О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 13.01. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3736 по описа за 2015 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни против въззивно решение № 397/06.03.2015 г. постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 321/2015 г.
Ищецът С. М. Е. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен иска му по чл. 215 КТ за сумата от 26 420 щатски долара. Излага касационни доводи за неправилност поради допуснато нарушение на материалния закон. Обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т 1 и т. 3 КТ. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.
Насрещната страна по жалбата – [фирма], [населено място], представлявано от управителя В. Г., чрез адв. П. Д. Г., е отговорило, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите, поставени от С. Е., евентуално, че жалбата е неоснователна.
Ответникът [фирма], Варна, представлявано от управителя В. Г., чрез адв. П. Д. Г., обжалва въззивното решение в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и чл. 262 КТ, както и относно съдебните разноски. Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна по тази жалба – С. М. Е., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че тя не следва да се допуска до касационно обжалване и, че е неоснователна, като по същество излага съображения по касационните доводи в жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С. М. Е. е предявил против [фирма], Варна искове за отмяна като незаконна на заповед за уволнение, за възстановяване на заеманата преди това длъжност, за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 5233,06 лв., ведно със законната лихва, и на обезщетение по чл. 225, ал. 2 ГПК в размер на 8680,29 лв., ведно със законната лихва; за заплащане на сумата от 26420 щатски долара на осн. чл. 215 КТ, на сумата от 4000 лв, на осн. чл. 221 КТ, на сумата от 4909,04 лв. на осн. чл. 224 КТ, на сумата от 17054 лв. на осн. чл. 262 КТ.
Първостепенният Варненски районен съд е отхвърлил всички искове и е осъдил ищеца да заплати на ответника сторените от него съдебноделоводни разноски.
Предмет на касационното производство е въззивното решение, с което, след отмяна на първостепенния съдебен акт, е отменено дисциплинарното уволнение на С. М. Е., той е възстановен на предишната му работа „технически суперинтендант“ и работодателят е осъден да му заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 5 233,06 лв. и по чл. 225, ал. 2 КТ в размер на 8680,06 лв., ведно с лихвите, както и сумата в размер на 17054 лв., на осн. чл. 262 КТ; след потвърждаване на първоинстанционното решение, е отхвърлен иска за сумата от 26420 щатски долара на осн. чл. 215 КТ.
По касационната жалба на ищеца С. М. Е.:
В изложението към нея са повдигнати следните правни въпроси: може ли ръководителят на предприятие да определи едностранно размер на командировъчни пари, по-нисък от определените в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и може ли ръководителят на предприятие да измени размера на командировъчните пари без да е изпълнил, предвидени в закона и подзаконовите нормативни актове, задължения тези изменения предварително да са регистрирани в държавен контролен орган.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че първият от поставените правни въпроси е включен в предмета на делото и е от значение за постановения резултат по иска с правно осн. чл. 215 КТ. Вторият въпрос обаче няма отношение към размера на командировъчните пари и задължението на работодателя да ги изплати на работника/служителя.
По първия от повдигнатите правни въпроси е налице противоречие между постановеното от въззивния съд и тълкуването на ВКС в решение № 753/29.03.2011 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр.д. № 1283/2010 г. на IV г.о. на ВКС. Това обосновава извод за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от Е. част.
По касационната жалба на ответника [фирма], Варна:
В изложението към касационната жалба страната е поставила следните правни въпроси, имащи отношение към иска по чл. 344, ал. 1, т. КТ: длъжен ли е работодателят да изиска мнение от ТЕЛК и съгласие от Инспекцията по труда, ако работникът е знаел от какво заболяване страда, но не го е посочил в анкетния лист; следва ли непосочването на заболяване в подписан от работника/служителя анкетен лист за защита по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ да се разглежда като извънсъдебно признание за липса на заболяване от списъка по Наредбата или това обстоятелство е правно ирелевантно;
Въпросите са свързани с извода на въззивната инстанция за неспазена процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ при уволнението на ищеца Е.. Съставът на Върховния касационен съд намира, че разглеждането им от касационната инстанция, какъвто и да е отговора по тях, няма да доведе до промяна в крайния резултат, че уволнението е незаконно. Това е така, защото Варненският окръжен съд е приел, че заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание е издадена, освен при нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, но и при липса на дисциплинарно нарушение, а още и поради несъразмерност на наказанието с нарушението (дори да се приеме, че такова е извършено) по критериите на чл. 189 КТ. Всеки едно от трите правни извода, сам по себе си, води до заключение за незаконност на уволнението. Ето защо, дори и да се приеме, че работодателят не е нарушил чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, това няма да повлияе върху крайния резултат по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Касаторът се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ по въпроса – ако се установи, че работник полага извънреден труд в период на външно съвместителство, при липса на изрично споразумение между работодателите, как следва да бъде разпределена помежду им тежестта по заплащане на дължимото се обезщетение в полза на работника – солидарно, разделно или по друг начин. Единственият иск за заплащане на обезщетение от работодателя на ищеца Е., предмет на касационната му жалба, е този по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Няма никакво съмнение в практиката и доктрината, включително има и обилна съдебна практика, че обезщетението за т.нар. „принудителна безработица“ по чл. 225 КТ е особен вид, ограничено по време и размер от законодателя, обезщетение за вреди от незаконно уволнение. Изразява се в намаляване патримониума на увредения работник/служител с пропуска да получава трудов доход от работодателя, прекратил трудовото правоотношение. Само той, единствено, е отговорен за заплащане на обезщетението по чл. 225 КТ, ако са налице всички условия от хипотезата на правната норма. Без значение е дали работникът/служителят е получавал доходи по външно съвместителство, защото външният възложител/работодател не отговаря за увреждането, причинено от работодателя, прекратил незаконно трудовото правоотношение. Няма основания така наложилото се тълкуване да бъде изоставено, а и сам касаторът не излага съображения във връзка с това; разрешението на въззивния съд не противоречи на трайно установената практика.
Въпросът – възможно ли е временно работникът или служителят да извършва работа на места, които не са осигурени по трудовия договор, без предварително дадено съгласие или указание от страна на работодателя, няма отношение към постановеното въззивния съд във връзка с исковете, предмет на касационната жалба. Ако страната има предвид извода на въззивния съд, че на 26.09.2013 г. служителят Е. не е извършил дисциплинарно нарушение, защото, макар и не в офиса, е упражнявал в полза на дружеството труд, то по изложените по-горе съображения, какъвто и да е отговорът, той няма да промени крайния резултат – съдът е намерил за незаконна заповедта и поради нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ. От друга страна, същественото при извода на въззивната инстанция, че на посочената дата не е налице самоотклъчка на Е. от работа, е това, че е осъществявал дейност в полза на работодателя, която е приета от последния, т.е. без значение е дали е бил в офиса, имал ли е предварително разрешение да работи на друго място.
В изложението към касационната жалба е поставен и въпросът – възможно ли е чрез частен свидетелстващ документ (кореспонденция по електронна поща) в гражданския процес да се установява дата и час на съставянето му. Според касатора, разрешението на въззивния съд противоречи на тълкуването, възприето с решение № 197/23.12.2014 г. по гр.. № 7364/2013 г. на ВКС, решение № 748/17.02.2011 г. по гр.д. № 801/2009 г. на IV г.о., решение № 506/08.09.2010 г. по гр.д. № 705/2009 г. на IV г.о. на ВКС. Цитраните решения разглеждат доказателствената сила на частен свидетелстващ и на частен диспозитивен документ, като и в двата случая е изяснено, че те не се ползват с обвързващата съда доказателствена сила относно датата и часа на съставянето им. Няма, също така, никакво съмнение, че при частните документи може да се определя достоверна дата по правилата на чл. 181 ГПК. Тези решения обаче нямат отношение към постановеното от въззивния съд, тъй като не касаят електронни документи. В специалния закон има разписани правила относно времето на изпращане, на получаване, на узнаване на електронно изявление, съответно място на изпращане и получаване на електронно изявление. В случая освен това между страните и не е било спорно, че е водена електронна кореспонденция, съответно, няма спор относно датите на изпращане на електронните изявления, съответно датите на получаване и узнаване от адресатите.
Следващият въпрос – допустимо ли е да се приемат и приобщават към доказателствения материал по делото документи на чужд език, без превод, има отношение към иска с правно осн. чл. 262 КТ. Съдът, при установяване на положен извънреден труд, е изходил и от електронни документи, като в част от тях електронното изявление е на чужд език и няма представен превод. Разрешението на въззивния съд противоречи на тълкуването, дадено в решение № 84/03.06.2013 г. по т.д. № 1300/2011 г. на ВКС и решение № 316/12.05.1985 г. по гр.д. № 180/1985 г. на II г.о., според които документите на чужд език не могат да се ползват като доказателство, ако не са придружени с точен превод.
Налице е хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и касационно обжалване следва да се допусне на въззивното решение, постановено по иска с правно осн. чл. 262 КТ.
Последният процесуалноправен въпрос, поставен от касатора в изложението е – длъжен ли е въззивният съд, ако установи допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, при повтаряне на действието, да се мотивира в какво намира опорочеността за съществена и в случай, че приеме за разглеждане нови обстоятелства, да даде указания на страните за фактите, които се нуждаят от доказване. Страната обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд, в открито съдебно заседание от 12.02.2015 г., и в решението е посочил, че са налице съществени процесуални нарушения по приемането на доказателствата от първоинстнционния съд, без да изясни в какво се изразява порока и да укаже на страните, че могат да предприемат действия по посочване на относими към делото доказателства; приел за разглеждане нови обстоятелства – наличие на професионално заболяване у работника и незнанието на работника за това до момента. Поддържа се противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 700/06.12.2010 г. по гр.д. № 304/2010 г. на ВКС, решение № 63/28.02.2014 г. по гр.д. № 839/2013 г. на ВКС, решение № 197/23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/2013 г. на ВКС, според което въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените от съда указания.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения въпрос. Дори да са въведени нови обстоятелства и да са приети нови доказателства, в нарушение на процесуалните правила, относно факти, имащи отношение към преценката за спазена процедура по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, констатирането на евентуалното нарушение от касационната инстанция няма как да доведе до промяна в крайния резултат – по изложените вече съображения, че уволнението е признато за незаконно още и поради неустановени от обективна и от субективна страна дисциплинарни нарушения, както и поради нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ.
Във връзка с новоприетите писмени доказателства, имащи отношение към иска по чл. 262 ГПК не се установява противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, защото е прието, че първата инстанция неправилно е отказала да ги допусне и приеме по делото. В този случай не се дължат и указания, нито повтаряне на доклада по чл. 146 ГПК; допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение се отстранява от въззивния съд с извършване на дължимото – в случая допускане и приемане на писмените доказателства.
В заключение, касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 26420 щатски долара на осн. чл. 215 КТ и работодателят е осъден да заплати сумата в размер на 17054 лв., ведно със законната лихва, както в частта относно съдебноделоводните разноски.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 397/06.03.2015 г., постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 321/2015 г. в частта, с която искът на С. М. Е. против [фирма], Варна за сумата 26 420 щатски долара, на осн. чл. 215 КТ, е отхвърлен и в частта, с която [фирма], Варна е осъдено да заплати на С. М. Е. сумата в размер на 17054 лв., на осн. чл. 262 КТ, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 29.01.2014 г. до окончателното издължаване, както и в частта относно съдебноделоводните разноски.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 397/06.03.2015 г. постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 321/2015 г. в частта, с която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, ведно с лихвите за забава върху обезщетенията по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
УКАЗВА на касатора [фирма], Варна, в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на допуснатата до разглеждане касационна жалба в размер на 341,08 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната му жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: