О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 564
София, 04.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2419 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 129 от 09.01.2017 г. по в. гр. д. № 633/2016 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 4650 от 13.06.2016г. по гр. д. № 847/2014 г. на Благоевградския районен съд, с което е бил уважен предявеният отрицателен установителен иск – признато е за установено по отношение на Министерство на земеделието, храните и горите /в качеството му на процесуален субституент на българската държава – чл.24, ал.1 ЗСПЗЗ/, че А. Е. Г. не е собственик на 535 кв. м. в северозападната част на ПИ с идентификатор 04279.628.395; А. Х. М. и Л. Б. М. не са собственици на 504 кв. м. в югоизточната част на ПИ с идентификатор 04279.628.396; В. Г. К. и К. И. К. не са собственици на 1136 кв. м. в югоизточната част на ПИ с идентификатор 04279.628.437 по КК на [населено място], като трите имота са част от УПИ ІІ-5, кв.2 с площ 2175 кв. м. по утвърдения през 1997 г. ЗРП на складово-производствената база на бившия стопански двор в[жк], [населено място]. Частите от имоти са описани съобразно комбинираната скица на стр. 326 от първоинстанционното производство, представляваща приложение № 11 към заключението на вещото лице.
По делото е установено, че описаните в диспозитива на съдебното решение части от имоти с идентификатори 04279.628.395, 04279.628.396 и 04279.628.437 по КК на [населено място] съставляват бивш имот № 5, находящ се в незастроен терен на стопанския двор на ТКЗС, за който със ЗРП от 1997 г. е обособен УПИ ІІ-5 с площ от 2175 кв. м. Имотът е бил отреден за разпореждане от Общинската поземлена комисия /О./, но реално върху него не е била възстановявана собственост по реда на ЗСПЗЗ. С нотариален акт от 08.09.2005 г. Е. А. Г. е признат за собственик по давност на УПИ ІІ-5, след което с нотариален акт от 24.11.2005 г. той и съпругата му М. Г. са продали имота на ответника А. Е. Г.. След извършени последващи прехвърлителни сделки и договор за доброволна делба, понастоящем ответниците се легитимират като собственици на имоти, части от които са предмет на правния спор по настоящото дело.
При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като е налице правен интерес от него, съгласно приетото в ТР №8/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Искът е и отнователен. Процесният имот пл. № 5 попада в бивш стопански двор на ТКЗС и представлява държавна собственост, част от държавния поземлен фонд /ДПФ/. Съдът се е позовал на чл.10, ал.5 /предишна ал.4/ ЗСПЗЗ; § 35, ал.4 ПР към ЗИД ЗСПЗЗ /ДВ бр.13/2007 г./, както и приетите през 2009 г. разпоредби на чл.27, ал.8 и ал.10 ЗСПЗЗ. Позовал се е и на решение на ВКС по чл.290 ГПК № 155 от 13.09.2016 г. по гр. д. №4607/2015 г. на ІV ГО, в което е прието, че по силата на закона възниква право на собственост на държавата върху земеделски земи, включени в бившите стопански дворове на организациите по § 12 от ПЗРЗСПЗЗ, които не подлежат на възстановяване, тъй като, макар и да не са заети от сгради и съоръжения на организациите по § 12 и § 29 от ПЗРЗСПЗЗ, са негодни за земеделско ползване. Прието е също, че статутът на земята като държавна собственост препятства възможността тя да бъде придобита по давност. Затова ответниците, които черпят права от лице, което се е снабдило с нотариален акт за собственост по давност на процесния имот, също не са собственици на този имот.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците А. Г., А. М., Л. М., В. К. и К. К..
Жалбоподателите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Освен това съдът се произнесъл по нередовна искова молба и извън предмета на делото. Решението е и неправилно. Липсва основание спорният имот да бъде отнесен към държавния поземлен фонд. Това е имот, който е бил частна собственост, в границите на населеното място, не е представлявал земеделска земя към момента на образуване на ТКЗС и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, никога не е бил одържавяван, за него са неотносими разпоредбите от ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, на които се е позовал въззивният съд, затова не са налице пречки за придобиването му по давност.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 /редакции преди изменението на ГПК с ДВ бр.86/2017 г./. Не са формулирани въпроси по чл.280, ал.1 ГПК във връзка с първите две основания. Жалбоподателите са повторили оплакванията си в касационната жалба и са се позовали на решение № 158 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1048/2016 г. на ВКС, І ГО; определение по чл.288 ГПК № 607 от 15.06.2011 г. по гр. д. № 1535/2010 г. на ВКС, І ГО; решение № 79 от 01.08.2012 г. по гр. д. № 117/2011 г. на ВКС, І ГО и решение № 338/2011 г. от 28.03.2012 г. по гр. д. № 27/2011 г. на ВКС, ІІ ГО. Не е посочена противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси:
1. Отреждането на един имот с плана от 1959 г. за ТКЗС възстановява ли земеделския му характер, при положение, че още с плана от 1944 г. този имот е включен в регулация;
2. Притежава ли Министерство на земеделието, храните и горите процесуалната легитимация да предявява иск за собственост на имот, който е бил включен в регулация преди образуването на ТКЗС, респ. ако бъде имотът бъде квалифициран като държавна собственост на друго правно основание, а не поради внасянето му в ТКЗС;
3. С предявяването на отрицателен установителен иск за собственост на реални части от имоти ще се избегне ли воденето на други съдебни дела, например по чл.54, ал.2 ЗКИР.
Ответникът в производството Министерство на земеделието, храните и горите оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивния съд по иск за собственост, за което няма ограничения за допускане на касационно обжалване с оглед цената на иска.
Не съществува вероятност обжалваното решение да е процесуално недопустимо. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В настоящия случай е налице първата хипотеза на тълкувателното решение, тъй като правата на държавата върху имот, находящ се в бивш стопански двор на ТКЗС и който не е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ, се оспорва от ответниците, които се легитимират като негови собственици, черпейки права от праводател, който е бил признат за собственик по давност на същия имот. Исковата молба е редовна и съдът се е произнесъл в рамките на спора, с който е сезиран. Обстоятелството, че поради изменения в кадастралната карта части от бившия имот № 5 по плана от 1997 г. понастоящем попадат в три различни имота, не е пречка за водене на иска за собственост. За държавата е достатъчно да отрече правата на ответниците върху спорния имот, тъй като по силата на закона се легитимира като негов собственик / решение № 155 от 13.09.2016 г. по гр. д. № 4607/2015 г. на ІV ГО / и може да издаде акт за държавна собственост, съгласно чл.27, ал.10 ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че понастоящем части от бившия имот № 5, който е предмет на настоящото дело, попадат в три отделни поземлени имота, не представлява процесуална пречка за водене на отрицателен установителен иск за собственост на отделните части.
Въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС, която е неотносима към спора по настоящото дело и не сочи на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В нито едно от приложените решения на ВКС не се разисква спор за имот, попадащ в невъзстановената част на бивш стопански двор на ТКЗС, какъвто е настоящият случай. Решение № 158 от 04.07.2016 г. по гр. д. № 1048/2016 г. на ВКС, І ГО, разглежда хипотеза, при която частен имот, включен в регулация преди собственикът му да е влязъл в ТКЗС, е отнет от държавата без проведена законова процедура по отчуждаване. За този имот е прието, че подлежи на реституция по ЗВСВОНИ, а не по ЗСПЗЗ. Предмет на спора, разрешен с решение № 79 от 01.08.2012 г. по гр. д. № 117/2011 г. е лозе, което не е било заявено за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и е включено във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ, а след това е станало частна общинска собственост по силата на § 42 ПЗР на ЗИД ЗОС. Предмет на делото, по което е постановено решение № 388/28.03.2012 г. по гр. № 27/2011 г. на ВКС, ІІ ГО, е дворно място с жилищна сграда, което се намира извън регулация, което не е било обобществявано и поради това не попада в приложното поле на ЗСПЗЗ.И на последно място – определение № 607 от 15.06.2011 г. по гр. д. № 1535/2010 г. на ВКС, І ГО, е постановено в производство по чл.288 ГПК и съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не е в кръга на актовете, които могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените въпроси.
Първият въпрос е поставен във връзка с неправилното виждане на жалбоподателите, че щом процесният имот от 1944 г. / преди образуване на ТКЗС/ е в рамките на регулационния план на населеното място, той не представлява земеделска земя и не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Затова отреждането му като част от стопанския двор на ТКЗС с плана от 1956 г. е без правно значение за спора по настоящото дело. Това виждане не е съобразено с действалата към 1956 г. нормативна уредба – чл.21 и чл.22, т.4 от Правилника за земеустрояване и одворяване на ТКЗС и М. /ДВ бр.114 от 18.05.1948 г./, според които стопанските дворове на ТКЗС могат да се създават и в населеното място, включително и от частни дворни места, когато липсват други подходящи места. От друга страна ЗСПЗЗ не прави разлика дали стопанският двор на ТКЗС се е намирал в рамките на населеното място или извън него. Нормативната уредба е единна – както за условията, при които се възстановява собствеността в бившите стопански дворове на ТКЗС, ДЗС и др. селскостопански организации, така и за възникването на държавна собственост върху невъзстановената част от тези дворове – чл.27, ал.8 и ал.10 ЗСПЗЗ; § 12а ПЗР на ЗСПЗЗ; чл.45, ал.10 ППЗСПЗЗ. Затова поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по него не може да се допусне касационно обжалване.
Вторият въпрос, уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е за процесуалната легитимация на Министерство на земеделието, храните и горите да предявява иск за собственост на имот, включен в невъзстановената част на бивш стопански двор на ТКЗС. По този въпрос също не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съществува ясна правна уредба – чл.24, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.47, ал.1 ППЗСПЗЗ, която предоставя тази възможност, като при предявяване на искове за собственост министерството действа като процесуален субституент на държавата.
Третият въпрос е поставен поради обстоятелството, че в резултат на уважаването на отрицателния установителен иск, правото на собственост на жалбоподателите ще бъде отречено само за процесните реални части от трите поземлени имота, а за другите реални части правата им се запазват. Това обаче не е пречка за предявяването на отрицателния установителен иск, тъй като до същия резултат би се стигнало и ако беше заведен положителен установителен иск. Няма спор в съдебната практика, че може да се води иск за собственост на реална част от поземлен имот, независимо от това дали този иск е свързан със спор по чл.54, ал.2 ЗКИР или не. Разглеждането на настоящото дело от ВКС и произнасянето по поставения въпрос с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, затова не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 129 от 09.01.2017 г. по в. гр. д. № 633/2016 г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: