О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№568
София, 27.06.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1946 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителите М. М. Р. и П. С. В., чрез адв. Д. А. и адв. П. А., срещу въззивно решение № 269/10.12.2015 г., постановено от Шуменския окръжен съд по гр.д. № 472/2015 г.
Касаторът излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна З. П. З., чрез адв. С. З., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване – поставените в изложението въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът смесва основанията по чл. 280 ГПК с касационните оплаквания по чл. 281 ГПК; не се установява и противоречие между тълкуването на въззивния съд с това в решенията на ВКС, цитирани от касатора, по чл. 201, ал. 2 КТ; относно поведението на трето лице, причинило или допринесло за увреждането и отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, като не са налице основанията за промяната й, за да е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. З. излага и съображения за неоснователност по същество на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Г. Й. Д. и Й. П. Д., чрез адв. Б. Б., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационната жалба, както и, че тя е неоснователна по същество. Не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на която се основава жалбоподателят, защото не е поставил правен въпрос, а от друга страна решение № 499/09.01.2012 г. на IV г.о. на ВКС по гр.д. № 1577/2010 г. е неотносимо към предмета на делото, а тълкуването на чл. 201, ал. 2 КТ, дадено в решение № 1026/18.12.2009 г. по гр.д. № 400/2008 г. на IV г.о. на ВКС, е съответно на това във въззивното решение. Д. и Д. считат, че не може да се допусне касационно обжалване и на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – няма правни въпроси, нито са развити доводи по допълнителното основание от хипотезата на правната норма. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Г. Д., Й. Д. и З. З. са предявили против [фирма], [населено място] искове за заплащане на всяка по 41 319 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл. 200 КТ, по 12 322,49 лв. – натрупана лихва върху главницата, считано от датата на деликта 07.07.2011 г. до 03.06.2014 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване.
Първостепенният съд уважил изцяло исковете и присъдели в полза на ищците сторените от тях съдебноделоводни разноски.
Ответникът е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която исковете на ищците по чл. 200 КТ са уважени за разликата над 25 000 лв., по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за разликата над 6161,24 лв. за времето до подаване на исковата молба и за присъдената законна лихва след това върху главница над 25 000 лв., както и в частта за съдебноделоводните разноски.
Въззивният съд е записал в диспозитива на своя съдебен акт, че потвърждава решението на Шуменския районен съд в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищците „общо за трите“ обезщетение за неимуществени вреди в размер над 25 000 лв. и общо за трите лихва над 6 161,24 лв.
Повдигнати са следните въпроси:
В изложението се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но няма поставен правен въпрос, а оплаквания – въззивният съд не бил изградил собствено становище и направил заключение за липса на проявена груба небрежност, дерогирайки заключението на приетата по делото експертиза. Следва изложение на фактическата обстановка, такава, каквато се е осъществила според жалбоподателя и заключението му – като краен резултат изводът на въззивния съд не е в съответствие с обвързващата съдебна практика относно тълкуването на чл. 201, ал. 2 КТ, както е прието в решение № 499/09.01.2012 г. на IV г.о. на ВКС по гр.д. № 1577/2010 г. и решение № 1026/18.12.2009 г. по гр.д. № 400/2008 г. на IV г.о. на ВКС.
Жалбоподателят се обосновава и с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: „независимо, че отговорността по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна и безвиновна, следва ли съдът допълнително да мотивира решението си, за неизпълнение на задължения от работодателя, за които той не може да носи отговорност, като използва тази теза за обосноваване на наличието на кумулативните предпоставки за приложението на чл. 200, ал. 1 КТ; в случай, че е налице пропуск от ответника – работодател да привлече като трето лице – помагач физическо или юридическо лице, извършило нарушение на законоустановени правила и норми, което пък от своя страна е установено с протокола за резултатите от извършеното разследване на трудова злополука, следва ли съдът да игнорира такова нарушени и да не го обследва и отрази при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, макар и да има доказателства по делото, че това именно нарушение е в причинно-следствена връзка с настъпилата трудова злополука; следва ли, на общо основание, при преценка за наличие на основанието по чл. 201, ал. 2 КТ за намаляване отговорността на ответника, съдът да вземе предвид и нарушаването на законоустановени правила и норми от трето, неучастващо по делото лице, когато това именно нарушение е констатирано с протокола за резултатите от извършеното разследване на трудова злополука.
Поставените правни въпроси имат своето разрешение в съдебната практика и доктрина, то е непротиворечиво и трайно; касаторът не обосновава причини за изоставяне на така приетото тълкуване, нито съставът на Върховния касационен съд намира основания за това. Работодателят по чл. 200 КТ (възложителят по чл. 49 ЗЗД) отговаря по отношение на увредения не като причинител на вредата, за лични свои виновни действия или бездействия, а гарантиращо-обезпечително за увреждането от действия на прекия извършител. Ответникът по иска не може да прави възражение, че не е виновен за вредите, като в хипотезата на чл. 200 КТ работодателят, за разлика от възложителя в общия случай по чл. 49 ЗЗД, не може да възразява и, че негов работник или служител не е виновен. Обстоятелството, че и друг правен субект (извън неговите работници или служители) е съпричинител на увреждането, обуславя солидарната му отговорност с работодателя, но е без значение за правото на увредения да търси обезщетение за всички причинени вреди само от един от съдлъжниците (чл. 122 ЗЗД). Плащането на целия дълг от един от съдлъжниците касае техни вътрешни отношения. Никога не е имало съмнение в съдебната практика и в правната доктрина, че ако за деликта е допринесло и трето лице, наред с ответника по иска, това не изключва, нито намалява отговорността на ответника, още по-малко има отношение към чл. 201 КТ или чл. 51 ЗЗД. Съпричиняването на увреждането от трето лице е нещо различно от съпричиняването на увреждането от пострадалия. Само поведението на пострадалия (не на трети лица, съпричинили деликта), което е спомогнало за увреждането на последния, има отношение към намаляване или изключване на отговорността на деликвента.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – на З. П. З. – 1828 лв. заплатен адвокатски хонорар, на Г. Й. Д. – 2196 лв. заплатен адвокатски хонорар на адв. Б. Б.. Й. П. Д. е представлявана също от адв. Б., но няма данни тя лично да му е платила възнаграждение; няма и указание Г. Д. да е платила адвокатския хонорар от свое и от името на Й. Д..
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 269/10.12.2015 г., постановено от Шуменския окръжен съд по гр.д. № 472/2015 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], представлявано от управителите М. М. Р. и П. С. В., да заплати на З. П. З. – 1828 лв. и на Г. Й. Д. – 2196 лв., сторени съдебноделоводни разноски в в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: