О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
гр. София, 11.09.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 13 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: СТОИЛ СОТИРОВ
Членове: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Зоя Атанасова ч. гр. дело № 3580/15 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от ищеца С. И. К. от [населено място], чрез адв. К. Г. срещу определение № 517/11.05.2015 г. на Смолянския окръжен съд по ч. гр. дело № 201/2015 г., с което е потвърдено протоколно определение от 10.03.2015 г. по гр. дело № 208/2014 г. на Златоградския районен съд, с което производството по делото е прекратено.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното определение са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна и връщане на делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, инкорпорирано в частната жалба са поставени следните въпроси: 1. „Подлежи ли на прекратяване българското бракоразводно дело, когато: а/ компетентността му е била приета недвусмислено от ответника?” – правен въпрос от значение за точното приложение на чл. 12, ал. 1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г., във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК? б/ „когато твърдяното от ответника чуждестранно съдебно решение не е заверено от чуждестранния съд и не е представено въобще придружително удостоверение?” – правен въпрос от значение за точното прилагане на чл. 621 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК?; 2. „Дължи ли произнасяне българският съд, когато представеното чуждестранно съдебно решение в определена негова част – а в случая на издръжката на децата – е в очевидно противоречие с обществената политика на държавата членка – Република България досежно размера на минималната работна заплата, с който трябва да се съобразява размера на издръжката?” – правен въпрос от значение за точното прилагане на чл. 22.1., б. „а” от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г., във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3. „Дължи ли произнасяне българският съд по испанско-непредявените искове, непредявени пред чуждестранния съд, но предявени пред българския?” – правен въпрос от значение за точното прилагане на чл. 2 ГПК.
Ответницата по частната жалба З. Л. К. не е изразила становище в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е прекратил производството по делото, тъй като решението на испанския съд е породило целените от страните правни последици и въпросът за прекратяването на брака не може да бъде пререшаван. Изложени са съображения, че съдът следи служебно за своята компетентност да се произнесе по спора, като дори е длъжен да събере сам доказателства в тази насока. Прието е, че е ирелевантен въпроса дали има или няма към този момент решение по бракоразводния процес между страните на испанския съд, след като той разглежда производството, приемайки, че е компетентен, като се е позовал на постановеното по ч. гр. дело № 201/2012 г., с което е прекратено производството по първото заведено между страните бракоразводно дело в Република България. Съставът на въззивния съд е приел, че предмета на двете дела не е различен, а що се касае до обективно съединения иск за фамилното име на съпругата след прекратяване на брака, този иск може да бъде предявен и отделно, поради което не е налице основание за повтаряне на бракоразводния процес.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните въпроси. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд е компетентен да разгледа частна жалба срещу въззивно определение, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол. В представеното от частния касатор изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната касационна жалба не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от правно естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посоченото в случая основание за допускане на касационно обжалване е, че обжалваното въззивно определение е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г., хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице в случаите, когато съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /определение/ и е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало /ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/.
По първия повдигнат въпрос подлежи ли на прекратяване българското бракоразводно дело, когато компетентността му е била приета недвусмислено от ответника, както и когато твърдяното от ответника чуждестранно съдебно решение не е заверено от чуждестранния съд и не е представено въобще придружително удостоверение, не е налице основание за допускане до касационно обжалване, тъй като макар да обуславя изхода на спора, въззивният съд е приложил закона в точния му смисъл. Съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същи съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява. Тази забрана е въведена с цел изключване възможността за постановяване на различни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, която съставлява абсолютна процесуална пречка за надлежното предявяване на нов иск. Отговор на втората част на поставения процесуалноправен въпрос се съдържа в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. С цитираната разпоредба е прието, че решение, постановено в една държава-членка, се признава в друга държава-членка без изискване за специални процесуални действия. Предвид изложеното не е налице неточно прилагане на чл. 621, ал. 1 ГПК във връзка със задължението за представяне на заверен препис от решението на испанския съд и придружаващо удостоверение, тъй като в случая няма предписание акт на Европейския съюз да изисква това.
Вторият поставен въпрос „Дължи ли произнасяне българският съд, когато представеното чуждестранно съдебно решение в определена негова част – а в случая на издръжката на децата – е в очевидно противоречие с обществената политика на държавата членка – Република България досежно размера на минималната работна заплата, с който трябва да се съобразява размера на издръжката?”, макар да обуславя изхода на делото, няма претендираното значение, тъй като българският съд може да измени присъдената издръжка след предявяване на иск по чл. 150 СК при изменение на обстоятелствата.
Третият повдигнат въпрос „Дължи ли произнасяне българският съд по испанско-непредявените искове, непредявени пред чуждестранния съд, но предявени пред българския?”, не обуславя решаващите изводи на съда, тъй като иск за промяна на фамилното име може да предяви само съпругът, който иска да възстанови фамилното си име преди този брак.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените от жалбоподателя въпроси.
Изложените съображения налагат извода, че не следва да се допусне касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на определение № 517/11.05.2015 г. на Смолянския окръжен съд по ч. гр. дело № 201/2015 г., с което е потвърдено протоколно определение от 10.03.2015 г. по гр. дело № 208/2014 г. на Златоградския районен съд, с което производството по делото е прекратено.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :