5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
София, 24.06.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2237 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени против въззивно решение № 2439/09.12.2015 г., постановено от Софийски апелативен съд, по въззивно гр.д. № 3168/2015 г.
Ищецът С. К. К., чрез адв. Н. А. и адв. Ал.П., обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска му за разликата над 1 500 лева до 50 000 лева. Излага доводи за неправилност поради нарушение на чл. 52 ЗЗД.
Насрещната страна не отговоря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Ответникът П…, чрез прокурор Б. С. от Апелативна прокуратура – София, обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е уважен за сумата от 1 500 лева, като по същество не е доволен от размера на присъденото обезщетение, което намира за завишено, несъответстващо на действителните неимуществени вреди. Оплакванията са за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД и допуснати съществени нарушения на съодопроизводствените правила относно мотивиране на въззивното решение и задължението на съда да обсъди всички релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства.
Насрещната страна по жалбата – С. К. К., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адв. А. и П…, отговаря, че тя е неоснователна, не е изложил съображения във връзка с чл. 288 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, за да се произнесе, е установил, че с постановление от 09.06.2003 г. е образувано дознание № Д 50155/2003 г., по описа на 4-то РПУ-СДВР против ищеца за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, във връзка с чл. 26, ал. 1 НК. Наложена му е мярка за неотклонение „парична гаранция“, като няма данни да е била внесена. Срещу К. е образувано НОХД № 4581/2006 г. по описа на Софийски районен съд за това, че на 24.11.1999 г., за периода от 09.00 часа до 17.00 часа, при условията на продължавано престъпление, в качеството му на длъжностно лице – нотариус, в кръга на службата си, е съставил официални документи, в които е удостоверил неверни обстоятелства, с цел да бъдат използвани като доказателство за тези обстоятелства. Ищецът е оправдан с присъда от 02.11.2007 г. на СРС, влязла в сила на 29.07.2008 г. Няма данни да е налагана забрана да напуска пределите на страната. Установено е, че преди и по време на наказателното производство, по отношение на ищеца К. са водени и други наказателни производства, като 18 от тях са приключили с присъди. Установено е още, че по същото време се влошило здравословното му състояние, изразяващо се в проявилата се „исхемична болест на сърцето“, но не е приета пряка-причинно следствена връзка между обвинението и заболяванията.
Съдът приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, на ищеца са причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение, като П.., като процесуален субституент на държавата по иска, дължи обезщетение. Справедливият размер е 1500 лв. За да определи размера на обезщетението, съдът е съобразил продължителността на наказателното преследване, характера на престъплението, за което е било повдигнато обвинение – „нетежко“, наложената мярка за неотклонение, възрастта на обвиняемия, отражението им в емоционален, личностен и професионален план; липсата на чисто съдебно минало и това, че негативните изживявания, стрес и дискомфорт са резултат на всички наказателни производства, множество на брой, висящи или приключили по същото време, включително и осъждането му по 18 от тях. Съдът приел, че обезщетение за неимуществените вреди в случая, в размер над 1500 лв., няма да съответства на общоприетото разбиране за справедливост, а и би довело до неоснователно обогатяване.
Ищецът – касатор К. обосновава допускане на касационно обжалване със следния правен въпрос: как следва да се прилага общественият критерий за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Въпросът е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното от ищеца допълнително условие по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В съответствие с общоприетото тълкуване, дадено и в решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на Върховния касационен съд, IV г.о., на което се позовава страната, апелативната инстанция е отчела, че незаконното обвинение е за престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия. В същото време е отчетено и това, че всички, повече от 50 наказателни дела срещу К., по същото време, са също за престъпления, извършени от него като нотариус, както и осъждането му по 18 от тях, включително и лишаването от правото да упражнява професията „нотариус“.
Представеният към изложението съдебен акт, постановен от състав на СГС (решение № 1510 от 05.03.2015 г. по гр.д. № 8432/2013 г.) не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – видно от направена служебно справка в системата на В. за публикувани съдебни актове, няма данни посоченото въззивно решение да е влязло в сила, поради което и последното не може да служи като доказателство за наличие на противоречива съдебна практика, както е изяснено в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, в него тълкуването по поставения правен въпрос не противоречи на разрешението в обжалваното решение.
Трайна е съдебната практика, че размерът на обезщетението не бива да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като следва да се отчита още и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което, само по себе си, е вид морално обезщетяване, наред с паричното.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищеца С. К. К..
По касационната жалба на ответника по иска – П….:
Поставените в изложението правни въпроси, с които страната обосновава допускане на касационно обжалване са: дали определянето на паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да се извърши от въззивния съд след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост, установен с чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. За последния въпрос, който се припокрива с въпроса на касатора-ищец, важи разясненото по-горе. Не се установява и твърдяното от Прокуратурата на РБ противоречие с решение № 14 от 10.02.2014 г. по гр.д. № 3706/2013 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. и решение № 95 от 23.04.2014 г. по гр.д. № 5805/2013 г. на Върховния касационен съд, III г.о., като в последното решение ясно е посочено, че психическият и социален дискомфорт могат да са последица от множество водени срещу пострадалия наказателни производства, какъвто е настоящият случай, което е от значение за размера на обезщетение по всяко от тях, но не изключва неимущественото увреждане от незаконното обвинение, нито правото на обезщетение.
Въпросът за мотивиране на въззивния съдебен акт не е разрешен в противоречие с указанията на посочените от касатора-ответник ППВС № 4/1968 г. на ВС и т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 1/2000 г., а релевираните от същия т.3 и т.11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 3/2004 г. нямат отношение към процесния случай. Апелативната инстанция, като съд по съществото на спора, е изложила мотиви за приетите от нея факти и правни изводи; изразила е ясно и точно волята си, като е обсъдила всички събрани по делото и в двете инстанции доказателства, доводи и възражения на страните.
В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по касационната жалба на ответника по иска – Прокуратурата на Република България.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2439/09.12.2015 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 3168/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: