О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
Гр. София, 07.08.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 11.04.2018 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 3080 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЕРВИСИЗ АД с ЕИК[ЕИК], входирана на 03.07.2017 г., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 86 от 11.05.2017 г. в.т.д. № 76/2017 г. на Русенския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 1478 от 23.11.2016 г. по гр.д.№ 7130/2015 г. по описа на Русенския районен съд за осъждане на касатора да заплати на Е. Й. Й. и Д. В. Й., двамата от [населено място], сумата от 13 875.87 швейцарски франка, като платена от тях без основание по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № H./2008 г.
Касаторът излага подробни съображения, че обжалваното решение е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, поради което моли за отмяната му, алтернативно излага доводи за недопустимост, поради липса на валидна пасивна процесуална легитимация да отговаря по иск за нищожност на договорни клаузи и моли за обезсилването му.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси, разрешени според касатора в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК: І.1. Налице ли е пасивна процесуална легитимация по отношение на касатора – цесионер на вземанията на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД по установителен иск за прогласяване нищожност на клаузи по договор за кредит, сключен между банката и кредитополучател, и по осъдителен иск за суми, претендирани поради нищожност на клаузи от този договор за кредит; Налице ли е отговорност на цесионера БЪЛГЕРИАН РИТЕЙЛ СЕРВИСИЗ АД за връщане на суми, получени от Банката по договор за кредит, нищожност на чиито клаузи се претендира; Налице ли е универсално/частно правоприемство между цесионера и цедента по договора за кредит. І.2. Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит. І.3. Допустим ли е иск по чл.55 ЗЗД за недължимо платени суми поради нищожни клаузи в случаите, когато относимите договорни клаузи не са прогласени за нищожни при условията на чл.34 ЗЗД. І.4. При искове по чл.55 ЗЗД за суми, представляващи надплатена според кредитополучателя лихва по месечни анюитетни вноски и курсови разлики по месечни вноски кой вид давност е приложима – общата петгодишна или специалната тригодишна давност. І.5. Какви са начинът, критериите и методът, съгласно които съдът установява наличието на двете кумулативно дадени предпоставки на чл.146 ал.2 ЗЗП във връзка с индивидуално договаряне на процесните клаузи за договора за кредит. І.6. Кои са критериите за определяне като значително на констатирано неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит; Каква е формулата /методологията/, съгласно която съдебните органи определят неравноправието като значително.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени и въпроси, за които се твърди, че се разрешават противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК /в съответната редакция към момента на подаване на жалбата/, а именно: ІІ.1. Неравноправна ли е договорна клауза, с която кредитополучателят се задължава да заплаща месечни вноски за погасяване на кредита във валута, в която същият е договорен, както и клауза, с която кредитополучателят също поема валутните рискове при договор в чуждестранна валута; ІІ.2. След като процесният кредит е договорен и отпуснат в швейцарски франкове, има ли право Банката да получава погасителните вноски по кредита в същата валута; ІІ.3. Следва ли банката да носи отговорност за валутните рискове, след като съгласно договора кредитополучателят няма задължение да ползва валутните курсове на Банката и съответно да плаща вноските си в швейцарски франкове, независимо от източника на придобиването им; ІІ.4. При липса на доказателства за липса на разлика, вследствие на т.нар. валутни разлики между предоставената в швейцарски франкове сума и върнатата такава в швецарски франкове, налице ли е значителна неравнопоставеност по смисъла на ЗЗП; ІІ.5. Налице ли е нищожност на договорни клаузи от договор за банков кредит, с който е отпуснат кредитен лимит в швейцарски франкове, валута, различна от националната валута; ІІ.6. Налице ли е нищожност на клаузата на чл.23 от договора, в която е изразено съгласие от страна на потребителя да поеме рискове и вреди, включително и пропуснати ползи, от промени и повишаване на курс купува и/или продава на швейцарския франк; ІІ.7. Налице ли е неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП по отношение на клаузата на чл.23 ал.1 и ал.2 от договора за кредит, след като кредитополучателят се е задължил да връща кредита в швейцарски франкове по време на действие на договора, който е с продължителен период на изпълнение, през който е възможно да настъпят промени във валутния курс, които да повишат или намалят размера на вноските; ІІ.8. Допустимо ли е уговаряне на договор за кредит в чужда валута; ІІ.9. С оглед разликата между договора за паричния заем по ЗЗД – един реален договор, и договор за кредит по ТЗ – един консенсуален договор, доколко определящо е реалното предаване на сумата при договора за кредит, уговорен като кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на конкретно посочена сума в евро; ІІ.10. Допустимо ли е страните по договор за банков кредит да се споразумеят задължението на банката за отпускане на средствата да бъде изпълнено чрез предоставяне в друга валута, различна от уговорената, след договорено служебно превалутиране, чийто размер се определя като равностойност на уговорената по установените между двете валути курсове, определени към датата на падежа – момента на изпълнение на задължението на банката да предостави средствата.
Поставени са и трета група въпроси, като разрешени в хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, както следва: ІІІ.1. Налице ли е неравноправие на договорната разпоредба на чл.13 ал.1 от договора за кредит, в която е предвидена възможност Банката да променя Тарифата за условията, лихвите и комисионните и самите лихви при евентуално превалутиране на кредита; Налице ли е връзка между тази договорна разпоредба и начина на формиране на възнаградителната лихва по договора; ІІІ.2. Прогласяване нищожност на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3 от процесния договор не представлява ли по своята правна същност недопустима промяна на постигнатата между страните обща воля и съгласие; ІІІ.3. Приемането, че е налице нищожност на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3 от договора за кредит води ли до промяна на характера, вида и размера на договорената възнаградителна лихва, съгласно чл.3 ал.1 от договора за кредит; ІІІ.4. Не следва ли подписаните между страните валидни споразумения като неразделна част от договора за кредит да се кредитират като извънсъдебни признания на дължимите от кредитополучателя суми по размер и валута; ІІІ.5. Налице ли е промяна на договорените между страните условия на кредитното отношение при условие, че кредитът е уговорен като кредитен лимит в швейцарски франкове по искане на кредитополучателя и е договорена плаваща по размер лихва; ІІІ.6. Уговорената възнаградителна лихва определена ли е съобразно изискванията на ЗКИ и ЗЗП и кои са критериите за констатиране на това; ІІІ.7. Налице ли е по отношение на Банката като доставчик на финансова услуга и следва ли да намери приложение хипотезата на чл.144 ал.1 т.1 ЗЗП и чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП; ІІІ.8. Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, след като се следва екс леге и как следва да се тълкуват разпоредбите на чл.8 и чл.9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване. В тази група въпроси са изложени и само твърдения за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС и съдилищата.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК ответниците по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, с подробен писмен отговор заявяват становище за неоснователност на жалбата и претендират разноски. С отделен отговор е дадено и становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
С оглед указанията по приложението на чл.280 ал.1 ГПК /в редакция преди изменението му /ДВ, бр.86/2017 г./, предвид датата на постъпване на касационната жалба/, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото селективно основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ясно и точно да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е бил включен в предмета на спора, да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил постановения от него краен резултат, но не и обосноваността и правилността на решението, с оглед конкретните данни по делото. Съставът на касационния съд няма правомощия да извежда този въпрос, въз основа съдържанието на жалбата и/или изложението. Налице е съществена разлика между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281 т.3 ГПК, която следва да бъде съобразена и проведена от страните при предприемане на обжалването. При удовлетворяване на посочения общ селективен критерий за достъп до касация, подлежат на изследване допълнителните такива по чл.280 ал.1 т. т. 1 – 3 ГПК, сочени от касатора, т.к. общите и поне едно от допълнителните условия за допускане на касационно обжалване трябва да съществуват кумулативно.
Предвид изложеното, не са правни, а такива по обосноваността и правилността на изводите на въззивния съд, поради необходимост от отчитане на конкретните факти по делото, въпроси с №№ І.1.1., І.1.2., ІІ.1., ІІ.2., ІІ.3., ІІ.4., ІІ.5., ІІ.6., ІІ.7., ІІІ.1., ІІІ.2., ІІІ.3., ІІІ.5., ІІІ.6., ІІІ.8. Същите представляват касационни оплаквания по чл.281 т.3 ГПК, а не въпроси по приложението и тълкуването на абстрактни правни норми извън контекста на казуса, поради което не могат да обусловят достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
По останалите въпроси в изложението на касатора по чл.284 ал..3 т.1 ГПК се установява следното:
Съставът на въззивния съд не е квалифицирал изрично вида правоприемство между цедент и цесионер, но е приел, че ответникът – цесионер на вземанията на ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ АД по договора за кредит, сключен с ищците, отговаря за недължимо платени му от последните суми, тъй като е придобил прехвърлените вземания в обема по чл.99 ал.2 ЗЗД, респективно не може да получи повече от това, което се дължи на стария кредитор. Предвид изложеното, въпрос № І.1.3 няма значение за изхода на делото. Съдът не се е произнесъл изрично и относно това, дали е необходимо преди да се произнесе по иска по чл.55 ЗЗД, да прогласи по исков път нищожността на оспорените с исковата молба клаузи. Доколкото обаче той явно е счел, че нищожността е въведена като преюдициално правоотношение, е дал отрицателен отговор на този въпрос. Тази преценка е в съответствие както с доктрината, така и с еднозначно установената съдебна практика. Следователно, по въпрос № І.3. не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – поради значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото. Въпрос № І.2 се преценява като неясен и несъответен на предмета на спора, освен това преценката относно нищожността на договорни клаузи като част от спорния предмет в никакъв случай не представлява вмешателство в договорните отношения от страна на съда. По въпроса относно приложимата погасителна давност /обща или специална/ съдът се е позовал на ППВС № 1/79 г. по някои въпроси на неоснователното обогатяване, т.к. претенцията за връщане на платените суми е поради начална липса на основание. В т.7 от същото е посочено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. Ето защо по въпрос № І.4. също не се доказва допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, поддържано от касатора. По въпросите, касаещи приложението на чл.143 и чл.146 ал.2 ЗЗП, е налице многобройна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, поради което отново липсва основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ВКС да се произнася по тях. По въпроса, дали е допустимо сключване на договор за кредит в чужда валута следва да се посочи, че съдът не е отрекъл тази възможност и не това е основанието, на което искът е счетен за основателен. Поради това, въпрос № ІІ.8. е без значение за решаването на делото. Същото важи и за въпрос № ІІ.10. – във въззивното решение не е формиран извод за недопустимост на подобно споразумение. Решаващите изводи на въззивния съд всъщност са, че разликата в курса на швейцарския франк към еврото/лева към момента на отпускане на кредита и към момента на погасяване на вноските по него, при извършено от банката служебно превалутиране, всъщност представлява печелба на банката, която съществува успоредно с договорената възнаградителна лихва. В случая тази разлика не е част от основния предмет на договора за кредит, нито представлява цена на финансовата услуга. В резултат на това, потребителят, без да е търговец, поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на двете страни значително се нарушава във вреда на кредитополучателя, т.е. налице е неравноправност на клаузите по см. на чл.143 ЗЗП. Посочено е, че в случая съответните клаузи на договора, касаещи превалутирането, представляват пряка уговорка във вреда на потребителя, като възлагат на по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически последици /тези от повишаване курса на швейцарския франк/евро/ и прехвърлят върху нетърговец риска от колебанията на валутния пазар. За потребителя не е предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато нарастване на размера на анюитетните вноски в лева и евро, без да се променя абсолютната им стойност в швейцарски франкове. Чл.23 от договора свидетелства за формално спазване от страна на банката на принципа за добросъвестност по см. на чл.143 ЗЗП, т.к. в него се съдържа декларация на кредитополучателя, че е запознат с възможността на промяна в посока увеличаване на швейцарските франкове. За да бъде обаче реално информиран потребителят, а банката – действително добросъвестна, е следвало обстоятелствата, за които потребителят декларира информираност, да следват от ясни и прозрачни условия на договора, каквито съдът, след обсъждане на конкретния договор, е приел, че липсват. В този смисъл е и определението на СЕС по дело С-119/17 /до постановяване на което е било искано спиране на настоящото производство по чл.288 ГПК/ – че клауза в договор за потребителски кредит, вследствие на която целият риск от обменния курс се прехвърля върху кредитополучателя и която не е съставена прозрачно така, че той да бъде в състояние да прецени въз основа на ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на подобен договор, може да бъде разглеждана като неравноправна, когато се установи, че въпреки изискването за добросъвестност, тази клауза създава значителна неравноправност в ущърб на потребителя между произтичащите от договора права и задължения на страните. Решението на въззивния съд е в пълно съответствие с практиката на СЕС. Предвид така формираната воля на съда в мотивите на въззивното решение, въпрос № ІІ.9. /за значението на реалното предаване на сумата/ не се явява от значение за резултата по конкретното дело. По въпроса относно значението на допълнителните споразумения /№ ІІІ.4./, освен че също не е обсъждан от въззивния съд, следва да се отбележи, че има практика на ВКС по чл.290 ГПК, съгласно която последващо сключени анекси не санират нищожни съгласно ЗЗП клаузи в договор за кредит. Така в решение № 146 по т.д.№ 2615/2016 г. на І ТО е изяснено, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителската защита, който е недопустим, както и че допълнително споразумение, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно, на основание чл.366 ЗЗД. Поради наличие на посоченото актуално тълкувателно разрешение, по въпроса не се установяват и допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. На последно място остава да бъде обсъден въпросът с № ІІІ.7. във връзка с нормата на чл.144 ЗЗП, съдържаща изключенията, при които някои от разпоредбите на чл.143 ЗЗП не намират приложение. Ал.1 от чл.144 в случая е неотносима, т.к. урежда условията за неприложимост на разпоредбата на чл.143 т.7 ЗЗП, а последната е извън предмета на спора и не е обусловила изводите на съда. Нормата на чл.144 ал.2 т.1 ЗЗП е счетена от съда за приложима, но той не е установил да са изпълнени от фактическа страна нейните изисквания. Правилността на горната преценка не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК.
В заключение, макар касаторът да е формулирал множество въпроси, по които съдът да допусне касационно обжалване, искането му в този смисъл се преценява като неоснователно.
Липсват и данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, при наличието на които касационният съд е длъжен да го допусне до касация, без да изследва наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК. Иск за прогласяване на нищожност на клаузи от договора за кредит, сключен с цедента с настоящо наименование ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, съдът не е разглеждал, а останалите оплаквания в този смисъл касаят правилността на решението по отношение на материалноправната, а не на процесуалноправната легитимация на ответника – настоящ касатор.
Въпреки изхода от спора в тази инстанция, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски е неоснователно, т.к. по делото липсват доказателства за реално плащане на уговореното с договора за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 86 от 11.05.2017 г. в.т.д. № 76/2017 г. на Русенския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 1478/23.11.2016 г. по гр.д.№ 7130/2015 г. по описа на Русенския районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: