О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
Гр. София, 11.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на 22.02.2016 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Изслуша докладваното от съдия П. ХОРОЗОВА
т. д. № 1568/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалния си представител – ю.к. Запрян Л., срещу решение № 20/21.01.2015 г. по т.д.№ 1364/2014 г. на АС – Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение № 422/08.08.2014 г. по т.д.№ 87/2013 г. по описа на ОС – Стара Загора, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Р. Б. Е. [населено място] осъдителен иск за сумата 79 387.81 лв., представляваща неустойка по чл.8.2 от Договор № 263/15.12.2009 год. за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост /морски плаж/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.03.2013 г. до окончателното й плащане.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението, като постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост. По подробно изложени съображения се моли решението да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.92 ЗЗД да бъде изцяло уважен. Претендират се разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се моли решението да бъде допуснато до касационна проверка на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по изрично формулирани в него правни въпроси.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. П. Г., моли да не се допуска касационно обжалване, евентуално решението на П. да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в законоустановения срок по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол.
За да потвърди отхвърлителното решение на първата инстанция, съставът на Пловдивския апелативен съд от фактическа страна е преценил, че страните не спорят относно сключването и валидността на договор от 1512.2009 г. за наем на морски плаж „Ч. – юг”, [община], със срок на действие до 31.12.2014 г. С оглед спецификата на предмета на договора, с предмет – изключителна държавна собственост, в договора са предвидени редица задължения на ответното дружество – наемател, съобразени със ЗУЧК, ЗУТ /относно преместваемите обекти/ и Наредбата за категоризиране на плажовете – за поставянето на задължителни табла. В раздела относно прекратяване на договора, т.7.3 е предвидено, че при съществено неизпълнение на задълженията по договора, изправната страна има право да го прекрати без предизвестие. В отделен абзац е пояснено, кога е налице съществено неизпълнение от страна на наемателя – когато наемодателят установи неизпълнение на две или повече задължения, или в случаите, когато наемателят не изпълни точно или в срок едно и също задължение два пъти. Предвидено е, че неизпълнение на задължението за водно спасяване по т.6.9, б.В е винаги основание за прекратяване на договора, ако в 1-седмичен срок от констатирането, наемателят не го отстрани, както и че нарушенията на т.т. 6.15 и 6.19 е винаги съществено неизпълнение на задълженията по договора. В раздела относно неустойките и по-специално в т.8.2 е предвидено, че наемателят дължи заплащане на едногодишната наемна цена в случаите по т.7.3, относима към прекратяване на договора поради виновно неизпълнение. Предвид това съдът е преценил, че вложената от страните воля и разбиране е тази неустойка да се дължи от наемателя при предсрочно прекратен договор, поради съществено неизпълнение на негови конкретни задължения. С оглед функциите на неустойката, главна от които е обезщетителната за вреди без да се доказва техния размер, съдът е счел, че такива биха могли да възникнат именно поради предсрочното прекратяване на договора, а не и с оглед неизпълнението на отделни задължения. Поради това е приел, че само установяването на неизпълнение от вида на посочените в т.7.3 от договора не води до основателност на иска за заплащане на неустойка в размер на едногодишната наемна цена по т.8.2 от договора за наем.
В изложението са поставени следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите на решението своите фактически и правни изводи? 2. При тълкуването на договора в съответствие с правилата на чл.20 ЗЗД съдът следва ли да търси действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора? 3. Освен обезпечителна и обезщетителна, договорната неустойка може ли да изпълнява и наказателна функция? Прекратяването на договора представлява ли необходимо условие за присъждане на неустойка по него? По първия въпрос се твърди противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика: ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решения на ВКС по т.д. № 1106/2010 г., ТК, ІІ ТО, по гр.д.№ 513/2010 г., ГК, ІV ГО, по гр.д.№ 850/2011 г., ГК, ІІ ГО. Твърди се, че съдът не е обсъдил доказателствата, от които се установява допуснато от ответника съществено неизпълнение на договора за наем. По втория въпрос също се сочи противоречие на решението със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК – решения по гр.д. №290/2010 г. на ГК, ІV ГО, по гр.д.№ 222/2009 г. на ГК, ІV ГО, по т.д.№ 944/2010 г. на ТК, ІІ ТО. Според касатора, смисълът на коментираните от П. договорни клаузи е неустойката да се дължи при съществено неизпълнение на договорни задължения, а не при или след прекратяването на договора на това основание, с оглед особения предмет на наемния договор – морски плаж. По третия въпрос се сочи отклонение от следната задължитена практика: ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, решения на ВКС по т.д.№ 818/2009 г. на ТК, ІІ ТО, по т.д.№ 395/2008 г., ТК, І ТО, по т.д.№ 714/2008 г., ТК, ІІ ТО. Следва да се посочи, че във втората си част третият въпрос няма характеристика на „правен”, доколкото е изцяло зависим от постигнатите между страните конкретни договорености и като такъв е извън плоскостта на тълкуване на общоважима, абстрактна правна норма.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че обжалваното решение не следва да бъде допускано до касация, по следните съображения:
С оглед приетото от съда, че неустойка по т.8.2 от Договора се дължи в случаите на прекратяване на договора поради съществено неизпълнение на задължения на наемателя, каквото прекратяване ищецът – настоящ касатор не е предприел, необсъждането на доказателствата относно конкретно неизпълнение на задължения би било без значение за изхода от спора. Въззивният съд реално не се е произнесъл и по поставения трети въпрос, тъй като не е отрекъл наказателната функция на неустойката, а при извършване на необходимото тълкуване на договора е отдал приоритетно значение на основната според него цел на неустоечната клауза. Настоящият съдебен състав намира, че вторият въпрос е обусловил решаващата воля на съда и е от значение за резултата по делото, поради което спрямо него, за разлика от предходните въпроси, се установява общият селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК. Няма основание обаче да се приеме, че въпросът е разрешен в разрез с цитираната от касатора практика по приложението на чл.20 ЗЗД, както изисква чл.280 ал.1 т.1 ГПК. От мотивите на въззивния съд е видно, че той е тълкувал отделните уговорки именно с оглед връзката им една с друга, издирвал е действителната обща воля на страните, както и е съобразил смисъла и целта на договора, а дали изводите му са достатъчно обосновани, не може да се преценява в производството по чл.288 ГПК. Извън горните съображения следва да се посочи и трайната, макар и незадължителна практика на ВКС в сходни случаи – определения по чл.288 ГПК по т.д.№ 763/2015 г., т.д.№ 2299/2014 г., т.д.№ 268/2015 г., всички на ТК, І ТО, с които не се допуска касационно обжалване, постановени по касационни жалби на настоящия касатор, при съвпадение на правните въпроси.
Ответникът по жалбата моли за присъждане на разноски, но не представя списък и доказателства за извършването на такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 20 от 21.01.2015 г. по т.д.№ 1364/2014 г. на АС – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: