О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 559
София, 23.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 572 /2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма] чрез процесуален представител старши юрисконсулт Д. Д., срещу решение № 312/10.10.2016 г. по гр.д.№ 462/2016 г. на Окръжен съд-Враца. С него е потвърдено частично решение № 166/30.05.2016 г. по гр.д.№ 477/ 2016 г. на Районен съд-Козлодуй , с което са уважени предявените от А. К. Г. срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ ,като е признато за незаконно уволнението му извършено със заповед № 5/19.01.2016 г. на основание чл.328 ал.1 т.10 КТ, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност главен специалист „Контрол на физическата защита“ и му е присъдено обезщетение в размер на сумата 8176,37 лв. на основание чл.225 ал.1 КТ за времето ,през което е останал без работа за периода 02.02.2016 г.-19.05.2016 г..Искът е отхвърлен до пълния претендиран размер,както и възражението за прихващане с изплатеното му обезщетение по чл.220 ал.1 КТ. Въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителните части, като е присъдена и сумата 3119,93 лв. обезщетение за оставане без работа и в периода 20.05.2016 г.-02.08.2016 г. До пълния размер от 13 555,56 лв. този иск е отхвърлен като погасен чрез прихващане със сумата 2 259,26 лв.,представляваща изплатено обезщетение по чл.220 КТ.
В касационната жалба се правят оплаквания ,че неправилно от въззивния съд не е възприето писмо изх.№ 26-740/15.12.2015 г. на МТСП , независимо че има само информативен характер.Твърди,че фактическият състав на чл.328 ал.1 т.10 КТ изисква единствено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и не поставя условие то да е придобито при общите изисквания на чл.68, чл.69-б и §.4 ПЗР КСО.Иска отмяна на въззивното решение.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 КТ инкорпорирано в касационната жалба се поддържа допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 КТ. Поставя се въпросът:
-има ли право работодателят да прекрати на основание чл.328 ал.1 т.10 КТ трудовия договор на работник, в случай че е придобил право на пенсия по чл.69-б ал.1 и ал.2 КСО,но не е придобил право на пенсия по чл.68 КСО.
Касаторът счита,че извършените изменения в КТ и КСО изискват намирането на нови правни разрешения по прилагането на закона ,че е налице необходимост от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика, макар законовата уредба текстуално да не е променена. Касаторът поддържа,че формираната съдебна практика трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия.
Ответникът по касационната жалба А. К. Г. в писмен отговор подаден чрез пълномощник адв.Ю. Д., я оспорва.Процесуалният представител претендира разноски на основание чл.38 ЗА.
По допускането на касационното обжалване по делото се констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие ,в определения от закона срок и е допустима.
За да постанови решението си въззивният съд е приел,че ищецът е придобил право на ранно пенсиониране при условията на §4 ПЗР КСО, като лице,работило при условията на І категория труд,но не е упражнил това свое право и не е подал заявление за отпускане на пенсия. Въззивният съд е посочил,че според разпоредбата на чл.328 ал.1 т.10 КТ работодателят може да прекрати трудовия договор като отправи писмено предизвестие до работника в сроковете по чл.326 ал.2 КТ при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.Спорът между страните е за това,дали тази разпоредба е приложима при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с лице,което е придобило право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,но не при общите условия на чл.68 КСО, а в условията на ранно пенсиониране по §4 ПЗР КСО, а от 01.01.2016 г.- по чл.69-б КСО. Позовавайки се на задължителна съдебна практика- решение на състав на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№88/2011 г.,ІІІ г.о., която споделя, въззивният съд е посочил, че създадената възможност за ранно пенсиониране дава възможност на лична преценка на съответната категория осигурени лица дали да се възползват от нея и че това право не може да се упражни от другата страна в правоотношението-работодателя.Той следва да съобрази изискванията на чл.68 КСО за минимална възраст , а в частта за осигурителния стаж и този по чл.104 КСО. Приел е,че в случая работникът не е упражнил своето право на ранно пенсиониране.Разпоредбите на §4 ПЗР КСО и чл.69 –б КСО предвиждат,че правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение по чл.328 ал.1 т.10 КТ възниква само ако тази законова възможност е реализирана от работника. Когато правото не е упражнено,то и работодателят няма възможност да прекрати договора на това основание. Относно иска с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ, при условията на чл.266 ал.2 т.2 ГПК е приел,че вече са налице условията за присъждане на обезщетение за целия шестмесечен определен от закона период и че следва да бъде уважено направеното евентуално възражение за прихващане с платеното на ищеца обезщетение по чл.220 ал.1 КТ.
Настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният материалноправен въпрос е релевантен, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Касаторът не е аргументирал необходимостта от промяна на създадената задължителна съдебна практика.Той само общо се е позовал на направени изменения в законодателството и на обществените условия.Същевременно е уточнил , че законовата уредба по въпроса текстово не е променена. Не е изложил обаче никаква аргументация за обосноваване на необходимостта от промени в практиката по този повод.Настоящият състав споделя създадената практика, намира ,че тя е законосъобразна, не следва да бъде променяна и че законовите изменения не водят до друго смислово значение,изискващо различно от досегашното тълкуване.
Поради необосноваване на поддържаното допълнително основание не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора, следва да бъде уважено искането на адвоката на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ал.1 т.3 пр.1 и 2 ЗА в минимален размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения-чл.9 ал.3.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 312/10.10.2016 г. по гр.д.№462/2016 г. на Окръжен съд-Враца.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на адвокат Ю. П. Д. сумата 500/петстотин/ лв. адвокатско възнаграждение за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: