О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
гр. София 23.05.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4613 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника С. В. С., чрез адв. Е. С. против решение № 684/20.05.2016 г. по в.гр.дело № 3429/2015 г. на Варненския окръжен в частта, с която е отменено решение № 1557/04.04.2013 г. по гр.дело № 12010/2010 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от ищците В. Р. В. и М. М. В. против С. В. С. за унищожаване на договор за покупко-продажба от 23.03.2009 г., обективиран в нот. акт № 49/2009 г., с който ищците са продали на ответника С. В. С. собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място], общ.А., представляващ къща без площ по документ за собственост, построена в държавно дворно място, съставляващо УПИ № X.-852,кв.62 с площ от 380 кв.м. за сумата 16 221.10 лв., като сключен при измама на осн.чл.29,ал.2, вр.чл.27, пр.4 ЗЗД и против Н. Д. К. и Н. И. К. за приемане за установено, че ищците са собственици на описания недвижим имот по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка по нот. акт № 133/1989 г. на осн.чл.124, ал.1 ГПК и вместо отменената част предявения иск против С. В. С. с правно основание чл.29,ал.2, вр.чл.27, пр.4 ЗЗД е уважен и е уважен предявения иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК срещу Н. Д. К. и Н. И. К..
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. имат ли значение и относими ли са за осъществяването на фактическия състав на чл.29 ЗЗД доказателствата за личните качества, опитността и знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 209/19.01.2015 г. по гр.дело № 1930/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК, 2.относно преценката на гласните доказателства, когато изхождат от лицата по чл.172 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответниците по касационната жалба В. Р. В. и М. М. В. не са изразили становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск от В. Р. В. и М. М. В. против Н. Д. К. и Н. И. К. с правно основание чл.124,ал.1 ГПК и вместо отменената част искът е уважен. Жалбоподателят не е страна по този иск и с оглед на това не е процесуално легитимиран да обжалва въззивното решение в тази част. В указаната част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.
Въззивното решение на Варненския окръжен съд не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по гр.дело № 12010/2010 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от В. Р. В. и М. М. В. против С. В. С. искове за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба от 23.03.2009 г., обективиран в нот.акт № 49/2009 г. , с който ищците В. Р. В. и М. М. В. са продали на ответника С. В. С. недвижим имот, находящ се в [населено място], общ.А., представляващ къща, без площ по документ за собственост, построена върху държавно дворно място УПИ X.-852,кв.62 с площ от 380 кв.м., като сключен с цел предварително удовлетворяване на кредитора Х. Г. Г. за вземането му към ищците по договор за заем от 2009 г. и поради липса на форма предвид извършеното нищожно нотариално действие, изразяващо се в непрочитане от нотариуса на нот.акт на осн.чл.26,ал.1, пр.1-во, вр.чл.152 ЗЗД и чл.26,ал.2, пр.3, вр.чл.576, вр.чл.579, ал.1 ГПК, отменено е решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от ищците В. Р. В. и М. М. В. против Н. Д. К. и Н. И. К. с правно основание чл.124,ал.1 ГПК и вместо отменената част предявения иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК е уважен.
В останалата част касационната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване, в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Въззивното решение на Варненския окръжен съд от 20.05.2016 г. по в.гр.дело № 3429/2015 г. е постановено след постановено решение № 465/21.12.2015 г. по гр.дело № 3872/2015 г. на ВКС, IV г.о., с което на основание чл.303,ал.1,т.1 ГПК е отменено влязлото в сила решение № 2598/09.12.2013 г. по гр.дело № 2742/2013 г. на Варненския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд.
От фактическа страна е прието за установено, че по силата на НА № 133/07.12.1989 г. ищците В. Р. В. и М. М. В. са притежавали собствеността върху процесния имот, придобит по време на брака им.
Въззивният съд е приел, че на 23.03.2009 е сключен договор за покупко – продажба, обективиран в НА № 49 т.І рег.№ 1569 н.д.№ 65/23.09.2009г, по силата на който ищците продали на С. В. С. собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място] [улица], представляващ къща без площ по документ за собственост, построена върху държавно дворно място, съставляващо УПИ № ХІV-852, кв.62, с площ от 380кв.м. Договорено било, че продажната цена на имота е 16 221,10лв, изплатена на продавачите напълно и в брой преди подписване на договора. В нотариалния акт е отразено, че същият е прочетен на страните и след одобряването му – подписан от тях и нотариуса.
Прието е за безспорно и установено от доказателствата по делото, че впоследствие ответникът С. С. е продал описания имот на ответницата Н. Д. К. с нотариален акт № 133, том І рег.№ 3405 н.д.№ 146/27.05.2010г. Посочил е, че по делото е представена справка за вписванията, отбелязванията и заличаванията по партидите на ищците за периода 01.01.1992г до 30.05.2012г, от която е установено, че освен процесната разпоредителна сделка, по партидите на В. е налице вписана искова молба, инициирала настоящото производство, както и договорна ипотека, заличена на 09.05.2008. Посочено е също, че по делото е представено удостоверение изх.№ 8/30.07.2010г, от което е установено, че с пълномощно рег.№ 3945, заверено на 20.06.2008г и удостоверено съдържане рег.№ 3946, акт № 168, том І, заверено на същата дата, ищците са упълномощили Х. Г. Г. да ги представлява и подписва пред държавни органи, пред нотариус и пред трети физически и юридически лица във връзка с продажбата на процесния недвижим имот, което пълномощно е със срок на валидност до 31.12.2008г.
Въззивният съд е приел, че като основание за отмяна по реда на чл.303 ГПК на влязлото в сила решение на Варненския окръжен съд от 09.12.2013 г. по гр.дело № 2742/2013 г., с което се е произнесъл по предявените от В. и М. В. искове е послужило представеното пред ВКС споразумение от с.з. на 22.04.2015г по наказателно производство по НОХД № 148/2014г по описа на В., образувано във В. на 10.02.2014г по ДП № 28/2011г по описа на О. при В. В., постигнато между прокурор Л. за обвинението от страна на В. Окръжна прокуратура и подсъдимите Х. Г. Г., Д. В. Г. и Н. С. Н.. Със споразумението страните са се споразумяли, че подсъдимите са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъпление от общ характер през периода 14.09.2006–02.03.2010г в [населено място] и [населено място], в съучастие, като съизвършители, без съответно разрешение извършили по занятие банкови сделки, за които, съобразно чл.1 ЗБ (отм.) и чл.2 ЗКИ, се изисква такова разрешение – дали обезпечени с ипотека заеми на различни физически лица, посочени в същото споразумение, едни от които са ищците В. и М. В.- престъпление по чл.252 ал.1 вр.чл.20 ал.2 НК. Съдът е посочил, че деянието е извършено виновно при форма на вината пряк умисъл, че подсъдимите изцяло са признали всички факти по обстоятелствената част на обвинението. Прието е, че за посочените деяния подсъдимите са се признали за виновни, като са приели да им бъдат наложени наказания.
Съдът е посочил, че за установяване наличието на сключен между ищците и Х. Г. договор за заем, както и че продажбата на имота по договора между В. и Г. е служила за обезпечаване на кредита, а също и че ответника С. С. присъствал при сключването на кредита и при погасяването му, в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства – показанията на свидетелите В. М. П., Х. Г. Г., В. Д. Б. и М. Д. И.. Показанията на същите свидетели въззивният съд е обсъдил с въззивното решение.
От правна страна по предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл.29,ал.2,вр.чл.27, пр.4 ЗЗД съдът е приел, че твърденията на ищците са, че кредиторът Г. умишлено ги е въвел в заблуждение, създавайки в тях погрешна представа, че ще подпишат в негова полза пълномощно, а вместо това са прехвърлили правото си на собственост върху имота на ответника С., който е знаел за въвеждането им в заблуждение. Възприета е практиката на ВКС, според която измамата представлява умишлено въвеждане в заблуждение на едно лице с цел да бъде то мотивирано към сключване на определена сделка. Умишленото заблуждаване се предприема, за да се предизвикат или засилят мотивационните процеси, които са причина за осъществяване на опороченото волеизявление. Вследствие на това погрешната представа не се отнася единствено до съдържанието на сделката, а до чисто субективни подбуди за извършването й. Посочил е, че фактическият състав на измамата по чл.29 ал.1 ЗЗД изисква: 1. да е сключена сделка, 2. едната страна по сделката да е била в заблуждение както относно характера на сделката така и /или/ относно последиците от нея, 3. заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна и 4. сделката да е сключена поради заблуждението.
Съдът се е позовал на практиката на ВКС относно разграничението между двата института – на измама и на грешката. Според тази практика волята на страната е опорочена винаги, когато при сключването на договора тя е имала погрешна представа за съдържанието на насрещните престации /предмета на договора/, което е основание за неговото унищожаване. Посочено е становището, че волята бива опорочена по различен начин и с различни правни последици в зависимост от това кой е предизвикал невярната представа и кой е знаел за съществуването й. Волята е опорочена от измама, когато невярната представа е предизвикана умишлено от насрещната страна или от трето лице, но насрещната страна е знаела или не е могла да не знае за съществуването й /възползвала се е/. Във всички останали случаи е налице грешка. Грешка е налице, когато насрещната страна или трето лице е предизвикало невярната представа без умисъл, при непредпазливост или дори неволно, както и когато страната сама е изпаднала в заблуждение, преценявайки погрешно фактите и обстоятелствата.
Посочил е, че с оглед на изложеното последиците от унищожението поради измама и грешка са различни – при измамата насрещната страна дължи обезщетение за вреди на страната, която иска унищожението, а при грешката обезщетение за вреди дължи страната, която иска унищожението. Обезщетение при унищожение поради грешка не се дължи, когато страната няма вина за изпадането си в грешка или макар да има вина за това, насрещната страна е знаела за съществуването на невярната представа и се е възползвала от това. Увреденото здраве на страната няма самостоятелно правно значение, но ограничената възможност да се преценяват фактите (без да се е стигнало до ограничена вменяемост или невменяемост), податливостта на внушение и други подобни душевни състояния може да улеснят възникването на невярна представа. Волята е опорочена от съществуването на невярната представа, а не от обстоятелствата, които са я породили или улеснили.
Възприета е практика на ВКС, с която съдът се е произнесъл относно естеството на грешката. Съгласно тази практика грешката представлява несъзнавано несъответствие между представата на сключващото договора лице с обстоятелствата, които имат значение при формиране на волята му за сключване на договора досежно неговия предмет или лицето, с което същата е сключено. Позовал се е и на становището, изразено също в решение на ВКС, постановено по чл.290 ГПК, според което грешката е свързана с фактическите обстоятелства, предмет на договора, а не при грешка в съображенията, мотивирали страните да я сключат.
Прието е, че в настоящия случай с оглед чл.154 ал.1 ГПК за разпределяне доказателствената тежест и предвид наведените твърдения в исковата молба, в тежест на ищците е да установят чрез главно и пълно доказване наличието на предпоставките: 1. реално да е сключена сделка, 2. едната страна по сделката да е била в заблуждение както относно характера на сделката така и /или/ относно последиците от нея, 3. заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна или от трето лице – в случая Г., 4. сделката да е сключена в резултат на заблуждението.
Въззивният съд е приел, че в случая е налице реално сключена сделка, че за установяване останалите три предпоставки – наличието на сключен между ищците и Х. Г. договор за заем, както и че ответникът С. е знаел за действителните отношения между В. и Г. по делото са ангажирани гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Х. Г., В. Б. и М. И..
Според въззивния съд съвкупният анализ на събраните по делото доказателства поставят под съмнение дадените от свидетеля Х. Г. показания. Посочил е, че по отношение на този свидетел е установено, че към датата на спорната сделка е работил в заложна къща „Г.”-Д. заедно със съпругата си Д. Г., че показанията му са в пълно противоречие с личното признание на същите лица по НОХД на вината им във формата на пряк умисъл, че през периода 14.09.2006–02.03.2010г в [населено място] и [населено място], в съучастие, като съизвършители, са давали заеми, обезпечени с ипотека на изброените физически лица, включително и на ищците при форма на вината – пряк умисъл. Приел е, че посоченото в споразумението понятие ипотека следва да се разбира в по-широкия смисъл като обезпечение чрез вещ, към което се отнася и залогът на вещи. Според въззивния съд в случая данните по делото сочат, че ищците през посочения по НОХД период са обезпечили договора си за заем към заложната къща чрез „залог” върху предоставеното на Г. пълномощно за разпореждане с имота им, със срок на действие до края на 2008г – т.е. срокът на погасяване на кредита, че съдържанието на това пълномощно корелира с изложеното от свидетелката И., която независимо, че има установена неформално родствена връзка по сватовство–живее на съпружески начала със сина на ищците Р. в общо домакинство с тях излага, че отношенията на ищците със заложната къща не са били за първи път по повод процесната сделка. Съдът посочва, че самата свидетелка също се е познавала добре с тях, основание за което е начина, по който говори за Д. Г., използвайки умалителното й лично име, че са имали установени доверителни отношения – нееднократно свидетелката ползвала услугите на заложната къща за по-малки заеми от по 100-200лв, които погасявала със съответната лихва, че на това сочи и изказването, че щом като през 2008г, когато „заложили” пълномощното и документите на къщата, Г. не бил злоупотребил с тях, то и този път нямало да постъпи така и затова ищците му се доверили.
Относно показанията на свидетеля Г. съдът ги е възприел само доколкото съдържат признанието, че към настоящия момент с ответника С. не били в добри отношения, което според съда сочи, че са се познавали през по-дълъг период от време и са били в добри отношения. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че свидетелката И. е изложила подробно и последователно събитията, станали причина ищците да подпишат атакуваната сделка, че според показанията на същата ответникът С. се явява брат на Д. Г. и той често помагал в заложната къща, че свидетелката получавала назаем пари от него преди това, че с посоченото лице са се договаряли кога да се срещнат при нотариуса за подписване на пълномощното. С оглед на изложеното е формиран извод, че ответникът С. е бил поставен в известност и е присъствал на всичко, свързано с процесните отношения. Според съда описаното от свидетелката поведение както на Д. Г., така и на брат й С. С. в деня на извършването на сделката също води до съмнение в коректността на посочените лица и в истинските им намерения, които са се възползвали от особеното емоционално състояние на ищците, притеснени от създалата се ситуация – в желанието да помогнат на сина си, който /по думите на свидетеля Б. и И./ бил задържан в Следствения арест и посочената сума била необходима, за да се плати на пострадалите.
Съдът е приел, че поради това, че измамените лица са дееспособни и разбират свойството и значението на своите действия и могат да ги ръководят, то обикновено са наясно какви са видът, характерът и съдържанието на сделката, но са въведени в заблуждение относно правните последици, които ще настъпят след сключването й. Посочил е, че умишлено предизвиканата и поддържана у тях невярна представа от страна на третите лица ги е мотивирала да сключат сделката, като погрешно са считали, че типичните правни последици от същата няма да настъпят. Обосновано е, че с оглед на това и неосъществените впоследствие правни очаквания, представляващи мотивите за сключването, са от съществено значение за измамата, тъй като именно тези мотиви са израз на опорочената воля на ищците, които ако не биха били въведени в такова заблуждение, не биха сключила същата.
При тези съображения е изведен извод, че ищците са се явили пред нотариуса със съзнанието и намерението да подпишат пълномощно, което да послужи ката обезпечение на кредита им към заемодателите от заложната къща, така както са постъпили и предния път и тази заблуда е била поддържана от страна на третите лица Г.. Посочил е, че дори да се приеме, че в деня на сделката са разбрали, че подписват договор за покупко-продажба, то техните очаквания са били, че няма да настъпят правните последици от същата, както се е случило и предишния път при вземането на заем от заложната къща. Съдът е приел, че третите за спора лица Х. и Д. Г. са действали умишлено, за да се предизвикат или засилят мотивационните процеси у ищците, които са станали причина за осъществяване на опороченото волеизявление, че това е станало и със знанието на ответника С., който не би могъл да не знае предвид близките родствени отношения с Д. Г. и участието му във всички действия, предприети от ищците и заемодателите.
Въззивният съд е формирал извод, че в случая са налице всички изискуеми от закона предпоставки за основателността на иска по чл.29 ЗЗД : налице е реално сключена сделка; продавачите по сделката са били в заблуждение относно последиците от сделката; това заблуждение е било предизвикано умишлено от третите лица -Д. и Х. Г., като със знанието на страна по сделката С. С., сделката е сключена в резултат на заблуждението. Изведен е и извод за доказаност по основание на предявения иск, поради което същият следва да бъде уважен.
С оглед на тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 29,ал.2,вр.чл.27, пр.4 ЗЗД и вместо отменената част този иск е уважен.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението на жалбоподателя С. С.. В подкрепа на доводите за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване е цитирано решение № 209/19.01.2015 г. по гр.дело № 1930/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК. Това решение не е приложено към изложението.
С цитираното решение е прието, че за фактическия състав на чл. 29 ЗЗД имат значение (относими са) доказателствата за личните качества, опитността и знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Съдебният състав е приел, че измамата, включително и по гражданското право, се установява само по съдебен ред – чрез иск или възражение (арг. от чл. 32 ЗЗД). Прието е също, че личността на страната по договора, която твърди измамата, е обстоятелство, годно да обоснове или да изключи възможността точно тя да бъде въведена в заблуждение. Въвеждането в заблуждение е факт, който поражда правото на унищожаване на договора. Според съдебния състав това означава, че доказателствата за качествата, опитността и знанията на лицето, което се позовава на измамата, провеждат насрещното доказване по осуетяване на осъществяването на правопораждащия факт. За успешното провеждане на насрещно доказване относими са доказателствата за качествата, опитността и знанията, които личността проявява в сходни житейски ситуации, близки до тази, в която е сформирана погрешната представа.
Поставеният въпрос от жалбоподателя не е разрешен от въззивния съд, съответно не е обусловил решаващите му правни изводи по предмета на спора по предявения иск с правно основание чл.29,ал.2,вр.чл.27,пр.4 ЗЗД. С оглед на това съдът преценява, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на това тълкуване съдът преценява, че формулираният въпрос не е правен, тъй като с въззивното решение в обжалваната част не е дадено разрешение на същия въпрос. Следователно не е установена общата предпоставка за допускане на касационно обжалване и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Жалбоподателят е цитирал решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, които не е приложил.
С решение № 34/22.02.2016 г. по гр.дело № 4657/2015 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.
С решение № 428/15.07.2010 г. по гр.дело № 843/2009 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че свидетелските показания, изходящи от роднини следва да се преценяват от съда по вътрешно убеждение, като се отчита дали свидетеля е лично ангажиран от даването на подобни показания. При преценката дали да им се даде вяра следва, съдът следва да отчита дали има противоречия с останалите доказателства по делото, включително и с останалите гласни доказателства и дали са обективни и вътрешно непротиворечиви. Не могат да се игнорират свидетелски показания само защото изхождат от близък роднина, но съдът е свободен при преценката им и следва да се ръководи от вътрешното си убеждение, преценката на останалите доказателства самостоятелно и в съвкупност, и по правилата на логиката.
С решение № 176/28.05.2011 г. по гр.дело № 759/2010 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК съдът се е произнесъл по въпроса за начина, по който следва да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите,за необходимостта да бъде извършен такъв анализ при наличие на противоречие в показанията,да се посочи защо се дава вяра на показанията на едни свидетели,а на други не, т.е. за съобразяването на принципните изисквания за дейността на съда по извършване на преценка на гласните доказателства. Прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията,съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти,съдържащи се в показанията на всеки един свидетел,а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме,че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични,преки и непосредствени впечатления,определени факти могат да се приемат за доказани. Съдебният състав е приел, че не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани. Ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели,следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. Не е достатъчно в решението да бъдат изложени съображения за начина, по който следва да бъде извършена преценката на свидетелските показания,които да съответстват на преобладаващото в съдебната практика становище. Самата преценка следва да бъде извършена в съответствие с тези съображения.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. С въззивното решение в обжалваната част съдът е приел за установени факти и въз основа на показанията на свидетелката М. И., като е извършил преценка на всички събрани по делото доказателства, съответно и показанията на останалите разпитани свидетели в съответствие с изискванията на чл.172 ГПК. Изложени са подробни мотиви за възприетите от съда свидетелски показания, както и за тези, които не са кредитирани. Следователно по поставения правен въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
При преценка за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК съдът не обсъжда решение № 15/30.01.2015 г. по гр.дело № 4604/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК, тъй като със същото не е разрешен поставения от жалбоподателя правен въпрос. С това решение съдът се е произнесъл по процесуално правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя С. В. С., чрез адв.Е. С..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Оставя без разглеждане касационна жалба вх. № 19614/08.07.2016 г., подадена от ответника С. В. С., чрез адв.Е. С., съдебен адрес, [населено място], [улица], ет.1,ап.6 в частта, с която е обжалвано въззивно решение № 684/20.05.2016 г. по в.гр.дело № 3429/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 1557/04.04.2013 г. по гр.дело № 12010/2010 г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците В. Р. В. и М. М. В. против Н. Д. К. и Н. И. К. иск за признаване за установено, че ищците са собственици на недвижимия имот, находящ се в [населено място], общ.А., [улица], представляващ къща без площ по документ за собственост, построена върху държавно дворно място, съставляващо УПИ X.-852, кв.62, с площ от 380 кв.м. по плана на [населено място] по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка по нотариален акт № 133, т.X.,н.д. № 5678/1989 г. на нотариус при Варненския районен съд на основание чл.124,ал.1 ГПК и вместо отменената част е признато за установено по отношение на ответниците Н. Д. К. и Н. И. К., че ищците В. Р. В. и М. М. В. са собственици на описания недвижим имот по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка по нотариален акт № 133, т.X.,н.д. № 5678/1989 г. на нотариус при Варненския районен съд на основание чл.124,ал.1 ГПК и прекратява производството по делото в тази част.
Не допуска касационно обжалване на решение № 684/20.05.2016 г. по в.гр.дело № 3429/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения иск от В. Р. В. и М. М. В. против С. В. С. с правно основание чл.29,ал.2,вр.чл.27,пр.4 ЗЗД по касационна жалба вх. № 19614/08.07.2016 г., подадена от ответника С. В. С., [населено място],[жк][жилищен адрес] чрез адв. Е. С., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1,ап.6.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба и е прекратено производството по делото в указаната част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: