8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 567
гр. София, 09.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 4295 по описа за 2017 година.
Производството по чл. 288, вр. § 74 ПЗР на ЗИД на ГПК /Преходни и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс/, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г. е образувано по касационна жалба на И. П. И., К. Д. И., Д. С. Н., И. Р. Н., подадена чрез адвокат И. Ч. против решение № 62 от 27.06.2017 г. по гр. дело № 140/2017 година на Апелативен съд – Б..
Ответникът Т. К. К. в качеството си на [фирма], [населено място] е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адвокат П. Н., с който поддържа становище за липсата на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът В. Г. Г. не е взел становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С цитираното въззивно решение е отменено решение № 394 от 03.12.2014 г. по гр. дело № 1912/2013 г. на Бургаски окръжен съд и е постановено друго, с което е уважен иск, предявен от [фирма] – Т. К., [населено място] против И. П. И., К. Д. И., Д. С. Н., И. Р. Н. и В. Г. Г. за признаване за установено, че договор за покупко – продажба на недвижим имот, предмет на нотариален акт № 53 от 06.12.2001 г., т. ХІІІ, дело № 1293/2001 г. на нотариус Т. В., с район на действие Карнобатски районен съд, подробно описан в диспозитива на въззивното решение е нищожен, като привиден, сключен при условията на персонална симулация, както и за признаване за установено, че действителният собственик на описания недвижими имот е [фирма] – Т. К., [населено място].
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, формулиран, както следва: „Длъжен ли е въззивният съд, на който ВКС е върнал делото за ново разглеждане, да се произнесе по всички дадени му указания или е достатъчно да спази само част от тях“. Касаторите поддържат, че окръжният съд не е изложил мотиви по указанието на ВКС, дадено с решение по гр. дело № 4504/2015 г. на състав на ІV г.о. за преценка на „значението за спора на изявленията на ответниците в първоначалния им отговор, включително и за привидност на изразеното в споразумението съгласие, както и на всички представени от страните в тази връзка доказателства“. По първото указание – относно „значението за спора на представеното с исковата молба споразумение“ били изложени мотиви, които жалбоподателят счита за неправилни, а по третото указание – относно „значението за спора на възражението на ищеца за неистинност на представените от ответниците споразумения от две и от три страници“, съдът ги споменавал, без да ги подложи на анализ, като преценил грешно релевантните факти. Цитираната е практика на ВКС, решения по следните дела: гр. дело № 1649/2009 г., гр. дело № 1356/2009 г., гр. дело № 761/2010 г., гр. дело № 513/2010 г. на състави на ІV г.о., гр. дело № 814/1999 г. на състав на V г.о.
Въпросът произтича от становище на касатора за произнасяне на въззивния съд по част от дадените при първото касационно разглеждане на спора указания, както и от становище за неправилни изводи и погрешна преценка на фактите от състав на въззивната инстанция. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се извежда от становище на жалбоподателя, както и не може да формира общо основание за допускане на касационно обжалване, когато съставлява въпрос, който има значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства. Цитираният въпрос има значение именно за тези обстоятелства, третиращи правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от съдебния състав и обсъждането на събраните по делото доказателства. Затова същият не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а правната последица, възникваща в този случай е отхвърляне на искането за допускане на касационно обжалване. В допълнение към изложеното трябва да се посочи още и следното. Окръжният съд е разгледал споразумението, с което страните по сделката, предмет на нотариален акт № 53 от 06.12.2001 г., т. ХІІІ, дело № 1293/2001 г. на нотариус Т. В., с район на действие Карнобатски районен съд са удостоверили, че купувач по нея е ищецът, а вписаните като купувачи И. И. и Д. Н. са били негови подставени лица, както и че сумата, представляваща цена на имота е заплатена на продавача от ищеца, а фактическата власт върху имота е предадена на 06.12.2001 г. на ищеца от продавача – [фирма], [населено място]. Виждането на жалбоподателите, че въззивният съд не е изпълнил указанията на ВКС, тъй като игнорирал становището им за привидност на процесното споразумение е несъобразено със самите указания на ВКС и в този смисъл е правно несъстоятелно. Възражението на ответниците, сега касатори за привидност на процесното споразумение е свързано с отговора, депозиран по гр. дело № 1912/2013 г. на БОС /Бургаски окръжен съд/ на 15.01.2014 г. във връзка, с който са и представените решения по гр. дело № 324/2006 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., по гр. дело № 357/2006 г. на БОС, както и съдебни решения, постановени във връзка с други производства по жалби и молби за отмяна на цитираните съдебни актове. Именно с оглед указанията на ВКС и практиката, на която се позовават касаторите предприетото от тях процесуално действие – подаване на възражение за неавтентичност на подписите на И. И. и Д. Н., чрез отговора, депозиран допълнително, е прието от окръжния съд за преклудирано, като доводите и доказателствата, направени с него, в съответствие с разрешенията в задължителната съдебна практика са окачествени от решаващия състав, като несвоевременно въведени, ненадлежно извършени, което осуетява разглеждането им. Тези съображения са обусловили крайния извод в решението за обсъждането на доказателствата, доводите и възраженията на ответниците по исковете, с оглед на валидно предявеното им възражение с подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба на 13.09.2010 г. В това възражение същите не са оспорили автентичността на подписите на И. и Н., като са поддържани довод за привидността му и за сключването му, за да бъзе използвано за други цели. Въведените по – късно, несвоевременно доводи и възражения, свързани с тези цели засягат обстоятелства, чието установяване е преклудирано. По тези обстоятелства още при първоинстанционното разглеждане на делото от БОС, включително и в допълнително подадения отговор ответниците по исковете, сега касатори не обосновават релевантността на сочените доказателства /решения по гр. дело № 324/2006 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., по гр. дело № 357/2006 г. на БОС, както и съдебни решения, постановени във връзка с други производства по жалби и молби за отмяна на цитираните съдебни актове/ спрямо установяване на твърдените факти за привидност на процесното споразумение, като по този начин не обосновават релевантността им за правния спор. Това е още едно съображение за липсата на отклонение на въззивния съд от съдебната практика за обсъждане на доказателствата, тъй като процесуално нарушение, като резултат от необсъждане на доказателства възниква само тогава, когато необсъждането на доказателствата се е отразило на правилността на решението, какъвто не е настоящия случай. По останалите указания на ВКС доводите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани с оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК и с които не се релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване. Предвид тези съображения следва да се приеме, че касаторите не установяват твърденията си за противоречие в правните разрешения, приети от въззивния съд и обоснованите разрешения в практиката по чл. 290 ГПК – отм., на която се позовават. Затова следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по цитирания въпрос.
В изложението е поставен следният въпрос: „Длъжен ли е съдът да анализира всички събрани по делото доказателства и да съобрази всички изложени от страните доводи или е достатъчно да обсъди само част от тях“. Видно от цитираното съдържание на този въпрос, с него се въвежда хипотезата, описана в предходния въпрос. Затова и по него трябва да се имат предвид вече изложените мотиви за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол, както поради липсата на общо основание, така и поради липсата на отклонение на въззивния съд от разрешенията в задължителната съдебна практика, на която се позовават касаторите. В мотивите на въззивното решение са развити съображения за неоснователност на поддържаните от ответниците по исковете доводи. По – конкретно е обосновано разбирането, че оплакванията на въззиваемите, че процесното споразумение не било подписано от съпрузите на фигуриращите като приобретатели в нотариален акт № 53 от 06.12.2001 г., т. ХІІІ, дело № 1293/2001 г. на нотариус Т. В., с район на действие Карнобатски районен съд лица – И. И. и Д. Н. са неоснователни, тъй като същите лица са посочени като купувачи, които в това си качество придобиват имущество в режим на съпружеска имуществена общност, поради което неотносима е нормата на чл. 22, ал. 3 СК /отм./. Обсъдени са и останалите доводи на въззиваемите във връзка с представените две допълнителни споразумения, като е аргументирано виждането, че с тях не се оборва доказателствената сила на представеното с исковата молба споразумение. Съображенията на съда са, че споразумението на л. 345 от делото /гр. дело № 607/2010 г. на Районен съд – Карнобат/ се отнася до друга сделка, предмет на нотариален акт № 70/2001 г., а споразумението, приложено на чл. 240 от делото на същия съд е с идентично съдържание на това, приложено към исковата молба. Направен е извод за липсата на доказателства, с които да се установят твърденията на ответниците по исковете за валидността на посочените документи. По тези изводи, обусловили изхода на делото касаторите не са постави въпроси, а са въвели въпроси, които имат значение за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства, както и за обосноваността на изводите в решението. Такива са доводите и към двата въпроса за неизпълнение на част от указанията на ВКС и необсъждане на всички доказателства, чието неизпълнение се свързва от страните с неправилност на мотивите, с погрешна преценка на фактите. Въззивният съд е процедирал в съответствие с разрешенията в задължителната съдебна практика /напр. решение по гр. дело № 1649/2009 г. на състав на ІV г. о. на ВКС, на което се позовават и касаторите/, като е приел, че при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени от ВКС /в тази насока е обсъждането на възражението за привидност на процесното споразумение със съдържанието, обективирано в отговора на исковата молба от 13.09.2010 г./ и да не зачете посочените като ненадлежно извършени процесуални действия /в тази насока е необсъждането на възражението, преклудирано по реда на чл. 133 ГПК с допълнителния отговор на исковата молба /.
Затова настоящият състав на ВКС намира, че и с този въпрос касаторите не са обосновали приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. В допълнение към изложеното трябва да се имат предвид и следните съображения. Доводите на касаторите за противоречие между изводите на апелативния съд във въззивното решение и тълкувателните изводи на касационния съд в решение по гр. дело № 375/2010 г. на състав на ІV г.о. не обосновават основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното решение е постановено по въпрос, неотносим към цитирания по – горе въпрос – в изложението е поставен въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства, а в решението на ВКС е разгледан въпрос за това, дали документ, който изхожда само от една от страните по привиден договор, може да бъде счетен за обратно писмо за доказване на симулация или представлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК. Липсата на идентичност между въпросите има за последица и липсата на противоречие в изводите на съдилищата, тъй като различни разбирания по тълкуването на закона възникват при произнасяне по идентичен въпрос.
По поставеният в изложението въпрос апелативният съд не е допуснал отклонение от практика /напр. друго решение, посочено в изложението, по гр. дело № 761/2010 г. на състав на ІV г.о./, тъй като е обсъдил всички възражения на страните, които са валидно въведени в процеса, включително и това възражение, във връзка с което са доводите на жалбоподателите, основано на факта, че процесното споразумение е без дата. В съответствие с изводите /по съществото на спора по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС/ на касационната инстанция, имащи характер на казуална практика в тази си част, въззивната инстанция е приела, че законът не поставя изискване за времето на съставяне на документа, разкриващ симулация, за да има той характер на обратно писмо. К. съд е приел, че такъв характер документът има не само когато писменото изявление е съставено преди или по време на извършаване на привидната сделка, но и когато е съставено след нейното сключване. Становището, че така приетите изводи, произтичат от различна фактическа обстановка е неправилно, тъй като хипотезата, разгледана от ВКС обхваща и процесния случай – липсата на дата, при който се очертават три възможности за съставяне на документа във времето, разгледани от ВКС във връзка с правните последици при всяка от тях и приети като правни разрешения от въззивния съд. С поставеният от касаторите въпрос – „Действителен ли е като обратно писмо онзи документ, в който изначално липсва дата на неговото съставяне“, с оглед гореизложените съображения за липсата на допълнително основание не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Затова и по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.
По въпросът – „Длъжен ли е въззивният съд, на който ВКС е върнал делото за ново разглеждане, да се произнесе по всички дадени му указания или е достатъчно да спази само част от тях“, не са налице общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице, тъй като въпросът отразява хипотеза, която не отговаря на мотивите на въззивната инстанция. Нейният състав е изпълнил указанията на ВКС, дадени при първото касационно разглеждане на делото. Апелативният съд е съобразил разрешенията в задължителната съдебна практика, с които кореспондират дадените в касационното решение по гр. дело № 4504/2015 г. указания за преценка на валидно проведените от страните процесуални действия и за обсъждане на събраните във връзка с тези действия доказателства. Поради това не е налице посочената във въпроса хипотеза – спазване на част от указанията на третата инстанция. Тези указания към въззивния съд за преценка на изразеното в процесното споразумение съгласие засягат възражението на ответниците по исковете за привидност, процесуално въведено в срока по чл. 131, ал. 2 ГПК и обективирано в отговора на исковата молба от 13.09.2010 г. Не е налице и допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК – по цитираният по – горе въпрос е формирана задължителна съдебна практика /напр. решение по гр. дело № 1649/2009 г., решение по гр. дело № 1356/2009 г. на състав на ІV г.о., които жалбоподателите сами сочат в изложението си/, с която е уеднаквена съдебната практика, като е прието, че при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени, да не зачете процесуалните действия посочени като ненадлежно извършени, да извърши предписаните процесуални действия, да не извърши посочените като недопустими процесуални действия. Зачитането или незачитането на правната валидност на реализираните от страните процесуални действия е процесуална дейност на въззивният съд, която същият трябва да осъществи в изпълнение на всички указания на касационната инстанция, като формира изводите си по съществото на спора по валидно въведените от страните становища, възражения, доводи и събраните във връзка с предявяването им доказателства. По възраженията, които не са валидно въведени /каквото е допълнително заявеното възражение за неавтентичност на процесното споразумение/, съдът не дължи произнасяне – това е правно разрешение по тълкуване на закона, ясно обосновано в решението по гр. дело № 1649/2009 г. на ВКС, ІV г.о., формиращо задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна. Касаторите при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са съобразили разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК са самостоятелни основания, те не се предявяват кумулативно, тъй като не могат да релевират едновременно предпоставки за допускане на касационен контрол. Наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, както е в случая, наличие на посочената практика на ВКС, изключва възможността за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – развитие на правото. В изложението не е мотивирана и другата хипотеза на това основание – точното приложение на закона, чрез позоваване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална, поради промяна на законодателството или обществените условия. Затова следва да се приеме, че и по този въпрос, поддържан на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторите следва да заплатят на ответника по касация – Т. К. К. в качеството му на [фирма], [населено място] разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 1500 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 62 от 27.06.2017 година по гр. дело № 140/2017 г. на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА И. П. И., К. Д. И., Д. С. Н., И. Р. Н. да заплатят на Т. К. К. в качеството му на [фирма], [населено място] сумата 1500 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: