10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
С., 07.05.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на седемнадесети април, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. Димитрова
като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д. № 1161 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавата, чрез министъра на финансите, като неин представител, представляван от областния управител на В. област, приподписана от главен юрисконсулт Д. Й. срещу въззивно решение № 209 от 13.07.2012 г. по гр.д. № 224/2012 год. на Великотърновския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 37 от 23.02.2012 г. по гр.д. № 15/2012 г. на Великотърновския окръжен съд са уважени предявените от [фирма] искове и държавата е осъдена да заплати на дружеството сумата 34 581.70 лв., обезщетение за пропусната полза, представляваща възможен пазарен наем от продадения на 5.04.2006 г. имот: трети етаж от сграда в [населено място], [улица] със застроена площ от 305 кв.м. за времето от 14.09.2005 г. до датата на сключване на договора за продажба- 5.04.2006 г.; сумата 2 934.85 лв. имотна загуба, представляваща разлика между първоначалната цена, по която са закупени компенсаторните записи и тази, по която впоследствие са продадени; 14 297.50 лв. за имотна загуба, представляваща разлика между стойността на сделката, ако вместо внесения депозит тази част бе заплатена с компенсаторни записи и стойността на сделката в сключения й вид. Подадена е от същия жалбоподател и частна жалба срещу определение № 209-а от 25.09.2012 г., постановено по същото дело в частта за разноските.
[фирма], [населено място] е подало частна жалба срещу определение № 209-А от 25.09.2012 г., с което е изменено решението в частта за разноските.
По касационната жалба на Министъра на финансите, като представител на държавата:
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че приетото от въззивния съд за пропуснатите ползи определени в размер на 34 581.70 лв., че ако договорът бе сключен своевременно и дружеството би отдало имота под наем, това би бил евентуалния наем който би получило е в противоречие с задължителната практика на Върховния касационен съд, установена с решение № 156 от 29.11.2010 г. по т.д. № 142/2010 г., в която е прието, че пропуснатите ползи трябва да имат качеството на реалност и сигурност, те не могат да бъдат хипотетични по своя характер вреди. Реалността им се доказва единствено при доказана възможност да бъде увеличено имуществото, вследствие забавеното сключване на договора за продажба, а не чрез логически предположения за настъпването на това евентуално увеличение. В този смисъл са и цитираните в изложението решения на състави на ВКС, и на Бургаския окръжен съд. Поддържа се, че по въпроса за правната квалификация на иска е налице основание за допускане на касационно обжалване. Искането се обосновава на обстоятелството, че при еднаквост на събраните по делото доказателства първоинстанционния съд квалифицирал претендираните вреди от забавеното сключване на договор за продажба на имот по чл.12 ЗЗД, а въззивния по чл.79-82 ЗЗД. По този въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според жалбоподателят неправилно съдът приел, че областния управител не бил длъжен да се съобрази с разпорежданията на прокурора, тъй като съгласно чл.119, ал.2 ЗСВ, действащ към момента на издаване на постановлението те са задължителни за длъжностите лица и гражданите. След като купувачът е придобил собствеността на недвижими имот в резултат на проведен търг и след подписване на договора, той се е съгласил с клаузите регулиращи правата и задълженията в него, поради което не може да търси пропуснати ползи в резултат на променените условия на пазара в периода на изпълнение на договора или след неговото изпълнение. По тези два въпроса се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според жалбоподателя въззивният съд не обсъдил всички възражения, свързани с определяне на пазарната наемна цена, обстоятелството, че областния управител е бил длъжен да се съобрази с разпореждането на прокурора, че не е изисквал от страна на купувача извършване на плащане по сделката чрез компенсаторни записи, което е в противоречие с даденото в ТР № 1/2001 г., ОСГК на ВКС разрешение за задължението на въззивната инстанция при самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Поддържа се, че формираното от въззивния съд вътрешно убеждение е при нарушение на логическите правила, което съставлява нарушение на съществени процесуални правила и е в противоречие с ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
В писмения отговор на касационната жалба ответната страна – [фирма], [населено място] чрез адвокат С. М. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените въпроси не са от значение за изхода на делото. По първия въпрос даденото от въззивният съд разрешение не било в противоречие с приетото в решение № 156 от 29.11.2010 г. по т.д. № 142/2010 г. на ВКС, І т.о., а по отношение на останалите цитирани решения нямало данни да са влезли в сила. По въпроса за правната квалификация на иска също се поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като наличието на сключен договор за покупко-продажба обуславя договорната отговорност по чл.79-82 ЗЗД. Трети и четвърти въпрос не били от значение за изхода на делото и по тях нe била приложена съдебна практика. Останалите два въпроса не били разрешени в противоречие с практика, като последния касаел обосноваността на решението, което не е основание за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди решението на първата инстанция в частта, с която Държавата е осъдена да заплати на дружеството сумата 34 581.70 лв., обезщетение за пропусната полза, представляваща размер на възможен пазарен наем от продадения на 5.04.2006 г. недвижим имот за периода от 14.09.2005 г. до 5.04.2006 г.; сумата 2 934.85 лв., за имотна загуба, съставляваща разлика между първоначалната цена, по която са купени компенсаторните записи и тази, по която впоследствие са продадени; и сумата 14 297.50 лв. за имотна загуба- представляваща разлика между стойността на сделката, ако вместо внесения депозит тази част бе платена с компенсаторни записи и стойността в сключения й вид, въззивният съд е приел, че с оглед изложените в исковата молба, допълващата молба и последващите такива обстоятелства, както и заявеното искане се претендират претърпени вреди и пропуснати ползи на договорно основание и е квалифицирал претенциите по чл.79-82 ЗЗД. Изложил е съображения, че процесния недвижим имот, частна държавна собственост, представляващ трети етаж от сграда в [населено място], [улица] бил обявен със заповед № СА-01-26-3 от 26.06.2005 г. на областния управител на област Велико Т. за продажба чрез търг с тайно наддаване, при първоначална цена 95 000 лв. Търгът бил спечелен от ищцовото дружество и със заповед № СА-01-15-14 от 2.08.2005 г. областният управител го определил като участник спечелил търга при първоначална цена 95 000 лв. В същата било посочено, че купувачът следва да довнесе сумата 48 450 лв., представляваща разликата между цената на имота и внесения депозит-47 500 лв. С писмо от 31.08.2005 г. дружеството подало молба до областния управител с искане да му бъде разрешено плащането на имота да бъде извършено изцяло с компенсаторни инструменти, а внесения депозит от 47 500 лв. да му бъде върнат. Върху молбата била поставена резолюция “да” и положен подпис. В резултат на тази резолюция били извършени банкови, финансови и други операции, от които се установявало, че депозитът бил върнат на дружеството, а последното заплатило стойността на имота изцяло с компенсаторни записи. През м. септември 2005 г. бил назначен нов управител на област Велико Т., който поискал от А. да извърши проверка на законосъобразността на продадени недвижими имоти, частна държавна собственост и проведени процедури във връзка с това, както и процедура по възстановяване на компенсаторни инструменти в размер на 47 500 лв. на дружеството. По този повод дружеството отправило нотариална покана до областния управител, че с действията му се причиняват “умишлени загуби”, областния управител сезирал Районна прокуратура, [населено място], по който повод била образувана преписка, като с постановление от 1.03.2006 г. било отказано образуване на наказателно производство. Във връзка с предприетите от областния управител действия дружеството извършило нови сделки с компенсаторни записи. На 5.04.2006 г.- осем месеца след заповедта за определяне на дружеството за купувач бил сключен договорът за продажба, в който е отразено че купувачът е платил цената 95 000 лв. в лева и с компенсаторни инструменти. Приел е за безспорен факта, че в процесния недвижим имот от момента на обявяване на търга до сключване на договора са били разположени служби на Териториална дирекция “Държавен резерв и военновременни запаси”.
Въз основа на тези фактически данни въззивният съд е приел, че продажбата на недвижимия имот е извършена по реда на Закона за държавната собственост и правилника за приложението му. Приел е, че процедурата представлява сложен фактически състав, включващ провеждане на търг и обявяване на купувач и сключване на договор за покупко-продажба, като в конкретния случай между обявяване на дружеството за купувач и сключването на договора за покупко – продажба са изминали почти 10 месеца. Изложил е съображения, че към този момент не е имало пречка по Закона за сделките с компенсаторни инструменти изплащането на цената на закупения имот, за който е провеждан търгът да стане с компенсаторни инструменти. Това е поискало ищцовото дружество с молбата от 31.08.2005 г., на която е била поставена резолюция “да”. В крайна сметка плащането на определената цена е станало с внасяне отново на сумата 47 500 лв.- стойността на внесения първоначален депозит, който по-късно е бил освободен, а след това отново внесен и разликата доплатена с компенсаторни инструменти. Това според съда е станало поради забавеното сключване на договора, от които са произтекли и претендираните от дружеството вреди и пропуснати ползи. Съдът е приел, че сумата 14 297.50 лв., представляваща разликата между внесения депозит от 47 500 лв. и равностойността на тази сума в компенсаторни записи, която е 33 202.50 лв. е сумата, която дружеството би платило в по-малко ако продавачът не е променял становището си относно начина на плащане на имота изцяло с компенсаторни инструменти. Това е претърпяната от него загуба, както и сумата 2 934.85 лв.- разликата в стойността на компенсаторните инструменти при закупуването и стойността която е получил при продажбата им. По отношение на сумата 34 581.70 лв., представляваща пропуснат за помещенията в имота наем за периода от обявяването на дружеството за купувач до датата на сключване на договора е приел, че съставлява пропусната полза, тъй като ако договора бе сключен своевременно, дружеството би имало правата да търси наема от субекта обитаващ помещенията в имота и за който се знае, че това е ТД “Д.”.
По поставения в изложението въпрос: следва ли при претенция за пропуснати ползи като вреди, които подлежат на обезщетяване по чл.82 ЗЗД да съществува сигурност за увеличение на имуществото или същото може да се предполага не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В цитираното от жалбоподателя решение № 156 от 29.11.2010 г. по т.д. № 142/2010 г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че пропуснатите ползи, за които се претендира обезщетение, трябва да имат качество на реалност и сигурност. Те биха имали характер на пропуснати ползи по см. на чл.82 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД само в случай, че получаването им от страна на кредитора е сигурно. Доказването на тези релевантни факти, наред с установяване на фактическото положение, което би било налице, ако вредоносното действие не би настъпило е в тежест на кредитора, който твърди, че е пропуснал да реализира доходи от наемното правоотношение и съответно по този начин да увеличи имуществото си. Приетото в обжалваното решение, че пропуснатите ползи, представляващи пропуснат за помещенията в имота наем, при установения по делото факт, че тези помещения се обитават под наем от ТД “Д.” не влиза в противоречие с приетото в решението на ВКС, че ползите трябва да имат качеството на реалност и сигурност. Изводът на съда, че пропуснатите ползи са реални и доказани от ищцовото дружество е изграден на приетата от него за установена фактическа обстановка, като относно размера им е възприел заключението на експертизата. Или, съдът на базата на събраните по делото доказателства е приел за доказана претенцията за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи, а не че същата не следва да бъде доказана. Обосноваността на изводите му за основателност на претенцията е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
По въпроса за правомощията на въззивната инстанция да определи правната квалификация на иска.
Въпросът се поставя поради приетото от въззивния съд, че се претендират вреди и пропуснати ползи от забавено сключване на договор за продажба на имот, квалифицирани по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД, докато първата инстанция е приела, че се касае до преддоговорни отношения по чл.12 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдебната практика е уеднаквена с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, в които е прието, че когато съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право, то допуснатото нарушение е на материалния закон и въззивният съд като съд по съществото на спора следва да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания. В случая даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие със задължителната практика. Наличието на задължителна съдебна практика, по отношение на която не е обоснована нуждата от промяна изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставените в изложението въпроси относно възможността участник в търг внесъл депозит да иска вместо стойността на депозита в лева да внесе стойността на същия в компенсаторни записи, както и може ли купувачът по сключения договор, при постигнато съгласие с клаузите, регулиращи правата и задълженията в него, в последващ момент да претендира пропуснати ползи са относими към правилността на решението, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.1 на ТР №1/2010 г., ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд в производството по чл.288 ГПК трябва да се произнесе дали сочения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК /.
По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По поставения процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд по чл. 12 ГПК-да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК – да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховния касационен съд е дадено разрешение на този въпрос. В тях е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото- решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о.; решение № 235 по гр. д. № 513/2010 г. на IV г. о.; решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на IV г. о. и др. В съответствие със задължителната практика решаващият състав на въззивния съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение, като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата и е основал решението върху собствените си изводи за основателност на предявения иск, намерили писмено отражение в мотивите на решението.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По подадените частни жалби:
Министъра на финансите като представител на държавата, чрез областния управител на област Велико Т. обжалва определение № 209-А от 25.09.2012 г. по гр.д. № 224/2012 г. на В. в частта, с която Държавата е осъдена да заплати на [фирма] разноски в размер на 4459 лв. Поддържа, че определението е неправилно, предвид направеното възражение по чл.78, ал. 5 ГПК, като на ответното дружество следва да се присъдят разноски, изчислени съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не съгласно § 2 от Допълнителните разпоредби на наредбата, както е процедирал въззивния съд. Според жалбоподателя, за хипотезите на чл.78, ал.5 ГПК няма законова делегация, която да ограничава съда да намалява разноските за адвокатско възнаграждение до трикратния минимален размер. Искането е определението да се отмени и на ответната страна се присъдят разноски, изчислени по реда на чл.7, ал.2, т.4 от наредбата.
[фирма] обжалва определение № 209-А от 25.09.2012 г. по гр.д. № 224/2012 г. на В. в частта, с която е намален размера на присъденото му адвокатско възнаграждение от 4800 лв. на 4459 лв. Поддържа, че неправилно е намален размера на присъдените му разноски, тъй като по делото не е представен списък по чл.80 ГПК. Съгласно чл.78, ал.5 ГПК вр.§ 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатското възнаграждение не може да бъде по-малко от трикратния му размер, като в случая сумата от 4 800 лв. не надвишава този размер.
В писмения отговор всяка от страните изразява становище за неоснователност на частната жалба.
Поставеният в частните жалби въпрос: при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът обвързан ли е от предвиденото в § 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения ограничение, според което присъденото възнаграждение не може да е по-ниско от трикратния минимален размер на възнагражденията, посочени в наредбата или е свободен да намали възнаграждението до предвидения в наредбата минимален размер е включен в предмета на тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, образувано с разпореждане от 31.07.2012 г. на Председателя на Върховен касационен съд. Това съгласно чл.292 ГПК обуславя спиране на производство по частните жалби до постановяване на тълкувателното решение, тъй като отговорът на въпроса е решаващ за произнасянето на съда по тях.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 209 от 13.07.2012 г. по гр.д. № 224/2012 год. на Великотърновския апелативен съд.
СПИРА производството по гр.д. № 1161/2012 г на ВКС, IIІ г. о. в частта по подадените частни жалби срещу определение № 209-А от 25.09.2012 г. по гр.д. № 224/2012 г. на Великотърновския апелативен съд, до постановяване на тълкувателно решение от Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд по тълк. дело № 6/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :