О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
гр. София 03.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 10 юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4133 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба вх. № 6676/13.08.2018 г. от ищеца Я. А. К., чрез адвокат Д. З., срещу решение № 125 от 21.06.2018 г. по в. гр. дело № 268/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 304 от 07.03.2018 г. по гр. дело 2856/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в отхвърлената част на предявения от жалбоподателя срещу Прокуратурата на РБългария иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата 3 000 лева до 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление по чл. 216, ал. 5, пр. 1, ал. 1 и пр. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 22.02.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в отхвърлената част на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от 25.11.2016 г. до 22.02.2017 г. над сумата от 75.15 лева до 1002 лева.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част, същото решение да бъде отменено и се постановено друго, с което предявеният от ищеца иск се уважи в пълен размер.
В изложението към касационната жалба са формулирани следните правни въпроси: 1. относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда в решението си да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението, разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 59/12.05.2016 г. по гр. дело № 3340/2015 на ВКС, III г. о.; 2. следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да се взема предвид критерият икономически растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, разрешен в противоречие с решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2010 на ВКС, IV г.о.; 3. как се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД и как обвинението в тежко престъпление и мярката за неотклонение „подписка“ оказва влияние върху нормалния живот и ограничава ли тази мярка конституционните права на подсъдимия; 4. когато е наложена мярка за неотклонение „подписка“ при обвинение за тежко престъпление, това обуславя ли по-голям размер на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да се счита, че с така наложената мярка на обвиняемия са му причинени неудобства, по-големи от „обичайните“. Във връзка с последните два въпроса се поддържа наличието на противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 59/12.05.2016 г. по гр. дело № 3340/2015 г. на ВКС, III г.о.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБългария, чрез прокурор Д.К. от Апелативна прокуратура [населено място] в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение, намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока за обжалване по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
От фактическа страна е прието за безспорно, че по образувано досъдебно производство № 161/2013 г. по описа на сектор „Икономическа полиция“ при ОД на МВР – гр. Пловдив, с постановление на разследващ полицай при ОД на МВР – гр. Пловдив от 26.05.2014 г., ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 216, ал. 5, пр. 1, ал. 1 и пр. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за това, че на 02.03.2013 г., в [населено място], в условия на продължавано престъпление и в съучастие като извършител с други пет лица, е повредил противозаконно чужда недвижима вещ – оптични кабели, съставляващи елементи от подземна оптична кабелна електронна съобщителна мрежа за разпространение на радио и телевизионни програми и интернет, собственост на „Цифрова кабелна корпорация“ ЕООД – [населено място], в резултат на което са били причинени имуществени и/или значителни имуществени вреди и деянията са били свързани с повреждане на елементи от далекосъобщителната мрежа. На ищеца е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Въз основа на внесен обвинителен акт е било образувано н.о.х.д. № 6096/2014г. на Пловдивски районен съд, по което е била постановена оправдателна присъда № 150/14.04.2015 г., протестирана от Районна прокуратура – гр. Пловдив. С решение № 258/03.11.2015 г. по в.н.о.х.д. № 1286/2015 г. на Пловдивски окръжен съд е била отменена оправдателната присъда и делото е било върнато за ново разглеждане, при което отново е била постановена оправдателна присъда № 155/19.05.2016 г. по н.о.х.д. № 7275/2015 г. на Пловдивски районен съд, потвърдена с окончателно решение № 303/25.11.2016 г. по в. н. о. х. д. № 1810/2016 г. на Пловдивски окръжен съд.
При тези данни, съставът на Пловдивски апелативен съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез Прокуратура на РБългария за заплащане на обезщетение за репариране на всички претърпени от ищеца неимуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка с воденото против него наказателно производство за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, което производство в съдебна фаза е проведено пред две съдебни инстанции и му е била наложена мярка за неотклонение „подписка“ и за което престъпление е бил оправдан с влязла в сила присъда. Прието е, че на обезщетение подлежат причинените на ищеца обичайни неимуществени вреди – морални страдания, изразяващи се в изпитваните през процесния период неудобства, за това, че се е чувствал унизен, притеснен и несигурен; за накърнените му морални и нравствени ценности, както и за ограниченията в социалното му общуване.
Като обстоятелства, повишаващи степента на увреждане на ищеца и обуславящи завишаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са отчетени тежестта на престъплението, за което е било повдигнато обвинение (тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което се е предвиждало наказание „лишаване от свобода“ до 10 години, както и лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност); провеждане на наказателното производство против ищеца в съдебна фаза пред две съдебни инстанции; повторното разглеждане на делото пред две инстанции след отмяна на първата оправдателна присъда и свързаните с това несигурност и постоянен страх за ищеца.
Прието е, че по делото не е установено воденото срещу ищеца наказателно производство да е намерило широка медийна разгласа, поради което, според съда няма основание за завишаване на размера на обезщетението по този критерий.
За законосъобразни са приети изводите на първоинстанционния съд, че продължителността на воденото наказателно производство не обуславя завишаване на размера на дължимото обезщетение, тъй като то е приключило в разумен срок, като при преценката относно продължителността му е отчетено обстоятелството, че повдигнатото обвинение е било за извършено престъпление, което е изисквало изследване на усложнени обстоятелства (собствеността на обекта на престъплението). При постановяването на първата оправдателна присъда, наказателният съд е приел, че от фактическа страна подсъдимите действително са прекъснали кабелите, но са действали със съзнанието, че работодателят им има право на това, поради което от субективна страна не е бил осъществен съставът на престъплението по чл. 216, ал. 5 НК, а при постановяването на втората оправдателна присъда е прието, че правото на собственост върху мрежата не е установено по надлежен ред поради наличието на спор между отделните дружества, за което няма произнасяне от граждански съд, както и не е установено наличие на пряк умисъл, поради което липсват категорични доказателства, че подсъдимите са извършили от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 216, ал. 5, вр. ал. 1 НК.
Като понижаващо степента на увреждане е отчетено обстоятелството, че против ищеца не е постановявана осъдителна присъда.
Въззивният съд се е произнесъл по наведените с въззивната жалба възражения:
За неоснователно е преценено възражението на ищеца, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди не е отчетено, че наложената мярка за неотклонение е ограничила личното му придвижване извън населеното място, в което живее, и това е допринесло за негативните му изживявания. Възприети са изводите на първоинстанционния съд, обосновани от показанията на разпитаните по делото свидетели, че мярката за неотклонение не е довела до конкретни затруднения в ежедневието на ищеца, тъй като той е продължил да работи в същото населено място. Наложеното на ищеца ограничение да не напуска местоживеенето си е било преодолимо с разрешение от съответния орган, като по делото липсват твърдения с мярката за неотклонение фактически да е било ограничено правото на ищеца на придвижване, да е било поискано и отказано такова разрешение. Поради това е прието, че взетата мярка за неотклонение не би могла, дори хипотетично, да доведе до лишаване на ищеца от правото му на нормален живот, а още по – малко – да се определи като отнемане на всички граждански права.
Прието е, че първоинстанционният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с обществения критерий за справедливост и с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелства, релевантни за определянето му, отчел ги е и е обосновал значението им, излагайки убедителни мотиви. Прието е, че икономическата обстановка в страната и икономическият стандарт също следва да бъдат отчетени; че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално, поради което липсва основание при определянето му да се съобразява дневното възнаграждение на работещ затворник или с това „какво може да се купи в България през 2018 г.”
За неоснователно е прието оплакването, че не са били взети предвид емоционалните преживявания от ищеца и негативните последици в социален и семеен план. Прието е също, че след анализ на доказателствената съвкупност, първоинстанционният съд не е констатирал твърдените вреди да са изключителни по степен, интензивност и продължителност и да са дали цялостно отражение върху живота на ищеца; той да е понесъл значителни негативни последици в социален, семеен и професионален план, извън обичайните. Посочил е, че не са въведени твърдения, нито са представени доказателства от ищеца, освен обичайните негативни преживявания от съприкосновението с правозащитните органи, да е настъпило твърдяното влошаване на здравословното и психическото му състояние, което да е трайно и съществено и да е в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство.
Възражението, че първоинстанционният съд е отчел, че икономическа обстановка към процесния период обуславя по-висок размер на обезщетението, а е присъдил по-нисък размер, без да посочи мотиви, също е прието за неоснователно. Приел е, че икономическата обстановка в страната е сред конкретните релевантни обстоятелства, които се вземат предвид при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, но не изолирано, а в съвкупност с всички останали конкретни релевантни обстоятелства. Според съда, тъй като в случая, като краен резултат, обезщетението за неимуществени вреди е определено при превес на обстоятелствата, обуславящи определянето му в по-нисък размер, само едно от които е икономическата обстановка е неоснователно оплакването за неправилност на изводите по този критерий.
Въззивният съд е констатирал, че противно на доводите във въззивната жалба, първоинстанционният съд не е стигнал до извод, че предвид предходните наказателни производства срещу ищеца, за него не са настъпили вреди от воденото през 2014 г. наказателно производство. Липсват и мотиви, че тези наказателни производства обосновават присъждането на минимално обезщетение.
Въз основа на представената справка съдимост е установено, че през 1998 г. ищецът е бил осъден за престъпление по чл. 343б , ал. 1, вр. чл. 54 НК (за управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта 1.88), като му е било наложено наказание 6 месеца „лишаване от свобода“ – условно за срок три години на основание чл. 66 НК, както и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година. През 2012 г. е бил признат за виновен за престъпление по чл. 342, ал. 1 НК (за нарушаване на правилата за движение, като е допускал и причинил две леки телесни повреди), но е бил освободен от наказателна отговорност на основание чл.78а НК и му е било наложено административно наказание „глоба“. С оглед на това въззивният съд е приел, че правоотношенията с правозащитните органи не са съвсем непознати за ищеца и преживеният стрес по време на воденото срещу него наказателно производство по обвинение, за което е оправдан, не е сравним с този на неосъждан човек, което обуславя занижаване на размера на дължимото обезщетение. Отчетено е и обстоятелството, че през 1998 г. ищецът е бил осъден по обвинение за извършено престъпление, което не е било срещу собствеността, а през 2012 г. е бил признат за виновен по друго обвинение, но е бил освободен от наказателна отговорност.
В заключение е прието, че в случая липсва трайно и съществено засягане на неимуществената сфера на ищеца, което да в пряка причинна връзка с проведеното наказателно производство, тъй като то е протекло в разумен срок, причинило е само обичайни неудобства и притеснения, а засягането на личната сфера на ищеца е било в много ограничен размер.
С оглед установения превес на обстоятелствата, обуславящи по-нисък размер на обезщетението, и предвид репариращата му функция, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за понесените от ищеца неимуществени вреди е 3000 лева.
При тези съображения, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като правилно.
По правните въпроси, формулирани от ищеца Я. К.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия правен въпрос от изложението.
С т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че понятието справедливост не е абстрактно понятие; че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 59/12.05.2016 г. по гр. дело № 3340/2015 на ВКС, IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК, е възприета практиката на ВС по поставения правен въпрос, обективирана в цитираното ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно която понятието справедливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Прието е, че въззивният съд трябва да обоснове този размер, като обсъди установените по делото обстоятелства с вредоносен характер и, предвид особеностите на всяко едно от тях, да прецени конкретния вредоносен ефект върху личността, общественото положение и здравето на ищеца при обсъждането на доказателствата.
Правния въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца Я. К. неимуществени вреди. Съобразил е продължителността на проведеното наказателно производство – около 2 години и 6 месеца, тежестта на повдигнатото обвинение, наложената най-лека мярка за неотклонение, преживените негативни емоции, както и обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория правен въпрос от изложението.
С решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че при търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /в редакцията преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи, както и на причинно-следствената връзка между него и незаконното обвинение. В останалите случаи на търсене и съответно установяване на увреждания над обичайното като интензитет и вид, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца, във връзка с което в решението трябва да са изложени ясни мотиви какво е приел като факти съдът, при анализа на какви доказателства и до какви правни заключения е достигнал. Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение се определя по справедливост. Прието е, че по тълкуването на чл. 52 ЗЗД има многобройна съдебна практика, включително задължителна – ППВС № 4/23.12.1968 г., решения на тричленни състави на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Обобщени, разясненията са, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Унификация и уравниловка е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди.
Правния въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от ищеца, съдът е преценил всички конкретни настъпили обстоятелства, включително обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот, като е отчел, че през процесния период размерите на минималната работна заплата и разходите на едно домакинство са нараствали – факти, предпоставящи по-висок размер на обезщетението. Въпреки това е прието, че тези икономически показатели следва да бъдат ценени заедно с останалите релевантни за определяне на обезщетението обстоятелства, като в случая е налице превес на обстоятелствата, обуславящи определяне на обезщетение в по-нисък размер.
Следователно не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението.
Не се констатира твърдяното противоречие с решение № 59/12.05.2016 г. по гр. д. № 3340/2015 г. на ВКС, III г. о., по въпроса относно засягането на конституционните права на лицето, на което е наложена мярка за неотклонение „подписка“, тъй като посоченото решение е постановено при различна фактическа обстановка – повдигнати обвинения за тежки длъжностни престъпления, свързани с понесена от държавата вреда; активно медийно отразяване на процеса и интензивно засягане на авторитета на подсъдимия, който е имал активна професионална и политическа кариера; наложените две мерки са неотклонение – „подписка“ и „парична гаранция“, както и продължителността на наказателното преследване, необосновано възобновено шест години след приключването му през 2003 г. Сочените разлики определят и различието в изводите на съда относно степента на засягане на граждански права в периода на незаконното наказателно преследване, поради което не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по този въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четвъртия правен въпрос от изложението.
Както вече беше посочено във връзка с първия поставен въпрос, съгласно трайната практика на ВС и ВКС (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от т. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС) определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива обстоятелства са тежестта на повдигнатото обвинение; дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. Съобразил е размера на обезщетението за неимуществени вреди с всички конкретно установени обстоятелства, относими към претърпените от ищцата неимуществени вреди, включително наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка“, като е констатирал, че на обвиняемия не са били причинени неудобства, по-големи от обичайните при подобни случаи. Цитираното от жалбоподателя решение № 59 от 12.05.2016 г. по гр. д. № 3340/2015 г. на ВКС, III г. о., не касае сходна хипотеза с тази по настоящото дело.
Като взема предвид изложеното, съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените от жалбоподателя въпроси, тъй като по тях е формирана трайна и последователна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване поради липса на данни за промени в обществените условия и законодателството.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 125 от 21.06.2018 г. по в. гр. дело № 268/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 304 от 07.03.2018 г. по гр. дело 2856/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в отхвърлената част на предявения от Я. А. К., ЕГН [ЕГН], срещу Прокуратурата на РБългария иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата 3 000 лева до 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление по чл. 216, ал. 5, пр. 1, ал. 1 и пр. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно със законната лихва от 22.02.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в отхвърлената част на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от 25.11.2016 г. до 22.02.2017 г. над сумата от 75.15 лева до 1002 лева, по касационна жалба вх. № 6676/13.08.2018 г., подадена от ищеца Я. А. К., [населено място], [улица], № 29, ет.5, ап.13, чрез адв. Д. З., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2, чрез адв.Д.З..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: