О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 25.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело № 60087/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез адвокат Е. Й. срещу решение № 455 от 14.03.2016 г. по гр.дело № 4929/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав.
Ответницата по касация – В. А. В., чрез процесуалния си представител адвокат Д. Д., в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, а по същество счита, че касационната жалба е неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски апелативен съд /САС/ е потвърдил решение от 30.07.2015 г. по гр. дело № 2333/2014 г. на Софийски градски съд, ГК, І г.о., 8 състав, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу В. А. В. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на сумата от 15 000 евро, представляваща неустойка за неизпълнение, уговорена в т. 4.3. от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 15.01.2009 г. и иск с правно основание чл. 45 ЗЗД – за заплащане на сумата от 5 000 евро, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие от предявяване на неоснователна съдебна претенция с допускане на обезпечение. С първоинстанционното решение е осъдено [фирма] да заплати на В. А. В., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – сумата от 100 лева за съдебни разноски. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел по иска с правно основание чл. 92 ЗЗД за безспорно обстоятелството, че между страните е бил сключен валиден предварителен договор за продажба на недвижим имот, като продажбата не е била извършена чрез нотариален акт до определената в него дата – 10.08.2009 г. Позовавайки се на уговорките в същия договор и по – точно на т.5.5 решаващият състав е мотивирал извод за това, че В. не е осъществила виновно неизпълнение на предварителния договор, тъй като по делото не е доказано неизпълнение на поетите с цитираната точка задължения, а именно продавачът да е поканил купувачката да плати цената и да бъде сключен окончателен договор, а тя да е отказала поканата или да е отказала представяне на необходимите пред нотариуса документи. Въззивният съд е приел, че от страна на ответницата В. не е налице такова виновно неизпълнение на предварителния договор, което да обосновава отговорността й за заплащане на неустойка. Също така, въззивният съд е приел, че дори и вземането за неустойка да е възникнало, претенцията за присъждането му е погасена по давност по силата на чл. 111, б.“б“ ЗЗД, тъй като крайният срок за сключване на окончателен договор е определен от съконтрахентите до 10.08.2009 г., когато за изправната страна е възникнало правото да претендира обезщетение за неизпълнението му – тригодишният срок е изтекъл на 10.09.2012 г., а исковата молба е постъпила в съда на 01.10.2013 г. Въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 45 ЗЗД не е погасен по давност, но е неоснователен. Апелативният съд е посочил, че претенцията си за заплащане на сумата от 5 000 евро ищецът е основал на твърдението, че тази сума представлява претърпяна от него вреда, тъй като поради налагането на обезпечителната мярка – възбрана от страна на ответницата, [фирма] не е сключил окончателен договор със З. Ж., а се е наложило и да й се заплати неустойка в размер на 5 000 евро. С оглед непредставянето на доказателства по делото, на коя дата е била съобщена възбраната на собственика на [фирма] и предвид непредставянето на доказателства, че възбраната е вписана след 10.06.2011 г. /датата, на която е сключен договора с Ж./, въззивният съд е счел, че не може да се приеме, че плащането на неустойка от страна на [фирма] в полза на З. Ж. е непосредствена последица от поведението на ответницата В. В..
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси, по които твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: „Може ли при доказано неизпълнение на задълженията неизправната страна по договора да бъде освободена от задължението за плащане на неустойка“; „Необходимо ли е при указан срок за изпълнение на задължението, да се изпраща нотариална покана за неизпълнение на неизправния длъжник“; „Допустимо ли е при недобросъвестно използване на процесуални права в нарушение на чл. 3 от ГПК чрез предявяване на неоснователен иск съдът да приема, че именно недобросъвестната страна по договора и в процеса може да черпи права от противоправното си поведение“. Тези въпроси са поставени с оглед твърдения за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По първия въпрос не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият въпрос не произтича от правни разрешения на въззивния съд по тълкуване на закона, а от становище на страната за неправилност на съдебния акт. С оглед на изложените мотиви на състава на въззивния съд, посочени по – горе касаторът не е съобразил приетото, че не е доказано неизпълнение на задължението на противната страна по договора, поради което и очертаната от страната хипотеза е ирелевантна за спора. Същите съображения са относими и към втория въпрос, поставен от жалбоподателя, който освен това е и фактически, предвид интерпретирането на конкретни факти по спора и тяхното доказване. Третият въпрос е общо теоретичен, несвързан с изложените по – горе решаващи мотиви на въззивния съд. Цитираният въпрос е изведен от становище на страната за неправилност на съдебния акт и при формулирането му не са съобразени разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК се формира от решаващите изводи на въззивния съд. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са мотивирани допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол същите не могат да бъдат обосновани с възпроизвеждане на нормативния текст на разпоредбата, както в случая е процедирал касатора.
Жалбоподателят в изложението си е направил оплакване за това, че: „Необсъждането на доводите ни за неоснователност на предявения иск от ответницата по гр.д.№ 323/12г. на БАС, както и тези за значението на решението по това дело за настоящото представляват произнасяне по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС р.737-56-ІІ „Съдът за да приеме, че съществува определен факт, трябва да се основе не само върху показания на отделен свидетел, но е длъжен да обсъди и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, да се отнесе критически към доказателствения материал.” Р. 2236-82-ІІ „Съдът прави своите изводи, след като обсъди доводите на страните и доказателствата в тяхната цялост.“, р. 78-86-ІІ „При решаване на делото съдът е длъжен да обсъди твърденията и възраженията на страните, отнасящи се до основните факти по делото и да прецени доводите им.“ Р. 378-88-І „Ако второинстанционният съд отмени обжалвано пред него първоинстанционно решение и постанови ново по същество, последното следва да съдържа съображения във връзка със всички доводи, направени пред първата инстанция.“.
Така буквално възпроизведеното съдържание на изложението по чл. 284, ал. 3, т 1 ГПК не обосновава довод за наличие предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както страната е посочила в началото на изложението си. Извън това, че не е поставила правен въпрос, свързан с това основание, общото оплакване за необсъждане на дадено доказателство не влиза в противоречие с цитираните извадки от актове на Върховния съд /ВС/. Нещо повече, въззивният съд е обсъдил в мотивите си решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Правно несъобразено е и това, че сочените актове на ВС не формират задължителна практика, поради което са относими към друго, а не към соченото основание. Във връзка с тези оплаквания липсва обосноваване, както на общ, така и на допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване.
Същите съображения са относими и към посоченото в заключение към изложението на страната, което възпроизвежда довода за несъобразяването на изводите на САС с влязлото в сила решение на БАС и отново се позовава на извадки от актове на ВС, които цитира, като следва: „р. 536-59-І – „Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на един и същ правопроизводящ факт, по някои от които спорове вече има влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно правопроизводящият факт съдът се е произнесъл окончателно и в това направление разпоредбата на чл. 220 от ГПК е приложима.“ И с опр. 27.І.1959-І „Съдебното решение влиза в сила не само с диспозитива си, но и с решаващите мотиви. Такива са и мотивите разрешаващи основателността на възраженията по иска.“. Извън това, че страната не е развила доводи за относимост на така посоченото към спора въобще, същата не е формулирала и процесуалноправния въпрос, който счита че е решен в противоречие с цитираните мотиви на съдебните актове. Липсата на такъв въпрос е достатъчно основание, за да не бъде допуснато касационно обжалване, арг. т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. ВКС не е задължен да изведе правния въпрос от доводите и твърденията на касатора, а и такъв въпрос не може да се изведе по конкретното дело с оглед на съответствието на решаващите изводи на въззивния съд с цитираната практика. Оплакването, че не е обсъдено друго решение на БАС, освен че съставлява оплакване за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, не е и мотивирано, с оглед решаващите изводи на въззивния съд, произтичащи от конкретното правоотношение между страните, като правно релевантен факт за приетата неоснователност на иска.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 455 от 14.03.2016 г. по гр. дело № 4929/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: