Е.“ ООД за сумата от 33600 лв., ведно със начислената законна лихва от датата на сезиране на съда, както и деловодни разноски в размер на 672 лева. Въззивният съд е приел, че и след това са осъществени фактически и правни действия от ответника, насочени към осуетяване оспорването на дълга в заповедното производство с цел увреждане на дружеството – управителят К. е получил и покана за доброволно изпълнение, като не е уведомил дружеството и по този начин е осуетил своевременното оспорване на заповедния дълг. Въз основа на издадената заповед било образувано изпълнително дело № 20128080404125 по описа на ЧСИ З. Д., по което дългът с таксите и лихвите възлизал на 37 443,87 лева. Съдът е установил, че по силата на договор за заем от 05.09.2013г., „В.“ ООД е предоставило в заем на „Е.“ ЕООД сумата от 41398.84 лв., която да послужи за заплащане на дълга по изпълнително дело №20128080404125 и и съгласно уговореното в договара, с 2 броя преводни нареждания от 05.09.2013г. заемодателят е заплатил сумата от 41 398, 84 лв по изпълнителното дело. С оглед на това съдът е приел, че от ответника е причинено обедняване на ищцовото дружество, съизмеримо с величината на поетия заемен дълг в размер на 40 477,22 лева., чрез който са погасени задълженията от вредоносното договаряне. Посочил е, че настъпването на вредата съвпада с момента на погасяване на дълга – 05.09.2013г., от която дата следва да се присъди и претендираната законна лихва върху главницата.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби.
С оглед на това първият поставен от касатора правен въпрос следва да бъде обсъден във връзка с твърденията за недопустимост на въззивното решение, независимо от липсата на посочени допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК. Въпросът не отразява точно решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е приел предявения иск за допустим въз основа на факта, че исковата молба е подадена от вписания в ТР управител Т. Д., който към датата на подаване на исковата молба – 30.08.2013г. е вписан и като едноличен собственик на капитала на дружеството. Въпреки изразеното становище, че в тази хипотеза исковата молба би обективирала имплицитно и решение на едноличния собственик на капитала по чл.137 ал.1 т.8 от ТЗ, въззивният съд е установил, че към датата на исковата молба Т. Д. вече е прехвърлил притежаваните от него дялове на Я. К. Колишовски и решението за търсене на отговорност от управителя е било в правомощията на новия собственик на капитала, доколкото транслативните последици на договора по чл.129 от ТЗ, в това число и прекратяването на членството на продавача, настъпват автоматично във вътрешните дружествени отношения. Поради това съставът на Варненски апелативен съд е приел, че исковата претенция е предявена при липса на решение на едноличния собственик на капитала като абсолютна предпоставка за надлежното възникване на правото на иск, поради което с определение от 19.06.2017г. е задължил ищцовото дружество да представи решение по чл.137 ал.1 т.8 от ТЗ. Едва след изпълнение на указанията от страна на ищеца / представено е решение на Я. Колишовски като едноличен собственик на капитала на „Е.“ ЕООД от 29.08.2013г./ решаващият състав на Варненски апелативен съд е приел, че предявеният иск е допустим. Процесуалните действия на съда са в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение №129 от 02.09.2016г. по т.д.№1002/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №188 от 20.12.2016г. по т.д.№1525/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №234 от 31.01.2017г. по т.д.№3150/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно която в качеството му на абсолютна предпоставка за предявяването на иск по чл.145 от ТЗ както срещу действащ, така и срещу бивш управител, решението по чл.137 ал.1 т.8 от ТЗ е от значение за допустимостта на иска и съдът е задължен да следи за наличието му към момента на завеждане на делото във всеки етап от развитието на процеса.
Вторият въпрос в изложението е предпоставен от твърдението на касатора, че задължавайки ищцовото дружество да представи за първи път във въззивното производство решението по чл.137 ал.1 т.8 от ТЗ, въззивният съд е допуснал противоречие с т.8 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд при извършването на дължимата проверка за допустимост на обжалваното пред него решение, е дал възможност на ищеца да ангажира доказателства за наличието на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и след представянето на тези доказателства е приел, че искът, както и постановеното по него решение са допустими. По този начин съдът не е допуснал отклонение от задължителните разяснения в с т.8 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, които касаят задълженията на въззивния съд при извод за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, а такава недопустимост в случая не е констатирана. По този начин съдът е съобразил и практиката в решение №152 от 13.01.2017г. по т.д.№2795/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., в което се приема, че в рамките на проверката по чл.130 от ГПК при недостатъчна яснота в позицията на ищеца по въпроса за наличието или липсата към датата на предявяване на иска на решение на едноличния собственик на капитала за реализиране по съдебен ред на отговорността на бившия управител за вреди, въззивният съд следва да укаже на дружеството – ищеца, че е необходимо да представи доказателства в тази връзка, като неизпълнението има за последица обезсилване на първоинстанционния съдебен акт и прекратяване на производството по делото.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, като не са налице и основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2160 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №275/26.11.2018г. по в.т.д.№93/2017г. на Варненски апелативен съд, ТО, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Л. И. К. ЕГН [ЕГН] от гр. Варна,[жк][жилищен адрес] да заплати на „Е.“ ЕООД ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Варна, [улица] на основание чл.78 ал.3 от ГПК направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2160 лева / две хиляди сто и шестдесет лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.