О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
Гр. София, 16.09.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 16.09.2019 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова ч.т.д. № 1862/2019 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. Т. П. от [населено място], общ. Аксаково, обл. Варна, чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 1229 от 09.04.2019 г. по гр.д. № 5859/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11-ти състав, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определението на Софийски градски съд от 10.09.2018 г. по гр.д. № 11656/2018 г. за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Окръжен съд – Варна.
В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение, основани на Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета. Твърди се, че приетите изменения на чл. 115 и чл. 119 ГПК не съответстват в пълна степен на посочения Регламент и ограничават възможността на пострадалото лице за избор на подсъдност.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, зададени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Допустимо ли е с вътрешно законодателство на държава-членка на ЕС да се въвежда ограничение на права и конкретно на процесуални възможности, създадени с Регламент на ЕС?; 2. Като се имат предвид съответни текстове от раздел 3 – „Компетентност по дела във връзка със застраховане” от Регламент /ЕС/ № 1215/12 на Европейския парламент и на Съвета, следва ли, че е установено безусловно право за предявяване на иск срещу застраховател по местоживеене/седалище на застрахователя и има ли текст в Регламента, изключващ това правило по отношение на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите?; 3. С въвеждане във вътрешното законодателство на държава-членка на ограничения във връзка с подсъдността при отговорност на застрахователите и изключване на установения в т. 15 от Регламента принцип, че компетентността по правило се основава на местоживеене на ответника, нарушава ли се изискването за висока степен на предвидимост при предявяване на иск срещу застраховател на територията на ЕС?; 4. Въведената във вътрешното законодателство подсъдност, различна от установената в Регламента, как следва да се прилага – като допълнителна такава или като изключваща тази, установена с Регламента? и 5. С промяната на подсъдността по чл. 115, ал. 2 ГПК нарушава ли се правото на пострадалия да бъде защитаван от избран и вече упълномощен от него адвокат преди промяната, с действие и адрес на кантора по седалище на застрахователя?“. Твърди се, че произнасянето по поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и от значение за точното прилагане на европейското законодателство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за отправяне на преюдициално запитване, отнасящо се до тълкуване на Регламент /ЕС/ № 1215/12 на Европейския парламент и на Съвета относно подсъдността на искове срещу застрахователи.
Ответникът – Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. По изложените в отговора съображения, счита, че не са налице нито основанията за допускане на касационно обжалване, нито предпоставките за отправяне на преюдициално запитване.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страните във връзка с предмета на спора, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и насочена срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивен съд по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Делото е образувано по искова молба, подадена в Софийски градски съд на 31.08.2018 г. от страна на настоящия частен жалбоподател против Сдружение „НББАЗ“ за заплащане на застрахователно обезщетение по чл. 511, ал. 3 КЗ във вр. с чл. 515 КЗ за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., като частичен иск от 280 000 лв., претърпени в резултат от смъртта на сина му Г. Р. Т. при ПТП, настъпило на 30.12.2017 г.
Съставът на Софийски градски съд с определение от 10.09.2018 г. е приел, че делото следва да се прекрати и да се изпрати за разглеждане на Окръжен съд – Варна, с оглед разпоредбата на чл. 115, ал. 2 ГПК, доколкото както постоянният и настоящият адрес на ищеца, така и местонастъпването на застрахователното събитие, попадат в района на Окръжен съд – Варна, а за местната подсъдност по чл. 115, ал. 2 ГПК съдът следи служебно.
Въззивният съд е споделил съображенията на първата инстанция. Посочил е, че с актуалната редакция на чл. 115, ал. 2 ГПК е предвидена специална местна подсъдност по тези искове, дерогираща общoто правило на чл. 105 ГПК, а по арг. от чл. 119, ал. 3 ГПК за тази местна подсъдност съдът е длъжен да следи служебно до приключване на първото по делото заседание. Приел е, че по критериите на чл. 115, ал. 2 ГПК конкретният спор е подсъден на Окръжен съд – Варна. Разпоредбите на чл. 115, ал. 2 ГПК и чл. 119, ал. 2 ГПК не противоречат на Регламент /ЕС/ № 1215/12, уреждащ компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, доколкото приложното им поле е различно – регламентът урежда международната компетентност по граждански и търговски дела, т.е. съдилищата на коя държава-членка са компетентни да разгледат дадено дело, докато родовата и местна подсъдност в рамките на отделните държави-членки се урежда от националното им право. Изхождайки от това разбиране, въззивният съд е приел, че критериите за разграничаване на вътрешната, в рамките на държавата-членка, подсъдност са плод на нейната суверенна преценка и за тях регламентът е неприложим.
Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи конкретен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки за допускане на обжалването. Изяснена е разликата между основанията за допускане на касационен контрол и основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да се преценяват в селективната фаза на касационното производство.
В случая не може да се приеме, че формулираните въпроси попадат в обхвата на основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Част от въпросите са изведени въз основа на поддържани и в частната въззивна жалба доводи, идентични с тези в частната касационна жалба – за възможността увреденото лице да предяви пряк иск за заплащане на обезщетение по КЗ срещу застрахователя на делинквента пред съда по седалището на застрахователя. Тези доводи не са възприети от въззивния съд, предвид приложимия процесуален закон – чл. 115, ал. 2 ГПК /в редакция след ЗИД на ГПК – ДВ бр. 65/2018 г., в сила от 07.08.2018 г./, което от своя страна обуславя относимост на въпросите към правилността на атакувания съдебен акт. В случая се касае за приложимост на процесуални правила относно местната подсъдност на тези спорове, чиято регулация е предоставена в компетентност на съответната държава–членка на ЕС, а не за международна компетентност на съдилищата съгласно Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.
В атакуваното определение липсва произнасяне по въпросите, свързани с твърдяното ограничаване на правата на пострадалото лице, вкл. и правото му на защита от вече упълномощен адвокат, поради което не е налице основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация.
Освен това не е налице и бланкетно поддържаната допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложението на сега действащата редакция на чл. 115, ал. 2 ГПК, важима за подадени след 07.08.2018 г. искови молби, е налице практика на ВКС по чл. 274, ал. 3 ГПК, споделяна изцяло от настоящия съдебен състав. Според нея, законодателят е предвидил особени правила относно местната подсъдност на споровете по искове за обезщетения на увреденото лице по КЗ, изключваща общата подсъдност по чл. 108, ал. 1 изр. І-во ГПК – по седалище на ответника. В рамките на тази специална местна подсъдност са регламентирани само две алтернативни възможности за предявяване на иска от увреденото лице пред местно компетентен съд – съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца /неговото седалище/ или по местонастъпване на застрахователното събитие, които отчитат интересите на ищците. Възражението за неподсъдност на делото на основание чл. 119, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 115, ал. 2 ГПК може да се направи от ответника в отговора на исковата молба, както и да се повдигне служебно от съда до приключване на първото по делото заседание.
Предвид изложеното, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, а това предпоставя неоснователност и на искането по чл. 628 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1229 от 09.04.2019 г. по гр.д. № 5859/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11-ти състав, както и ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за отправяне на преюдициално запитване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: