О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 561
гр. София 23.05.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4643 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца В. Д. К., чрез адв. П. В. против решение № 6584/05.08.2016 г. по в.гр.дело № 2448/2016 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № III-85-146/27.10.2015 г. по гр.дело № 16245/2015 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявения от В. Д. К. срещу И. Н. И. иск с правна квалификация чл.240,ал.1 ЗЗД за сумата 5000 евро, представляваща даден от ищеца на ответника заем на 27.03.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.03.2015 г. до окончателното й изплащане като неоснователен.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което предявеният иск се уважи, като основателен.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора и наведените въз основа на тях доводи за постановяване на решението, 2. настъпва ли преклузията по чл.266,ал.1 ГПК за поискани доказателства поради това, че с оглед допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения е била пропусната възможността за своевременното им събиране – чл.266,ал.3 ГПК, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба И. Н. И., чрез адв.Х.Д. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението. Изложени са доводи, че формулираните въпроси не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, както и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
С обжалваното решение е прието за установено от фактическа страна въз основа на събраните по делото писмени доказателства – разписка от 27.03.2010 г., че между страните по делото е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем, по силата на което ищецът В. К. е предоставил сумата от 5000,00 евро, че от представения по делото протокол за разпит на свидетел от 30.06.2010 г., дадени от ищеца в качеството му на свидетел по досъдебно производство № 330/2010 г. по описа на СДВР е установено признание, че предоставената на ответника по процесната разписка сума му е била върната.
Въззивният съд е преценил първоинстанционното решение за правилно, възприети са фактическите и правни изводи и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Софийски районен съд.
Първоинстанционният съд се е позовал на чл.240,ал.1 ЗЗД и е приел, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Посочил е, че за основателността на иска по чл.240,ал.1 ЗЗД по делото следва да се установят предпоставките:1.съществуването на договор за заем между страните, 2.предаването на заемната сума на ответника, 3. изискуемостта на задължението за връщане на заемната сума. Прието е, че в случая посочените предпоставки не са налице. Първоинстанционният съд е приел, че по делото е доказано наличието на заемно правоотношение между страните и предаването на заемната сума – от представената по делото разписка е приел за установено, че на 27.03.2010 г. ответникът е получил от ищеца сумата 5000 евро в заем. Посочил е, че от представения по делото протокол за разпит на свидетел от 30.06.2010 г. по досъдебно производство № 330/2010 г. на СДВР е установено, че ищецът е заявил пред разследващия полицай, че парите, които е дал на ответника и за които последният е съставил разписката са му върнати изцяло. Прието е също, че показанията на ищеца са снети по предвидения в НПК ред, протоколът е подписан от него и с оглед на това е преценено като извънсъдебно признание на отразените в него факти и обстоятелства. Решаващият извод на първоистнационния съд е, че ответникът не дължи на ищеца претендираната сума и искът е неоснователен.
От правна страна въззивният съд с оглед разпоредбите на чл. 240, ал. 1 ЗЗД е приел, че с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Посочил е, че по правната си същност договорът за заем е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден /арг. 240, ал. 2 ЗЗД/, и комутативен – правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер в срок от 1 месец от поканата – арг. чл. 240, ал. 3 ЗЗД, ако друго не е уговорено от страните.
Прието е, че в случая страните не спорят и е установено от представената по делото разписка от 27.03.2010 г., че между тях е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем, по силата на което ищецът е предал на ответника сумата от 5000,00 евро. Относно спорният по делото въпрос дали заетата сума е била върната на ищеца съдът е приел, че от показанията на ищеца, обективирани в представения по делото от ответника и неоспорен своевременно от ищеца Протокол за разпит на свидетел от 30.06.2010 г., които показания са дадени от ищеца в качеството му на свидетел по досъдебно производство № 330/2010 г. по описа на СДВР е установено направено от ищеца извънсъдебно признание относно факта, че предоставената на ответника по процесната разписка от 27.03.2010 г. сума от 5000,00 евро му е била върната. Според въззивния съд протокола за разпит в частта, подписан от ищеца в качеството му на свидетел, относно дадените от него показания има характер на частен свидетелстващ документ, който удостоверява направено от В. К. през надлежен орган на власт признание на неизгоден факт. Посочил е, че верността на обективираното в този частен документ извънсъдебно признание за неизгоден за неговия автор правнорелевантен факт следва да се преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства – арг. чл. 175 ГПК, тъй като в тази си част той не притежава материална доказателствена сила, обвързваща съда, като официалния удостоверителен документ – арг. чл. 179, ал. 1 ГПК. Изведен е извод, че оспорването верността на изходящ от страната частен документ, обективиращ неизгодни за нея обстоятелства, може да се извърши с всички допустими доказателствени средства, но при процесуалните ограничения на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, във вр. с чл. 164, ал. 2 ГПК, уреждащ относителна забрана за опровергаване със свидетелски показания съдържанието на изходящ от страната частен свидетелстващ документ. Прието е, че макар и да е допуснал и разпитал искания от ищеца свидетел С. В., в съответствие с посочената норма на процесуалния закон, законосъобразно районният съд не е поставил в основата на доказателствените си изводи показанията на свидетеля В., тъй като по делото не е установено ответникът да е дал съгласие за допускането му като свидетел.
Въззивният съд е приел, че според чл. 77 ЗЗД при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, че това е само правна възможност за длъжника за доказване на изпълнението, което не касае действителността на изпълнението. С оглед на това е формиран извод, че обстоятелството, че ответникът не е поискал или не е представил такава по делото не води до извод за наличие на задължение. Посочил е, че други доказателства, които да опровергават направеното от ищеца признание за връщане от ответника на заета сума в размер на 5000,00 евро, обективирано в Протокол за разпит на свидетел от 30.06.2010 г. не са ангажирани и е приел за обоснован правния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск. При тези съображения доводите във въззивната жалба са преценени за неоснователни и първонстанционното решение, с което искът е отхвърлен е потвърдено.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и втори въпрос от изложението. Всеки от тях не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като е формулиран общо, абстрактно и хипотетично. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че първи и втори въпроси, формулирани от жалбоподателя не са правни, поради това, че не са обусловили конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Тъй като въпросите не са правни само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.1, ГПК.
Всички останали доводи в изложението са по правилността на обжалваното въззивно решение и не представляват правни въпроси. Тези доводи Върховният касационен съд следва да преценява, само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство по чл.288 ГПК. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Както вече се отбеляза в случая не е установено общото основание по чл.280,ал.1 ГПК по всеки от въпросите в изложението и поради това съда няма задължение да обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд по поставените въпроси от жалбоподателя-ищец В. К., чрез адв. Пл.В..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 6584/05.08.2016 г., постановено по в.гр.дело № 2448/2016 г. на Софийски градски съд по касационна жалба вх. № 115011/10.09.2016 г. подадена от ищеца В. Д. К., [населено място], чрез адв.П. В., съдебен адрес [населено място], [жк], [улица], ет.6, чрез адв.Пл.В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: