11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
София, 22.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1802/2016год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. С., подадена чрез адв. Д.И., срещу въззивно решение №8426 от 07.12.2015г. на Софийски градски съд /СГС/, постановено по в.гр.д.№ 246/2015год., с което е потвърдено Решение №І-25-159/02.10.14г., постановено по гр.д. № 2448/2014 г. на Софийски районен съд /СРС/ и В. С. С. е осъден да заплати на Д. Д. Д. и на ПП”Атака” деловодни разноски в размер 996лв. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от В. С. С. срещу Д. Д. Д. и ПП”А.” иск по чл. 53 ЗЗД, вр. чл. 49 ЗЗД, вр. и чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от следните изявления, направени от Д. Д. Д. в телевизионно предаване със заглавие „Приемна Атака”, разпространено на 15.05.2013 г. от 19.30 до 20.30 часа, по програма „А.”: „строил „бардаци” на много места, включително и в [населено място], че е стопанисвал хотели и мотели в граничните райони, в които в тези негови бардаци са използвани проститутки, за да обслужват тираджиите от Турция“; „черничкият господин”, който „се занимава със строеж на бардаци, в които турските шофьори се обслужват от местните жрици на любовта”; „че строи джамии и създава монопол в телекомуникационния сектор в България, с покровителството на властта“; „неправомерна и дори незаконна дейност, като създаване на монопол и в противоправно принуждаване на всички граждани в [населено място], да ползват телекомуникационни услуги, на представляваното от ищеца дружество, без право на избор за ползвания пакет услуги, тъй като още при закупуването на апартамент в Б., ползването на такава услуга било сведено само до получаване на сигнал на телевизия „СКАТ”, като това било предопределено още в процеса на строеж на сградите, без възможност за избор или промяна от страна на гражданите“; като тези „безчинства” били „нарочно позволени от властта“. Ищецът е осъден за разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на претенцията. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответните страни Д. Д. Д. и ПП”Атака” в представен писмен отговор чрез адв.Ст.П. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер 996лв.,заплатени съгласно приложен договор за правна защита и съдействие.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с оглед цената на иска към момента на завеждане на исковата молба, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявени са искове по чл.45 и чл.49 ЗЗД във връзка с чл.53 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди.
За да счете същите за неоснователни въззивният съд е приел, че не е установено противоправно поведение както на ответника Д. Д. Д. при участието му като гост в процесното предаване, така и на служител на ответника ПП”Атака” – доставчик на медийни услуги ,чиято програма е телевизия А., излъчила предаването. Приел е също, че не е установена и причинната връзка между претърпените от ищеца вреди и действията на ответниците. За да обоснове решаващите си изводи съдът е приел, че изказването на мнение чрез слово – писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ (КРБ), като правото на мнение не е абсолютно; че сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свободно изразяване на мнение, Конституцията посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име; че те могат да са обект на посегателство при нанасяне на обида (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клевета (съзнателното разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление); че обидата касае изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на пострадалия и според моралните норми, възприети от обществото, са неприлични, цинични, вулгарни; че като клевета следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление; че фактическите твърдения, за които се поддържа, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност като доказателствената тежест е на ответника и ако те са верни, не са клевета, дори да позорят адресата, и не са основание за ангажиране на гражданската отговорност , а в случай, че са неверни – деликвентът носи отговорност доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото лицето, което ги изнася не е проявило дължимата грижа да провери достоверността на информацията; че във всеки конкретен случай следва да се прави разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на ограниченията на правото на свободно изразяване на мнение по чл. 39-41 от КРБ и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Позовавайки се на задължителна съдебна практика, съдът е приел също, че не е противоправно поведението по повод изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие; че оценките, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност; че съжденията ангажират отговорността на издателя само ако изразяването им обективно нанася обида на адресата. Обосновал е извод, че при преценка основателността на предявения иск, мненията и оценките не подлежат на проверка за вярност, тъй като те представляват само коментар на факти от обективната действителност, както и, че те могат да ангажират отговорността на лицето, което ги прави само ако представляват обида или клевета, защото негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството и честта на личността.
Конкретно относно думите и изразите, на които се позовава ищецът, за да ангажира отговорността на ответниците, съдът е приел, че с изразите „черничкият господин”, който „се занимава със строеж на хотели, на много места, включително и в [населено място]“, „стопанисва хотели и мотели в граничните райони“, в които турските шофьори се обслужват от местните жрици на любовта”, „строи джамии“, „създава монопол в телекомуникационния сектор в България, с покровителството на властта“, „принуждава гражданите на [населено място] да ползват телекомуникационните услуги на представляваното от ищеца дружество, без право на избор за ползвания пакет услуги“, понеже още „при закупуване на апартамент в Б., ползването на такава услуга било сведено до получаване на сигнал на телевизия „СКАТ”, като това е „определено още в процеса на строеж на сградите, без възможност за избор или промяна от страна на гражданите“, както и изявлението на ответника, че тази дейност била незаконна и била „безчинство”, нарочно позволено от властта, не се изнасят или разгласяват позорни, унизителни или накърняващи честта и достойнстното на ищеца обстоятелства .Счел е също, че изразите „черничкият господин“, „строи хотели по границата, в който отсядат турски шофьори“, „строи джамии“ не са неприлични, вулгарни или цинични и не съдържат унизителни, позорни разсъждания за качества на ищеца, поради което не може да се приемат за обида. Изразите не разкриват и елементи на определено престъпление, което изключва осъществяването на клевета. Обосновал е извод, че в повече от изявленията на ответника Д. става въпрос за остро изразено мнение по въпроси, обсъждани в процесното предаване във връзка с дейността на ищеца, изградено на основата на по – рано направени журналистически разследвания; че мненията безспорно са оценъчно негативни и дори крайни, но в случая се касае за лична оценка на коментатора, която не съставлява разпространяване на позорящи ищеца обстоятелства; че твърденията, че ищецът „строи джамии“ не са позорящи, тъй като вероизповеданията в Република България са свободни по Конституция и е без значение, коя религия поддържа или не поддържа ищецът и спомага ли за строителството на храмове (джамии); че не е позорящ или обиден изразът „черничкият господин“, който по-скоро представлява използван от интервюирания езиков похват за избягване на повторения в изказа, а дали този похват е сполучлив или не не е предмет на обсъждане. Приел е и това, че не са позорящи и изразите, отнасящи се до използването на телекомуникационните услуги, предлагани от телевизия „СКАТ“. Посочил е, че същите не са от естество да накърнят доброто име на ищеца в обществото, тъй като касаят строителен процес на сгради и достъп на граждани до определени услуги. Същият извод е направил съдът и за изявленията, че ищецът „стопанисва хотели на много места по границата с Турция“, които са „използват от турски шофьори, които се обслужвали от жрици на любовта“. В тази връзка е пояснил, че строителството на хотели по границата не е неморално или позорящо, а използваните изрази не са неприлични, вулгарни, цинични или позорящи и в тази връзка не са обидни. По отношение на изразите: „че тези „безчинства” били нарочно позволени от властта“, както и „че се цели създаване на монопол“ съдът е приел, че представляват изводи, коментари, мнения, оценъчни съждения и субективна интерпретация на възприети от страна на ответника обстоятелства по повод излъчено по – рано разследване от същата телевизия и са базирани на журналистически разследвания. Счел е за безспорно, че изявленията съдържат силно негативна оценка по отношение на ищеца, но е приел, че тъй като става въпрос за субективно мнение и оценка, тяхната истинност не подлежи на проверка и доказване за правилност или вярност, а съдържанието им зависи единствено от съзнанието на нейния автор. Приел е и това, че действително, в по – голямата си част, изразите предизвикат негативни асоциации, доколкото създават предположение за толериране от страна на ищеца на обществено укорима и неприемлива дейност, за корист и меркантилни подбуди, за създаване на монополно положение, но след като в коментарите липсват твърдения за конкретни факти, не е налице разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство.
Предвид изложеното съдът е обосновал извод, че не се установява противоправно поведение от страна на ответника Д.. След анализ на гласните доказателства е обосновал и извод, че не се установява претърпените от ищеца вреди да са пряка последица от изявленията на последния, дадени в процесните предавания. По отношение на втория ответник съдът е приел, че не е установено противоправно поведение от страна на служител на същия по излъчване на интервюто с Д. в телевизионното предаване, нито е установена причинна връзка между действия на служители на ответника и настъпили за ищеца неимуществени вреди. С оглед на това е обосновал извод, че не са реализирани предпоставките да се претендира ангажиране на деликтната отговорност на доставчика на медийната услуга.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните:
В изложението си касаторът обосновава искането си за допускане на касационното обжалване с оплакване за неправилност и необоснованост на решението поради това, че съдът „е игнорирал при оценката както относно добросъвестността на ответника при извършване деянието и на преценката за вредите от деликта, обстоятелството на съобщаване на конкретни факти с невярно за личността на ищеца съдържание, без да отчете разликата между даване на негативна оценка по принцип и изразяване на негативни оценки, базирани точно върху изявления за несъществуващи факти, свързани с личността на ищеца, които представляват и съобщаване на обстоятелства с невярно съдържание.” Счита, че редица материалноправни и процесуалноправни въпроси въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в Решение № 85/ 23.03.2012 г.на ВКС, IV г.о., постановено по гр.д.№ 1486/2011 г.- основание по чл.280, ал.1, т.1ГПК. Позовава се и на Р. № 7/1996 г. по к.д. № 1/1996 г на Конституционния съд. Като материалноправни сочи въпросите: „относно правното значение на добросъвестната проверка на достоверността на изнесената информация за някого; за оценката на противоправността на изявления, когато са свързани със съобщаване неверни и недоказани, като съществуващи факти за личността за която се дават оценки; за дължимата разлика между твърдение за налични за личността обстоятелства и отрицателно мнение за личността; за приложението на чл.10 ал.1 от КЗПЧОС по отношение на изявления, дадени нарочно към разпространяване на отрицателна характеристика на едно лице; за разликата между критика и отрицателна оценка и съобщаване на негативни факти свързвани с личността; противоправно ли е действието, с което освен лични оценки се дават и унизителни оценки за външния вид на някого, за границите на допустимата критика, по отношение на политик, когато се изразяват забележки за външния му вид и се твърдят факти, които не са доказани или са неверни, и се възприемат отрицателно от него”. Като процесуалноправни счита въпросите : „следва ли съдът при разглеждане на претенция по смисъла на чл. 45 ЗЗД за причинени вреди от изявления на едно лице – да прави анализ при разграничение на фактите от оценките кои факти, които са съобщени от лицето, дало изявленията са верни и кои не, кои са позорни и кои не са, както и дали оценките на лицето-извършител са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ, особено оценките, които са изявления за съществуване на неверни факти или на негативни забележки и коментари за физически характеристики по външен вид на коментираното лице”. Във връзка с поставените въпроси поддържа и наличие на основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК
Поставените от касатора въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. По естеството си това са оплаквания за необоснованост на решението, за неправилност на същото поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и формирани следствие на това грешни крайни изводи. Доводите за необоснованост и неправилност на решението, за допуснати от съда процесуални нарушения, не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, а са касационни оплаквания по чл.281 ГПК и по тях съдът не дължи произнасяне в стадия на селектиране на жалбата. Последните не могат да обосноват извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Те не са и обуславящи крайния извод, тъй като какъвто и отговор да се даде на тези въпроси, това няма да доведе до различен краен резултат, доколкото съдът е приел, че искът е неоснователен и поради това, че в процеса не е установено наличието на пряка причинноследствена връзка между действията на ответниците и претендираните от ищеца вреди.
При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по въпроса за наличието на специфичната такава, поддържана от касатора. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторът не е установил и наличието на поддържаните допълнителни основания.
На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или пък преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието за допускане на касационно обжалване – от значение за развитие на правото пък би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос. Това би наложило тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правните разпоредби и в крайна сметка доусъвършенстване на правоприлагането. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице.
На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, в противоречие с правното разрешение по същия материалноправен или процесуалноправен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на задължителната за съдилищата практика – Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК. Решенията на Конституционния съд са извън обхвата на тази практика, поради което с позоваването на посоченото по-горе решение на конституционния съд не може да се обоснове извод за противоречиво разрешавани въпроси. С решението на състав на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК е дадено принципното правно разрешение, че при спор за причинени вреди от изнесена в медия информация „съдът е длъжен да посочи кои от изразите представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат, само ако са обидни. Неблагоприятните за другиго факти обаче трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесените факти журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му деяние. Разпоредбата на чл.10 т.1 от КЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до който се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности и в частност на политиците, е с по-широки граници. Колкото по-известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася. Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистическия интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Но и журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл.39 ал.2 от КРБ, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди.”
На първо място касаторът не е направил в изложението си обосновка в какво конкретно се състои противоречието на въззивното решение по всеки един от поставените въпроси с цитираните правни разрешения, дадени с конкретното решение на ВКС, на което се позовава, поради което и няма как настоящата инстанция да обоснове извод в тази насока. Доколкото все пак са изложени съображения, че в противоречие с доказателствата по делото е направен извод от въззивния съд за липса на виновно и противоправно поведение, то те представляват само едно от общите основания за незаконосъобразност по чл. 281 ГПК – необоснованост. То само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е относимо към съществените материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона. Освен това изтъкваната от касатора необоснованост на въззивното решение не може да се използва пряко като основание за допустимост на касационната жалба, тъй като касае нейната основателност по съществото на спора. При въведеното с ГПК (обн. ДВ № 59/20.07.2007 г.) само факултативно касационно обжалване на въззивните решения е необходимо да бъдат изпълнени и допълнителни изисквания за подбора на жалбите, които ще бъдат допуснати до разглеждането им по същество. Необосноваността на въззивното решение би могла единствено да послужи като основание за касиране поради неправилност, но не и като основание за допустимост на касационното обжалване, което пък е предварителен въпрос за селекция на жалбите. Това е така, защото тя в крайна сметка се отнася до опорочаване истинността на изводите на въззивния съд по фактите, което не е във връзка с изискването за наличие на произнасяне по правен въпрос при липса на практика, в отклонение или при противоречива практика по приложението на закона съобразно изискването на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На следващо място настоящата инстанция не констатира и противоречие на въззивното решение с цитираната задължителна съдебна практика – въззивният съд изрично се е позовал на този съдебен акт; формирал е извод, че използваните изрази са оценъчни съждения, които не подлежат на проверка за вярност; изследвал е дали с изнесените в предаването изрази е накърнено достойнството и честта на ищеца; изнесени ли са неверни факти или позорящи за ищеца обстоятелства и е отхвърлил иска след констатация, че употребените по отношение на ищеца изрази не съставляват обидни квалификации; не превишават правомерната граница, приемлива за свободата на мнение; не накърняват правото на неприкосновеност на честта, достойнството и доброто име на ищеца, т. е. същите не са с невярно, непроверено, обидно и позорящо съдържание, което изключва отговорността за непозволено увреждане. Предвид изложеното не е налице противоречиво разрешаване на правни въпроси в поддържания от касатора смисъл. Доводите дали крайните изводи на съда са правилни и обосновани и дали в конкретния случай съотношението между правото на свободно изразяване на мнение и правото на защита срещу посегателство върху честта, достойнството и доброто име на личността е нарушено се разрешават съобразно обстоятелствата на всеки конкретен случай, след преценка на фактите доколко в съответната публикация в печатно произведение или изказване в телевизионно предаване се съдържат неверни обстоятелства, с които се накърнява доброто име и честта на засегнатото лице. Тази преценка обаче се извършва във втората фаза на касационното производство в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
По изложените съображения не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият дължи сторените такива от насрещната страна. Видно от представения договор за правна помощ ответникът по касационната жалба Д. Д. Д. е заплатил адвокатско възнаграждение в размер 996лв. Същото обаче е уговорено и заплатено за изготвяне на отговор по касационната жалба и за процесуално представителство без да е упоменато каква част от общия размер за кое действие на представителя се дължи. Настоящият състав приема, че за всяко от двете действия се дължи по равно или по 498лв. Предвид изложеното и с оглед изхода на делото, както и предвид липсата на доказателства за сторени от втория ответник ПП”Атака” разноски, касаторът следва да се осъди да заплати на ответната страна Д. Д. Д. деловодни разноски в размер 498лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №8426 от 07.12.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 246/2015год.
ОСЪЖДА В. С. С. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на Д. Д. Д. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 498лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: