6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 563
гр. София, 08.07.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 216 по описа за 2019 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на М. А. В., подадена чрез адвокат А. Т. против решение № 5196 от 30.07.2018 г. по гр. дело № 3205/2006 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданско отделение, 4 „в“ състав.
Ответниците – А. И. В. и М. И. В. чрез адвокат К. М. са подали отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК с доводи за липсата на основания за допускане на касационен контрол.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат. Същата е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като възражението на ответниците в тази насока е неоснователно, тъй като цената на иска е над 5000 лв. /9600 лв./, решението е по въззивно гражданско дело, което е обжалваемо съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че жалбата е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение след обсъждане на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК намира, че не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол, с оглед на следните съображения:
Въззивният съд след частична отмяна на решение от 20.12.2004 г. по гр. дело № 11087/2004 г. на СРС /Софийски районен съд/, 47 състав се е произнесъл по иск, предявен от И. А. В. – починал в хода на процеса с правоприемници А. И. В. и М. И. В. против М. А. В., сега касатор, като е уважил частично претенцията за сумата 8686.95 лв., ведно със законната лихва от 24.11.2004 г. до окончателното изплащане на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на апартамент в [населено място], подробно описан в диспозитива на второинстанционното решение за периода от 10.05.2003 година до 10.05.2004 г. Решението на СРС /Софийски районен съд/ е потвърдено в останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за разликата между 8686.95 лв. и 9600 лв.
Предмет на жалбата е въззивното решение в осъдителната част.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал въпрос със следното съдържание: „Промяната на правната квалификация на иска във въззивната инстанция препятства ли организирането на защитата на страните и решение, постановено при такива обстоятелства следва ли да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с оглед дадената нова правна квалификация на иска, както и следва ли да бъде дадена възможност на страните при евентуално връщане на делото на долната инстанция да ангажират нови доказателства, за които не им е била дадена възможност или които не са били необходими на процеса с оглед направената правна квалификация и разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния Съд?“. Цитираният въпрос не притежава характеристиката на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, тъй като не произтича от разрешения в мотивите на обжалвания акт или от процедирането на СГС. Правната квалификация на иска по чл. 59 ЗЗД е определена още от първоинстанционния съд въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Твърденията в обстоятелствената част, че ищецът е собственик на процесния имот, както и че ответникът се е самонастанил в него през 1994 г. и го е ползвал през периода от 10.05.2003 г. до 10.05.2004 г. без правно основание, респективно твърдението, че се е обогатил за сметка на ищеца с претендираната сума, очертава претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. На същото основание, без да променя правната квалификация на иска е разгледал спора и въззивният съд. Решаващият състав на втората съдебна инстанция е приел, че ответникът не е бил собственик на имота през исковия период, какъвто е бил баща му – А. М. В., починал 2008 г., както и е констатирал, че А. В. не е извършил разпореждане с идеални части от имота в полза на ответника. Така проведеното процедиране на двете предходни инстанции e в съответствие с разрешението, прието от ВКС в решение по гр. дело № 1218/2009 г. на състав на ІV г.о. В случая касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол както поради въвеждане на въпрос, който не отговаря на процедирането на предходните инстанции при квалифициране правното основание на иска, така и поради позоваване на практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. Затова настоящият състав на ВКС приема, че с цитираният въпрос и доводите в изложението не е аргументирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правната последица при тези обстоятелства е недопускане на касационно обжалване. Допълнителен аргумент е липсата на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен поради изложеното за отсъствието на въведено общо основание и поради немотивиране на допълнителни предпоставки по нормата, които съгласно разясненията в т. 4 от цитираното по – горе ТР на ОСГКТК на ВКС, касаторът е задължен да направи при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Следва да се има предвид и недопустимостта на предявяването на две самостоятелни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, при което т. 3 на разпоредбата не се кумулира с т. 1, ал. 1 на същата разпоредба.
Не са налице предпоставки за допускане на касационна проверка на основания, засягащи неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Тази част от изложението съдържа доводи за необоснованост. Според страната „формираните правни възгледи“ в решението противоречат на доказателствата. В изложението не са отразени доказателствата, установяващи, че страните са съсобственици, не са посочени мотивите на съда, противоречащи на представените доказателства и по този начин е препятствана възможността за ВКС да извърши съпоставка на разрешенията във въззивното решение и цитираната практика. Затова с посочените касационни решения /по гр. дело № 1218/2009 г. , по гр. дело № 534/2012 г. на състави на ІV г.о., по гр. дело № 470/2012 г. на състав на ІІ г.о./ не се подкрепят твърденията на страната за отклонение на СГС от практиката на ВКС, а и подобно отклонение предпоставя общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, спрямо което да се реализира преценката за различие в изводите, каквото в изложението липсва. Позоваването на решение по административно дело № 13678/2012 г. на Върховен административен съд, VІІІ отделение от страна на жалбоподателя, не е съобразено с разрешението в т. 3 от посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС, съгласно което понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /изм./, не включва практиката на административните съдилища, т.е. посоченото решение няма значението на допълнително основание за допускане на касационен контрол, съображение обуславящо извод за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Вместо да релевира основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът е изложил доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на производството по чл. 288 ГПК, тъй като разглеждането на неправилността и необосноваността на съдебния акт са основания за неговата отмяна, но не и за допускането му до касационна проверка. Разглеждането на жалбата по същество на основания по чл. 281, т. 3 ГПК се провежда, ако се допусне касационен контрол.
В изложението е възпроизведен дословно – съдържателно и редакционно въпрос, разгледан в решението по гр. дело № 534/2012 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, а именно: „Следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правно релевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. ал. 2 и 3 ГПК ?“. Така формулиран цитираният въпрос няма характеристиката на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради обстоятелството, че и като съдържание и като обосноваване на твърденията за несъобразяване на СГС с изискванията за мотивиране на решението, изложени в касационното решение, същият въпрос не отразява несъответствията с процесуалните правила за постановяването му. Твърденията на касатора са общи и от тях не се установява кои обстоятелства не са обсъдени от въззивния съд, конкретните доказателства, фактите установени с тях, които не са разгледани, съответно не са посочени от жалбоподателя доводите, които е направил по делото, но по отношение на които не е даден отговор във въззивното решение. Така изготвено изложението препятства възможността за преценка на релевантността на поставения въпрос, както и за съпоставяне на процедирането на съда и тълкувателните изводи, обективиращи правни разрешения по приложението на закона в цитираната практика на ВКС. Затова с изложението страната не обосновава наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол, а при тези обстоятелства правната последица е недопускане разглеждане на касационната жалба по същество, респективно недопускане на касационно обжалване по отношение на въззивното решение в атакуваната част. Анализът на правните разрешения в обжалваното пред настоящата инстанция решение обуславя извод за съответствието им с приетите в практиката на ВКС разрешения относно съобразяване на процесуалните правила при мотивиране на съдебния акт. В съответствие със сочената практика, съдът е изложил съображения за предмета на спора, който е определил въз основа на отразените в исковата молба твърдения и петитум, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, включително възражението, относимо към приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС. В тази връзка СГС е обосновал извод за недоказване, въпреки възлагане доказателствена тежест на ответника на наличието на правно основание за ползване на процесния имот. Разгледано е твърдението на ответника по иска, че е съсобственик на имота и е констатирано, че той не е ангажирал доказателства за установяване право на собственост върху идеална част от процесния имот в рамките на исковия период от време. Съдът е обсъдил и хипотезата за права на бащата на ответника – А. М. В. в съсобствеността и е приел, че липсват доказателства последният да е починал към началния момент на исковия период или в рамките на исковия период. Въз основа на така направените фактически изводи е аргументирано разбирането на решаващия състав, че след като твърдението на ответника по иска, че има качеството на съсобственик на имота на основание наследяване по закон не е доказано, съответно неоснователно е възражението му, че пътят за защитата на ищеца е с исковете по чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 31, ал. 2 ЗС, които изключват защитата с иска по чл. 59 ЗЗД. Като е обсъдил доводите и възраженията на страните и е спазил процесуалните правила за мотивиране на съдебния акт, въззивният съд е процедирал в съответствие с разрешенията в практиката на ВКС за обосноваване на изводите. Затова настоящата инстанция приема, че и с тази част от изложението страната не е релевирала предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Последното по реда на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване е основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът счита, че решението е очевидно неправилно, тъй като мотивите на въззивния съд „не кореспондират със събрания по делото доказателствен материал“. Изложеното страната свързва със следващото си твърдение, че този начин на процедиране води до формиране на „неправилни правни възгледи“, от което се извлича нарушения на логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи. Възпроизвеждането на разбирането, което състави на ВКС са приели за основанието, определено от законодателя като „очевидна неправилност“ /цитирани са от касатора определения на състави на ВКС, съответно по ч. гр. дело № 866/2018 г., ІV г.о. и по ч. т. дело № 221/2018 г. на ІІ т.о./, без връзка с допуснати от въззивния съд конкретни нарушения, относими към нарушенията, които касационният съд определя като „очевидна неправилност“, не съставлява мотивиране на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържаните в изложението от касатора доводи за необоснованост се отнасят до неправилно възприемане на фактическата обстановка, което не представлява „очевидна неправилност“, а твърдение за нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК и предпоставка за отмяна на решението, по която съдът се произнася, ако допусне касационен контрол. Следователно с такива доводи не се релевира основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Твърденията за необсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на страните е предпоставка за допускане на касационно обжалване, единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, като мотиви за липсата на тази предпоставка са изложени по – горе. Следователно и с тези твърдения не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В заключение следва да се обобщи, че изложените от касатора доводи не са относими към основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав, визиран в нормата предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол по това основание.
Предвид всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5196 от 30.07.2018 г. по гр. дело № 3205/2006 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, 4 „в“ състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: