О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 23.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №193/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№136080/26.10.2016 г., подадена от адвокат В. П. – процесуален представител на [фирма] – [населено място], против въззивно решение №7093/14.9.2016 г. по гр.д.№13455/2014 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., IV – Б въззивен състав, в частта с която на ищеца са присъдени допълнително 9000 лева – неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука, както и в частта, с която се потвърждава решението на Софийския районен съд за същите вреди в размер на 11000 лева, за същите вреди.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че по делото е установен фактът на претърпяна от ищеца през периода на действие на трудовото му правоотношение с ответника трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, а съвкупната преценка на събраните доказателства обосновава извод и за настъпването на вреди – неимуществени и имуществени, чието репариране претендира ищецът, в причинна връзка с трудовата злополука.
Съобразявайки се с приетото заключение на съдебно-медицинска експертиза, което съдът е кредитирал като изготвено от експерт в съответната област на медицината и обосновано с проверената относима медицинска документация, приложена по делото, е установено, че в резултат от трудовата злополука ищецът е получил счупване на лява бедрена кост в областта на тазобедрената става, причинило му трайно затруднение на движението на левия долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Установено е също така, че на ищеца е проведено комплексно лечение, като след инцидента е бил хоспитализиран и на 19.09.2012г. е претърпял операция, при която счупването в крайника е третирано включително с поставяне на бедрен пирон с 4 броя заключващи винта, а след изписването му от болничното заведение е последвал постоперативен възстановителен период в домашно-амбулаторни условия. Установено е и, че в продължение на един месец след извършената му операция ищецът се е придвижвал с помощта на две помощни средства /патерици/, след което е продължил да използва бастун, с какъвто подпомага придвижването си и до момента на изготвяне на експертното заключение. Установено е и, че в рамките на възстановителния период ищецът е търпял болки и страдания с най-голяма интензивност непосредствено след увреждането и след оперативната интервенция. Съдът е основал изводите си на констатациите на вещото лице, направени при извършения преглед на ищеца, като последица от увреждането и след лечението остават нестабилност при заставане на пети и пръсти, непълен клек с опора, лек дефицит в сгъването и вътрешното въртене на бедрото, както и болки в мястото на счупването при интензивно натоварване на крака и при промени във времето.
Изводите са съобразени и с представените 8 броя болнични листа и експертно решение № 1640/12.06.2013г. на ТЕЛК, че полученото от ищеца увреждане вследствие на трудовата злополука е довело до временната му неработоспособност за периода от 15.09.2012г. – датата на настъпването й, до 11.07.2013г., т.е. период от близо 10 месеца. Съобразено е и, че представеното експертно решение № 1513/27.09.2013г. на ТЕЛК е отменено с решение № 92/5.02.2014г. на НЕЛК, също приложено по делото, поради което определената с него трайно намалена работоспособност, при липсата на данни за резултата от новото освидетелстване, остава недоказана.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелката С. В. – дъщеря на ищеца, чиито показания са кредитирани като възпроизвеждащи непосредствени впечатления и житейски достоверни, както и кореспондиращи с констатациите на експертното заключение. Прието е, че от същите се установява, че през периода на следоперативно лечение ищецът не е могъл да се обслужва сам, а се е нуждаел от чужда помощ в продължение на 2-3 месеца, докато е траело прохождането му. Отделно от това е прието, че с оглед показанията на свидетелката процесната злополука е предизвикала у ищеца и чувство за непълноценност поради физическото му състояние, потиснатост от затрудненото му придвижване и ограничената поради това възможност да започне нова работа.
Въз основа на обсъдените доказателства СГС е приел, че в причинна връзка с настъпилата трудова злополука ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от полученото травматично увреждане, както и в негативни изживявания в емоционален и психологически аспект.
Противно на наведените от жалбоподателя – ответник, възражения, е прието, че по делото се явяват доказани всички юридически факти, релевантни за ангажиране на имуществената му отговорност по чл. 200, ал. 1 КТ за претърпените от ищеца вреди от трудовата злополука, настъпила при действието на съществувалото между тях трудово правоотношение.
Въззивната инстанция е приела за основателни възраженията на жалбоподателя – ищец, срещу размера на присъденото му с обжалваното решение обезщетение за неимуществени вреди, основавайки се на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на паричния еквивалент на неимуществените вреди и е съобразил размера с даденото в т. 2 от Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС задължително тълкуване на понятие за справедливост като критерий за съразмерна обезвреда, свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, подлежащи на обсъждане от съда във всеки отделен случай, като например характер и степен на увреждането, интензитет и проявление във времето на вредоносните последици, възраст и социален статус на увредения и др.
В процесния случай е отчетено естеството на полученото от ищеца травматично увреждане, изразяващо се в сериозно счупване на бедрена кост в областта на таза, наложило оперативно лечение и относително дълъг период за възстановяване – близо 10 месеца, съпроводени с болки и страдания, особено интензивни в рамките на поне месец, през който е траело прохождането, както и цялостното негативно отражение на преживяното върху психиката му. Наред с това е отчетена невъзстановената способност за свободно придвижване предвид продължилото ползване от ищеца на помощно средство, както и остатъчните оплаквания, ограничаващи пълноценния му начин на живот и създаващи му емоционален и психологически дискомфорт. При преценката на всички тези фактори СГС е приел, че отговорността на ответника за възмездяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде ангажирана по справедливост до размера на сумата от 20000 лв, като обезщетението в посочения размер съставлява съразмерна компенсация за вредите по критериите на чл. 52 ЗЗД, а присъждането на обезщетение в по-висок размер би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.
Предвид несъвпадане изводите на двете инстанции относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди първоинстанционното решение е било отменено в частта, с която искът по чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 11000 лв. до сумата от 20000 лв., като вместо него е постановено решение, с което искът е бил уважен за още 9000 лева, а в частта, с която претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена за горницата над 20000 лв. до пълния претендиран размер от 50000 лева е потвърдено.
В изложението на касационния жалбоподател – [фирма] – С., се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и се цитират решения на ВКС по чл.290 ГПК, като се твърди следното:
Твърди се, че в процесния случай Софийският градски съд е постановил решение в противоречие с практиката на ВКС, определяща размери на обезщетения за неимуществени вреди при различни степени на увреждане на здравето на потърпевшите лица, включително и в случаите на настъпила смърт. Сочи се, че в решенията на ВКС, при настъпила трайна нетрудоспособност присъжда многократно по-ниски размери на неимуществените вреди. Досежно конкретния случай се твърди, че при временна нетрудоспособност размерът от 20000 лева е завишен и в противоречие с практиката на ВКС.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната част.
Ответникът по касация И. Д. В., посредством процесуалния си представител – адв. Я. Я., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението към нея и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен. Освен това поставеният от касационния жалбоподател въпрос са зададени бланкетно, без да е налице мотивиране към кои изводи на въззивната инстанция се отнасят.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 2000 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №7093/14.9.2016 г. по гр.д.№13455/2014 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., IV – Б въззивен състав, в частта с която на ищеца са присъдени допълнително 9000 лева – неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука, както и в частта, с която се потвърждава решението на Софийския районен съд за същите вреди в размер на 11000 лева, за същите вреди.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], [улица], С. Б на С., ет.7, офис 1-2, да заплати на И. Д. В., ЕГН – [ЕГН], ОТ [населено място],[жк], блок 361, вх.1, ет.2, ап.7, деловодни разноски в размер на 2000/две хиляди/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: