О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
София, 01.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №119/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№16826/02.10.2018 г., подадена от адвокат Г. Ю. – процесуален представител ищците В. Я. С., А. П. С. и М. П. Д., и трите от [населено място], против въззивно решение №1978/25.7.2018 г. по гр.д.№2427/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, 4-ти състав, с което е потвърдено решение №1224/02.3.2017 г. по гр.д.№65/2014 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.42, ал.2, във връзка с чл.31 ЗЗД; чл.265, ал.2, предл.2 ЗЗД и чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.179, ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че „Исковете, с които се предявява недействителност на договорите за ипотека, се основават на твърдения, че страните са наследници по закон на П. С., който преди да почине е страдал от множество заболявания, включително е преживял мозъчен инсулт и е бил в тежко здравословно състояние, по време на което е упълномощил ответника С. да го представлява, като по силата на упълномощаването той е сключил договори за ипотека. Ищците твърдят, че вследствие на тежкото си здравословно състояние наследодателят им не е могъл да формира правно валидна воля и съгласие при упълномощаването, съотв. при сключването на договорите, чиято недействителност претендират в производството.
Съобразно дадената от въззивния съд правна квалификация на исковете, сделка, сключена от дееспособно лице, което не е могло да разбира или да ръководи действията си, е унищожаема (чл.31 ЗЗД), за разлика от нищожната сделка, сключена при съзнателна липса на съгласие (чл.26, ал.2 ЗЗД). Липсата на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД е налице, когато изявлението е направено несериозно, без намерение за обвързване, за разлика от несъзнавано даденото съгласие (чл.31, ал.1 ЗЗД), изразено от лице, което макар и формално дееспособно не е могло да разбира или да ръководи действията си. Съгласие липсва в случаите напр. на мислена уговорка, шега или насилие, когато е налице пълна липса на валидно съгласие за сключване на договор. Приравняването на случаите на неразбиране на свойството и значението на постъпките по чл. 31, ал. 1 ЗЗД с липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД би означавало и отъждествяване на две форми на недействителност на сделките, които законодателят е различил по правните им последици. В случаите на нищожност съгласието на страните за сключването на договора не поражда никакви правни последици от момента на сключването му, а при унищожаемостта сключването на договора поражда желаните правни последици, но порокът, при който той е сключен, дава право на заинтересуваната страна в давностния срок по чл. 32 ЗЗД да поиска унищожаването на сделката. Унищожаването на сделката поначало води до заличаването на правните й последици от момента на сключването й. Следователно и с оглед развитите съображения, способността да се разбират и ръководят действията (по см. на чл. 31, ал. 1 ЗЗД) е различна от способността да бъде формирана валидна воля (по см. на чл. 26, ал. 2 ЗЗД). Когато се поддържа недействителност на упълномощителна сделка за разпореждане с недвижим имот с твърдения, че едно дееспособно физическо лице – упълномощител (за който не се твърди, че е поставен под запрещение), към момента на сключването на атакуваната сделка не е могло да разбира и ръководи действията си поради тежко увреденото си здравословно състояние, е наведено основание за унищожаемост по чл.31 ЗЗД. Такива твърдения не могат да се подвеждат под основанието „липса на воля“ за извършване на упълномощителната сделка, обуславящи квалификация по чл.26, ал.2 ЗЗД, тъй като липсата на воля (при едностранните сделки) и на съгласие (при договорите) трябва да е съзнателна (съзнавана), както се посочи. Искът за унищожаване на сделката поради това, че към момента на сключването й лицето не е могло да разбира или да ръководи действията си е с правно основание чл.31, ал.1 ЗЗД. Хипотезата на чл.31, ал.2 ЗЗД, в която следва да е поискано поставяне на лицето под запрещение (каквато не е налице в случая), е приложима само, когато искът за оспорване на договора се предявява от наследниците след смъртта на увредения и само ако неспособността да се разбират или да ръководят действията се е дължала на душевна болест или слабоумие. Когато неспособността на лицето да разбира или ръководи действията си се е дължала на друга причина като въздействие на упойващи вещества, интоксикация, състояния, съпътствани от продължителна силна болка и др. подобни, искане за поставяне под запрещение не е необходимо – дори да е поискано поставяне под запрещение в подобен случай, искът би бил отхвърлен като неоснователен (решение по чл. 290 ГПК № 374 от 29.12.2015г. на ВКС по гр. д. № 1792/2015г., IV ГО, ГК). Правото на унищожение възниква не от извършването на овластителната сделка, а от упражняването на порочно учредената представителна власт – от сключването на договора (чл.32, ал.2, изр. 2 ЗЗД). Правото на унищожение на овластителната сделка няма смисъл да бъде упражнено, освен заедно с иска за оспорване на сключения чрез пълномощника договор, за да бъде противопоставено унищожението на третото лице, което е договаряло с пълномощника. Процесуално легитимиран да предяви иска за оспорване на сключения чрез представител договор е упълномощителят, а процесуално легитимиран като ответник по този иск е третото лице, което е договаряло с пълномощника. Пълномощникът може да участва като страна по делото, тъй като се оспорва представителна власт, която е упражнил и неговата правна сфера може да бъде накърнена, доколкото ще отговаря било пред третото лице, с което е договарял (чл.42, ал.1 ЗЗД), било пред упълномощителя, ако той се окаже обвързан против волята си. При оспорване на сключения чрез представител договор във всички случаи съдът трябва да се произнесе по наличието на представителна власт в мотивите на решението, но ако приеме, че е предявен и иск за унищожение на овластителната сделка срещу пълномощника, той ще се произнесе в диспозитива на решението (решения по чл.290 ГПК №113/31.5.2012 г. по гр.д.№1677/2010 г., ІV ГО, ВКС; № 75/15.06.2017г. по гр. д. № 2750/2016г., ГК, ІV ГО на ВКС). Неспособността да се разбират и ръководят действията е основание за унищожение на овластителната сделка и това прави извършената от пълномощника последваща двустранна сделка сключена без представителна власт (чл. 42, ал. 2 ЗЗД). Сключеният от мним представител договор е висящо недействителен, докато не бъде потвърден от упълномощителя или от неговите наследници. При отказ от потвърждение договорът става недействителен по отношение на мнимо представлявания, а не абсолютно нищожен (вж. т. 2 от № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 5/2014 г., ОСГТК).
При изложените правни съображения по квалификацията на спорното право, и въззивният съд формира извод, че предявените искове с правно основание чл. 42, ал. 2 вр. чл. 31,ал.1ЗЗД са неоснователни. Първоинстанционният съд е разгледал предявените искове, макар и при неточна правна квалификация тези, с които се предявява недействителност на договорите за ипотека, сключени чрез пълномощник от името на П. С., поради което въззивният съд разглежда спора по същество, при преквалификация на исковете. Неоснователни са доводите на жалбоподателите, че е доказано основанието на исковете, че поради здравословното си състояние П. С. не е могъл да разбира или да ръководи действията си. Липсата на доказателства, установяващи по безсъмнен начин, че към момента на упълномощаването прехвърлителят е бил с помрачено съзнание, изключващо волеобразуване, обуславя извод за неоснователност на предявените искове с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД вр. Чл.31 ЗЗД, с които се атакуват договорите, сключени въз основа на упълномощителните сделки. За твърдяното от ищците състояние на упълномощителя категорични данни не могат да се извлекат нито от гласните доказателства по отношение на конкретните моменти на упълномощаване (напр. отговорите, които е давал покойният на св. П. не сочат категорично на неразбиране на въпроса, нито реакцията на П. по повод И., разказана от св. П.; а св. С. – личен лекар на покойния свидетелства, че той е осмислял въпросите и отговорите), нито от заключенията на вещите лица, които са противоречиви, като дори между експертите, изготвили основното заключение на СМЕ, съществува противоречие относно последиците от получения инсулт по отношение на възможността покойният да разбира последиците от упълномощаването. Съдът възприема като обективно и обосновано със съответните специални знания, и даващо по-задълбочен отговор на поставените задачи, изготвено и въз основа на анализ на гласните доказателства, заключението на повторната експертиза, макар да отчита, че послесмъртната експертиза за отговор на относимите към спора задачи дефинитивно е изправена пред трудности в изследването поради липса на неговия обект.Зависимостта в битово отношение и податливостта към внушения не могат да се подведат под хипотезата на нормата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД. В заключението на повторната СМЕ изрично е прието, че към 2004г. и към съответните дати на упълномощаване няма данни за такива отклонения, които да са лишавали П. С. от способността му да се грижи за собствените си интереси, като към тези моменти не е страдал и от сензомоторна афазия, а диагноза като „глобарна деменция“, визирана в първото поред заключение на СМЕ, на каквато не се позовават и ищците, не му е поставяна изобщо. Следователно не съществуват безспорни данни, съдържащи обективна информация за неспособност на П. С. да разбира или да ръководи действията си към релеватните за спора моменти. Ето защо по делото не може да се направи еднозначен извод, при извършването на необходимата за това преценка и въз основа на относимите доказателства, в т. ч. относно здравословното състояние на починалия и начина му на живот, че състоянието му към момента на упълномощаването е било такова, че да не му е позволявало да действа съзнателно и разумно, за да може свободно да формира и да изрази волята си. Съдът преценява способността на П. С. да разбира свойството и значението на извършените от него действия въз основа на събрани по делото доказателства, тъй като констатацията на нотариуса, че явилото се пред него лице е дееспособно няма обвързваща доказателствена сила относно това обстоятелство (чл. 474, ал. 4 вр. чл. 485, ал. 2 ГПК отм.; чл. 578, ал. 4 вр. чл. 589, ал. 2 ГПК). Само изявленията на нотариуса за факти, които са се осъществили пред него в рамките на предоставената му от закона удостоверителна компетентност по чл. 465 ГПК (отм.), понастоящем чл. 569 ГПК, се ползват с обвързваща доказателствена сила.
Извън изложеното, когато лицето изобщо не е поставено под запрещение, погасителната давност за правото да се иска унищожение, както се посочи, тече от момента на сключване на сделката – лицето, действало при условията на чл.31, ал.1 ЗЗД е формално дееспособно до поставянето му под запрещение. Правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност (чл. 32, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). В случая исковете са предявени след изтичането на този срок – на 13.02.2014г., за което ответниците са възразили след преквалификацията на исковете от въззивния съд. По изложените съображения за недоказано основание на исковете, разгледани по-горе, и при положение, че упълномощаването е породило правни последици, договорите за ипотека, сключени от името на П. С. не са сключени без представителна власт, а пълномощникът е разполагал с валидно учредена представителна власт за учредяване на ипотека, поради което тези договори са породили целените с тях правни последици (чл. 42, ал. 2 ЗЗД). Тъй като оспорването на договорите от страна на ищцата В. С. в частта относно подписа, положен от нейно име, е безуспешно – подписите изхождат от нея съгласно възприетото заключение на СГЕ, то и исковете за сключване на договорите без нейно съгласие са неоснователни.
По исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 179, ал. 1 ЗЗД за установяване погасяването на вземанията, обезпечени с договорните ипотеки, и за заличаване на ипотеките като правна последица от уважаване на установителните искове за недължимост на вземанията:
Тези искове също са неоснователни. Правопогасяващите възражения за давност са неоснователни (вж. чл. 151 ЗЗД). Поради признаване на вземанията с източник договори за заем от страна на длъжника, извършено в представените и обсъдени, изходящи от него документи, наименовани „декларации“, в които е обективирана и волята на страните по договорите за заем за изменение на падежа на задълженията за 2014г., както и признаване, направено пред разпитани по делото свидетели, чиито показания за това са еднопосочни, давността е била прекъсната (чл. 116, б. „а“ ЗЗД), откогато започва да тече нова давност (чл. 117, ал. 1 ЗЗД). Не е установено, че И. С. не е разбрал съдържанието на подписаните от него документи. Посоченото от него в последната подписана декларация, че не признава вземанията, понеже давността за тях е изтекла, при доказани предходни волеизявления пред различни лица, вкл. и в писмен вид, за съществуване на вземанията, независимо от целта, с която са направени волеизявленията, не заличава правните последици, предвидени в чл. 116, б. „а“ ЗЗД.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.т. 1 и 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.Следва ли въззивната инстанция, когато препраща към чл.272 ГПК, макар и формално да посочи цифрово изражение на нормата, да обсъди направените във въззивната жалба доводи и да изложи мотиви за тях и да изложи собствени съображения, защо възприема изводите на първата инстанция, към което видно от обжалвания съдебен акт се препраща ?, 2. При непълен доклад на първата инстанция, въззивният съд длъжен ли е да даде указания на страните относно възможността да предприемат онези процесуални действия за посочване на относимите доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция ?, 3. При постановяване на нов доклад или изменение на постановения от първата инстанция доклад, въззивната инстанция дължи даде указания на страните относно възможността да предприемат онези процесуални действия за посочване на относимите доказателства, съобразени с изменения допълнен доклад ?, 4. Какви указания дава съдът в доклада по чл.146 ГПК, когато да изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания и в този случай допуска ли служебно експертиза, поради противоречие между приетите по делото експертни заключения с различни изводи и заключения ?, 5. Какво е правното значение на изрично индивидуализираното качество на пълномощника по отношение времето на действие на упълномощителната сделка ?, 6. Какво е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя ?, 7. Прилага ли се погасителната давност, след като лицето, обезпечило вземането със свое имущество е починало към датата на която страните по ипотечните договори са изменили падежа на задълженията по договора, и съгласие за това не са дали и не и е искано от наследниците на починалия ? Ако прилага, от кога започва да тече ?.
Сочи се също така, че е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответниците по касация В. Н. П. и И. Г. С. не заявяват становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения.
Първият поставеният въпрос, а именно: „Следва ли въззивната инстанция, когато препраща към чл.272 ГПК, макар и формално да посочи цифрово изражение на нормата, да обсъди направените във въззивната жалба доводи и да изложи мотиви за тях и да изложи собствени съображения, защо възприема изводите на първата инстанция, към което видно от обжалвания съдебен акт се препраща ?“ е неотносим, тъй като от мотивите на обжалвания съдебен акт е видно, че е налице препращане към мотивите на въззивната инстанция по смисъла на чл.272 ГПК. Нещо повече, Софийският апелативен съд подробно и изчерпателно е развил мотивите си.
Вторият от поставените въпроси, а именно: „При непълен доклад на първата инстанция, въззивният съд длъжен ли е да даде указания на страните относно възможността да предприемат онези процесуални действия за посочване на относимите доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция ?“, също е неотносим, тъй като оплакване относно доклада на първата инстанция във въззивната жалба не е направено, а съгласно чл.269, изречение второ ГПК съдът е ограничен от посоченото в жалбата, относно правилността на решението.
По същите съображения неотносими са и поставените трети и четвърти въпроси, а именно: „При постановяване на нов доклад или изменение на постановения от първата инстанция доклад, въззивната инстанция дължи даде указания на страните относно възможността да предприемат онези процесуални действия за посочване на относимите доказателства, съобразени с изменения допълнен доклад ?“ и „Какви указания дава съдът в доклада по чл.146 ГПК, когато да изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания и в този случай допуска ли служебно експертиза, поради противоречие между приетите по делото експертни заключения с различни изводи и заключения ?“.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по петия въпрос – „Какво е правното значение на изрично индивидуализираното качество на пълномощника по отношение времето на действие на упълномощителната сделка ?“. Въпросът е поставен бланкетно. Изразеното от касационните жалбоподателки становище по него е теоретично, а цитираното решение №51/19.7.2017 г. по гр.д.№2232/2015 г. на ВКС, IV г.о., не е дало отговор на въпроса. Освен това въззивната инстанция по настоящия спор не е изложила мотиви, обуславящи този въпрос.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по шестия от поставените въпроси, а именно: „Какво е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя ?“.В случая приложимо е приетото в т.1 от ТР №5/2014 г. от 12.12.2016 г. по т.д.№5/2014 г. на ВКС ОСГТК. Освен това цитираното от касационните жалбоподателки решение №150/20.12.2017 г. по гр.д.№1700/2016 г. на ВКС, I т.о., не дава отговор на посочения в изложението въпрос.
По седмия от поставените въпроси – „Прилага ли се погасителната давност, след като лицето, обезпечило вземането със свое имущество е починало към датата на която страните по ипотечните договори са изменили падежа на задълженията по договора, и съгласие за това не са дали и не и е искано от наследниците на починалия ? Ако прилага, от кога започва да тече ?“, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изводи в посочения смисъл апелативният съд не е изложил в мотивите си. Цитираното решение №40/20.7.2017 г. по гр.д.№2874/2016 г. на ВКС, I г.о. също е неотносимо към въпроса, както и останалите посочени решения. Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като въпросът не е обоснован с оглед т.4 от ТР №1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК.
По посоченото от касационните жалбоподателки основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1978/25.7.2018 г. по гр.д.№2427/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, 4-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: